Погледнах към покрива отново, но мъжът го нямаше. Дали и той щеше да се върти в постелята си и сънят щеше да бяга от него също като царицата, чиито покои бяха на един хвърлей камък от неговия дом.

На следващия ден излязох на разходка с царя и малка свита слуги – неговите и моите. Шара цяла сутрин бе мърморила за торбичките под очите ми, потупваше ги с мляко, очерта ги с по-дебела линия кол от обикновено. Умората ми се изпари в мига, в който видях царя, който ме чакаше в градината на двореца, сякаш никога не бяхме разговаряли насаме, а какво остава да е искал като момче да докосне ръката ми.

„Този, който слуша, ще стане повелител на най-ценното.“ Или поне така казваше мъдрецът Птахотеп, чиито слова четях през тези последни тревожни дни.

Бях дошла с намерение да бъда чута. Щях да поправя тази грешка.

Сега. Днес. И всеки следващ ден, докато дойде време да се завърна на юг с кораби под моя флаг.

Слязохме в долната част на града. Не позволих на слугите си да донесат паланкина, защото исках да се разтъпча. Сведох вежливо глава, когато Соломон ми посочи първоначалния град на неговия баща – терасирания Мило; стария дворец, в който сега бяха настанени много от съветниците и началниците на стражата му; кулата, която пазеше извора Гихон, от който градът черпеше водата си.

— Всичко това, от двореца до храма, който виждаш на хълма, съм построил аз – каза той, като махна с ръка.

— Къде се намираше храмът ви преди? – попитах аз.

— Храмът ни беше обикновена шатра. В миналото народът ни е бил същият като твоя – номади. Такъв е бил и нашият бог.

— Баща ти е построил града. Защо не е построил и храм?

— Баща ми беше воин, убиец на много мъже. Не на него е било писано да изгради дома на Йехова.

— А твоите ръце не са ли изцапани с кръв?

— Има ли владетел, по чиито ръце да няма кръв? Ако не по дясната, то поне по лявата? Твоите чисти ли са?

Разбира се, не беше нужно да отговарям.

— Храмът се издига на мястото, където баща ми издигна олтар на нашия бог, на същото място, където на Авраам е било наредено да пожертва сина си.

Колко дълго можехме да си бърборим, все едно бях дошла единствено за да се разхождам из града му и да възхвалявам уменията на финикийските строители?

— Чувала съм тази история – подех аз. – Мислиш ли, че Авраам наистина е щял да извърши жертвоприношението?

Той поклати глава, после ме погледна.

— Кой знае на какво е способен човек в името на своя бог?

— Дали е така заради божията власт над хората, или заради вярата на хората в него?

Царят сви рамене.

— Има ли разлика?

Минахме през пазара и появата ни предизвика незабавна суматоха. Търговци, жени и селяни се отдръпваха встрани, свеждайки ниско глави. Соломон явно се наслаждаваше да спира при всяка сергия, да помирисва кайсиите и наровете, както би направило обикновено селско момче. И разбира се, всеки търговец настояваше да си вземе каквото пожелае – без съмнение, за да може да се хвали след това, че царят харесва стоката му. Не бях дошла, за да се тъпча с кайсии, хрупкави сладкиши или козе сирене, а правех точно това, защото той всеки път ми подаваше да опитам, прикрита зад воала си.

— На царицата й харесва! – обявяваше царят тържествуващо.

Изкачихме се отново по хълма, на път към двореца.

— Нима другите божества не ревнуват, че си издигнал толкова величествен храм за Йехова, но не и за тях?

— Построих множество олтари за съпругите си.

— А твоят бог не се ли гневи?

— За мен няма друг бог. Както виждаш, това е единственият храм вътре в града ми.

— Как разчиташ на богата реколта, на ползотворна търговия? На плодородието на полетата и плодовитостта на жените? Нима твоят бог властва над всичко това и над мълниите, и над гостоприемството...

— Той е богът на всичко сътворено.

— Култът към един-единствен бог се провали напълно в Египет. Наистина ли смяташ, че такава религия може да оцелее?

— Ако почиташ правилния бог.

— Но те са толкова много! А ако си направил грешен избор, не се ли тревожиш, че ще бъдеш заличен от паметта на хората като Ехнатон?

— Не – отвърна той тихо. – Защото истината е, че моят бог ме избра, а не аз него.

Замълчах.

