[*(Или Кемош) – западносемитско божество, споменато в Библията, бог на моавитите. – Б. пр.]

[**(Или Асират, Ашерту и др.) – ханаанска върховна богиня, Богиня майка, съпруга на върховния бог Ел. – Б. пр.]

— Забелязах. Но историите, които чух за гнева на този бог...

— На нас, жените, трудно може да ни се угоди. А истински мъдрият мъж се старае жените му да са щастливи. Акушерките казват, че деца се зачеват по-добре в ложе, изпълнено с радост, а не с горчивина – каза тя и се разсмя. – Както и да е, Израил е вече неразривно свързан с Египет. А ти, Македа... Имаш ли синове?

— Не. За голяма жалост на моя главен министър.

— О, жалко наистина. Трябва скоро да поправиш този пропуск. Но пък и ти не си омъжена, както чувам. Защо? – попита тя небрежно, държейки фурма в ръката си.

— И за кого да се омъжа? – попитах аз с усмивка.

— Как така, за царя, разбира се. За моя съпруг.

Потиснах с мъка порива си да се разсмея.

— Царството ми е много далече. Не мисля, че така ще се сдобия с много синове.

— Искаш да знаеш как жените тук зачеват със синове. Как го наричам „съпруг“, въпреки че той има толкова много жени – и то без да броим тези, които не са приети в харема като гаранция за мир и договор, нито наложниците.

— Наистина се чудех – признах аз.

— Не всички живеят тук. Как би било възможно? Някои от тях прекарват само една-единствена нощ с царя. – Тя се умълча, погледът й се зарея нанякъде. – Не отговаря много на представата за мечтания идеален брак, нали? Но с теб знаем, че мирът между народите е по-важен от бляновете на жените. Дори те да са царици. Но тези, които си тръгват, носят вече титлата „царска съпруга“ и получават много дарове и висок статут в родината си. А тези, които остават тук, живеят в безопасност и удобство, разполагайки с всичко необходимо.

Ташер се усмихна примирено, после продължи:

— Но ти... ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш. Обичаите на Сава не са като тези в Израил, не са дори като традициите в Египет. Кой може да ти каже дали да останеш, или да си вървиш? Но би трябвало да обмислиш предложението на царя. Той строи нов флот и на теб няма да ти се наложи да предприемеш отново онова ужасно пътуване по суша обратно до родината си – или ако решиш да отидеш до моята.

— Всъщност няма какво да обмислям. Не е имало предложение.

Ташер повдигна фурмата до устните си, оформи ги в съвършено О около нея и я отхапа наполовина.

— Мога само да предполагам как ще протекат преговорите между двете ви царства. Но познавам съпруга си много добре. Ще има предложение. Ако не заради богатството на Сава, то заради красотата на твоето изключително лице, ако някога решиш да му го покажеш.

Замислих се отново за поканата за градината.

Тя се усмихна.

— Но стига сме говорили за това. Опита ли вече от виното на царя?

В нощта, когато шабатът свърши, отидох до лагера си, за да ръководя церемонията и жертвоприношението към тъмната луна. Дори в Сава не го правех всеки месец – напоследък всъщност изпълнявах ритуала все по-рядко – но това щеше да ми бъде извинение да изляза от града.

Тази нощ останах в собствената си шатра, издигната в средата на лагера и означена с моите царски символи. Не разполагаше с удобствата на жилището ми в двореца, но лежейки на постелята там, се чувствах по-истинска, отколкото се бях чувствала от пристигането ни тук.

На следващата сутрин, когато над храма се издигна димът, изпратих да повикат Тамрин, но ми бе казано, че е заминал за друг град по работа.

Няколко час след завръщането ми в града, в покоите ми пристигнаха нови дарове: вкусни сусамови сладки, осолени каперси и прясно козе мляко – за банята ми.

На следващия ден получих най-меката кожа, която някога бях докосвала, с обещанието, че когато пожелая, ще ме посети майстор на сандали.

И отново даровете бяха придружени с милите слова на царя, а аз ги приех, без да кажа и дума. По-късно ме посетиха две от жените на царя – едната от Идумея, а другата от Хамат. Приех ги, предложих им храна и ги посрещнах като скъпи гости, макар да бе очевидно, че те бяха пратени да ме уважат като гостенка.

На следващия ден Ташер изпрати египетското момиче, което бе дошло първия път, да ми помага по време на престоя ми. Посрещнах го с радост. Момичето бе донесло със себе си прочутата египетска игра сенет*. Комплектът беше изработен от абанос и слонова кост и стоеше върху изваяни крака като животно, със специално чекмедже в тялото за фигурите и пръчиците.