Не можех да не се замисля за деня, в който бях обявена за върховна жрица. За всеки ритуал, който бях ръководила. За нощта, в която бях предложила единственото си ценно нещо на бог, който не бях почитала до този миг.

Аз бях избрала Алмака. Дали Алмака също ме бе избрал?

Забелязах, че Соломон ме наблюдава.

— Откъде си сигурен, че богът те е избрал? – попитах небрежно аз. – Защото е дошъл в съня ти? Веднъж сънувах триглава коза.

Той вдигна камъче от земята и го метна встрани.

— Защото никога не ми се е налагало да си задавам този въпрос.

Не казах нищо.

— Смръщила си вежди, царице Билкис.

— Просто се чудех дали е вярно, че никой не е чувал ударите на чукове, когато са били дялкани камъните за строежа на храма ти.

— Вярно е.

— А, но също така разбрах от един пъргав папуняк, който долетя до прозореца ми, че духовете са построили храма по тъмни доби.

Соломон се усмихна и каза:

— Този папуняк е известен с умението си да си разкрасява историите. – Вгледа се отново в мен. – Въпреки че съм установил, че в тях винаги има някаква истина.

— Значи, твоят баща е бил като моя дядо – казах аз, преструвайки се, че нещо бе привлякло вниманието ми на един от покривите на къщите. – Обединител на народа си. Имаме специална дума за това – мукариб.

Сега царят се обърна към мен с престорена въздишка.

— О, господарке, да не би току-що да ме сравни със своя баща? – После се обърна към свитата ни: – Струва ми се, че царицата ме нарече „старец“!

Как се шегуваше с лекота този цар, който едва вчера обясняваше как моите думи са го разтърсили, който дори сега държеше интересите на царството ми като залог!

— В Сава казваме, че сокът от тамяновата фиданка е по-бял, но този от по-старото дърво е по-ароматен.

Хората от свитата се разсмяха, някои от тях любезно изръкопляскаха, докато вървяхме покрай двореца.

— И тъй, значи, и твоята кръв е номадска като моята.

— Каквато е на всички ни.

— Но вие сте се установили в градовете много по-отскоро – отбелязах многозначително. – Как народът ти се справя в тях – уседнали ли са, или все още копнеят по шатрите си?

Соломон въздъхна.

— Всеки човек си спомня кръвта на своето племе.

Аз самата бях казала нещо подобно преди време.

— А законите на племето ви – те са ви били дадени от Йехова, нали? Приложими ли са за живота в градовете?

— Те ни учат как да съществуваме като общност.

— Чела съм тези закони. Те са доста строги. Вашият бог е взискателен. Нима хората ви не живеят в постоянен страх от наказание – ако не от жреца ви или от царя, то поне от самия бог? Нима вашият бог иска това – поклонниците му да се боят от него, а не да го почитат?

— Той иска да бъде обичан.

Замислих се за разговора си с Асм, който ми се струваше ужасно далечен, в някакъв друг живот.

— Как можеш дори ти, макар да си цар, да знаеш какви са мислите на твоя бог?

— Защото ни е казано: Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.*

[*Второзаконие 6:5. – Б. пр.]

— И все пак вие купувате благоразположението му, като спазвате законите му и извършвате жертвоприношения, както правим и всички останали. Това ли е любов?

Соломон спря и ме погледна, сякаш напълно забравил за другите.

— Защо човек обича бог? От страх. И после идва близостта. Баща ми бе приятел на Йехова.

Присвих очи към него. Приятел на бог?

— Моят бог е различен в това отношение – добави той. – Законите ни също са различни.

— Как може един закон срещу убийството, изнасилването или кражбата да е различен от другите такива? – казах аз, въпреки че в главата ми напираха сто различни въпроса.

— Различни са, защото са ни дадени от бог, който казва, че трябва да му отдадем почит, като почитаме другите. Затова, когато храним гладния си съсед и не крадем от него, ние почитаме не съседа си, а образа на Онзи, който го е създал. Ти казваш, че нашият бог няма лице. Това не е вярно. Лицето на Йехова е пред нас, във всеки човек, когото виждаме, тъй като сме сътворени по негов образ и подобие. Живи хора, които изискват повече любов и почит от който и да е идол.

Придворните, които вървяха няколко крачки пред нас, спряха и се обърнаха, за да чуват по-добре разговора ни.

— Лесно е да обичаш статуя, която е страховита или красива – продължи Соломон. – Но любовта ни се доказва, когато обичаме тези, които не са красиви, които ни нараняват с думи или дела. Когато обичаме не от съжаление или дори заради тяхното добро, а заради нас самите. И тук е тайната: те не ни нараняват, както и Йехова не ни наранява. Ние се нараняваме сами, като допускаме обидата. Затова Йехова повелява да прощаваме – за да се изцелим. Защото, когато почитаме себе си – и другите по същия начин – ние радваме и почитаме Йехова, който не се взира в делата на човек, а в сърцето му.

Никога не бях чувала нещо подобно – толкова отличаващо се от учението за заслугите и достойнствата, от култа на благословията и проклятието. Думите противоречаха на всяка логика, която познавах.

Соломон се изсмя тихо, лицето му излъчваше странно смущение.

— Изпитваш ме с трудни въпроси, господарке.

— Ти отговаряш много хитро, господарю.

— Царят философства – каза мъж, който ми бе представен като Иеровоам*, достатъчно силно, за да го чуем. – Скоро едва ли ще стигнем до храма.

[*След смъртта на Соломон Израил се разделя на две. Иеровоам е първият цар на новото Израилско царство, в което са обединени десет от израилтянските племена. – Б. пр.]

— Той дойде от север, за да докладва за събраната работна ръка. Все се чудя кога ще реши да си тръгне обратно – отвърна царят високо, но като че ли само на мен. Мъжът се разсмя и тръгна напред.

Погледнах скришом към царя, докато продължавахме пътя си към портата на храма.

Той се наслаждаваше на всичко това.

Когато влязохме в двора, спрях на място. Колко различен изглеждаше храмът сега, когато стоях пред него! Вгледах се в огромния олтар с рогове, подаващи се от четирите му ъгли. Гигантският казан срещу него, по-висок от човешки бой, поставен на гърбовете на дванайсет бронзови бика – по един за всяко племе на Израил, обясни ми царят, струпали се в глинестата долина на Йордан. Започна да ми посочва различни неща из двора, да ми обяснява дължината и височината му с лекотата на човек, правил това безброй пъти преди. Предполагах, че наистина бе така.

Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Някъде – на балкона? – имаше музика и песни.

Посочих към самата сграда на храма, към златната двукрила врата, от двете страни на която се издигаха две гигантски бронзови колони, подобни на финикови палми.

— Може ли да влезем вътре?

— Боя се, че не, царице, защото си жрица на друг бог.

Царят започна да описва огромния херувим в светилището, златните и палмовите дървета и цветята по стените му, които предположих, че приличат на тези по двукрилата входна врата, стаята зад завесата, където се намирал златен сандък – ковчег, над който богът се реел, невидим като дух. Наричаше се „кивот“.

— В деня, в който кивотът бе донесен в храма и Йехова се всели в него, извършихме жертвоприношения. Но олтарът бе прекалено малък, така че ги проведохме в целия двор. Двайсет и две хиляди вола. Сто и двайсет хиляди овце.

Бях виждала да се жертват хиляди животни. Но двайсет и две хиляди? Сто и двайсет хиляди? Бях присъствала и ръководила безброй церемонии с жертвени животни. Но дори не можех да си представя толкова много кръв.

Внезапно ми се прииска да бях хапнала нещо тази сутрин. Острият мирис на месото изпълваше ноздрите ми, песента на жреците зловещо кънтеше ушите ми. Погледнах към биковете под казана – три гледаха на север, три – на юг, три – на изток, и последните три – на запад. Стори ми се, че единият от тях се олюля леко.

Я виж, помислих си аз. – Те са устремени в четири различни посоки. Казанът ще падне и ще се разлее! Повдигнах притеснено ръце, за да се предпазя от силния трясък, който щеше да последва. Някой ме подхвана. Царят.

— Царице моя, добре ли си?

Погледнах бързо към казана. Биковете стояха на местата си, неподвижни като статуи – каквито си бяха.

— Великолепно е – прошепнах аз, надявайки се, че няма да припадна тук, в двора на храма. – Надминава многократно всичко, всички истории за него, които съм чувала и на които вярвах.

Казах това, защото отчасти бе вярно и защото знаех колко силно Соломон копнееше да чуе тези думи. Освен това вече не можех да стоя така; ушите ми бумтяха.