[* Най-старата игра на дъска, за която има данни в наши дни. Възникнала е в Древен Египет около 3500 г. пр.Хр. Игралната дъска е метафора на задгробния живот, а игралните фигури по дъската – душите, преминаващи след смъртта през кръговете на задгробния свят. – Б. пр.]

На следващия ден амонитската съпруга на царя, Наама, също ми изпрати своя робиня, за да се грижи за мен.

Сега вече знаех коя е основната съперница на Ташер сред останалите царски жени.

Даровете не спираха: вино от северните планини, зехтин и масло от мента, краставици и лимони, пръстени за ръцете и за краката, вълнени килими в различни шарки, розово масло за баня, което много ми се понрави, изящно изваяни инструменти за моите музиканти, които идваха да свирят на терасата ми всеки следобед.

Това продължи пет дни. На сутринта на шестия облякох пурпурната си роба, сложих накитите си, готова да започна преговорите. Чаках цял ден да бъда повикана.

Никой не дойде.

И така минаха още три дни.


ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Вече бях побесняла. Пратих да повикат Ниман и Халхариб, които предполагах, че изпитваха същите нетърпение и досада като мен. Но вместо да се появят съветниците ми, в покоите ми дойде един от управителите на двореца, който ми каза, че те са излезли с брата на царя, Натан, за да разгледат град Гезер.

— Без да ме известят и да поискат разрешение? – попитах аз.

— Царят ги увери, че си заета с различни градски дела, царице, и че те трябва да придружат Натан от твое име, а после да ти докладват всичко, което видят с очите си – обясни мъжът.

И това от устата на прост слуга, дори не от главния иконом на самия цар!

Щом си тръгна, аз излязох като буреносен облак на терасата. Момичетата играеха на сенет, обсебени от мрачната игра за пътуването на душите на мъртвите.

Египетското момиче, Небт, изглежда, вярваше фанатично, че играта показва към кого са благосклонни боговете. И очевидно те бяха благоразположени към Шара, която печелеше постоянно, откакто бе научила правилата на играта. Яфуш знаеше как се играе, но не участваше, а стоеше встрани със скръстени ръце, въпреки че понякога повдигаше вежди или свиваше устни, когато някое от момичета поглеждаше към него.

— Ах, Къщата на трите истини! – извика Небт, след като хвърли пръчките.

Знам кои са трите истини, помислих си с горчивина. Първата, че царят се опитваше да ме избягва или да ме разгневи, като иска да се срещне с мен единствено по най-унизителен начин. Втората, че доверените ми съветници много удобно бяха изчезнали – метнали се на седлата като момчета при първото споменаване на крепости и коне.

Дори Асм бе казал, че възнамерява да потърси жреците на Ашера – беше ми обяснил, че според някои тя е смятана за съпруга на израилтянския бог. Очевидно след пристигането ни бе станал много любознателен и се бе посветил на изучаването на религиозните обичаи на другите религии.

И третата, че нямаше да позволя да ме надхитрят.

Загледах се в множеството покриви на града, обмисляйки безбройните варианти. Можех да се доверя на Ташер. Но макар да я харесвах и на тръгване тя да бе казала, че от самото начало е знаела, че ни е предопределено да се сближим – „може би дори да сме сестри“ – аз знаех, че всеки двор е като океан: равен и син на повърхността, но дълбините му са пълни с чудовища, които кроят планове как да се изядат взаимно.

Можех да се опитам да се сприятеля с някого от съветниците на царя и да спечеля неговата подкрепа. Но коя бях аз за тях, освен царица, затворена между стените на царя, чиито чужди и странни божества я чакаха отвъд тях?

Можех да изпратя за Наама, съперничката на Ташер. Небт откровено бе споделила, че тя има син, година по-малък от сина на Ташер и любимец на царя. Това ми се струваше интересно – нали богът на Наама бе онзи Молох, ужасният, който ядеше деца? Но нямах желание да бъда въвлечена в кроежите им една срещу друга. Нито можех да си позволя да падна толкова ниско.

Зад мен Шара изпъшка – бе загубила фигура в играта. Хвърли нова пръчка и отново спечели.

Оставаше ми само един вариант.

И точно тогава на улицата, под терасата ми, спря мъж, облечен в бедняшки дрехи. Вдигна глава към мен и закрещя: „Чуждестранни царици! Чужди богове! В свещения град на помазания!“.

Отдръпнах се назад стреснато. Нима този мъж току-що отправи заплаха към мен? Макар че вече не ме виждаше, чувах как реди гневни обиди като умопомрачен.

Наведох се през перилото на балкона и видях втренчените очи на мъжа в мен. Погледите ни се срещнаха, неговият бе изпълнен с праведна ярост.

И после отново си занарежда нещо и се запъти към храма.

Наблюдавах го през целия път как стигна до портата и тогава се обърна назад. Този път мина под терасата ми, но явно бе забравил за съществуването ми. Не тръгна по улицата натам, откъдето бе дошъл, а изчезна – съвсем явно бе – в двореца, който се намираше в долната част на пътя.

— Шара – обърнах се и я повиках на терасата.

Тя се изправи с неохота, Небт вече я приканваше към реванш.

— Направи ме красива, Шара – казах аз.


ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ще излъжа, ако не си призная, че докато изминавах смехотворното разстояние до жилището на Ташер, обърнах специално внимание на коридорите, по които носеха паланкина ми. Видях стражите в началото на тесния заден проход. От онзи ден мисълта за това място не ми даваше покой.

Минах покрай стражите пред покоите ми, следвана от Яфуш, и продължих по коридора с уверена стъпка. И защо не? Аз бях царицата на Сава.

И все пак имах чувството, че това е шествие на позора, сякаш се промъквах нощем между сенките. Пристегнах воала си по-плътно.

Когато стигнах до тесния проход, спрях пред двамата пазачи.

Те гледаха покрай мен, сякаш не ме виждаха. Продължих и после се обърнах. Те продължаваха да се взират напред, сякаш не съществувах, камо ли да ме спрат.

— Знаете ли коя съм аз? – предизвиках ги аз.

Мъжете извърнаха очи.

— Знаете ли коя съм аз? – попитах отново.

Единият пазач премигна, загледан някъде над главата ми.

— Слънцето ме заслепява – каза той. – А през нощта – луната.

— Така че не ме виждаш. Много умно. Твоят господар ли ти нареди да казваш това?

— Слънцето ме заслепява – каза пак той. – А през нощта – луната.

И после ме погледна.

— Царицата отива където пожелае. Тя е призрак. Или аз съм такъв.

Дожаля ми за него. Не знаех какво е наказанието за пазачи, които не се подчинят на заповедта на началниците и господаря си, но подозирах, че то едва ли е по-различно от това в нашата страна. Свалих един от пръстените си – най-малкия, нещо дребно, без особено значение – и му го дадох.

— Говориш правдата.

Поставих ръка на рамото на Яфуш.

— Не можеш да ме последваш вътре – рекох му нежно.

Той се намръщи.

— Ще ми го кажеш едва когато си готова да преминеш реката към отвъдния живот, принцесо.

Приближих до него и допрях буза до лицето му.

После тръгнах сама нагоре по стълбището.

Качвах стъпалата бавно, преструвайки се заради пазачите, че дългата ми рокля ме затруднява. Истината бе, че последните осем дни ми се бяха сторили по-дълги от шестте месеца, през които пътувах дотук. Погледнах назад към Яфуш, който стоеше в подножието на стълбището, препречвайки го срещу всеки, който би решил да ме последва, без да откъсва очи от мен.

По-рано днес, когато Шара ми донесе роклите, специално избрах тази с рубинения цвят. Направена от плата, който бе донесен с корабите от Хидуш последната година. Рубин. Твърд и непреклонен камък, бе казала някога майка ми. Облякох роклята.

Но нямаше да се продам, въпреки че сега изкачвах тези стъпала сама, криеща се като блудница.

Смела и неразумна...

Бях убедена, че Алмака отдавна ме е изоставил – още откакто напуснах границите на Сава, ако не и преди това. Но всеки друг бог би трябвало да познае душата ми и да приеме молитвите ми, ако изобщо беше такъв. Затова се помолих мълчаливо на боговете на това място, включително и на Безименния.

Издишах шумно и дръпнах резето. То се отмести лесно. Отворих вратата.

Видях кървавия залез на запад. Долових аромат на бадемов цвят и рози.

Излязох на терасата и пред очите ми се разкри гледка на тучна зеленина – висока градина пред покоите на царя, простиращи се на площ, вероятно около три пъти по-голяма от моите. През резбованите капаци на прозорците проникваше светлина от лампи. Дълги завеси, осветявани отвътре, се полюшваха нежно от вятъра на входа на отворената двойна врата.