— Бих искала да поднеса дар, жертвоприношение на животни – чух се да казвам, – чрез някои от твоите служители, щом не мога да го извърша аз. Каза, че вътре има сандък...

Групата ни пое по обратния път. За щастие, зрението ми се проясни.

— Да, кивотът – като потвърждение за споразумението между моя бог и народа ми. В него са положени десетте скрижала с десетте Божи заповеди.

— Описанието много ми напомня на сандъка, който е символ и на моята власт. Наричаме го маркаб. Видя го в деня, в който влязох в града.

— Да, и в Египет имат подобни – кимна той. – Но никой не е като този.

Разбира се.

— Защото това е домът не на владетеля – продължи той, – а на самия Бог. И така, Бог обитава този храм и дори жреците не могат да влизат в тази най-свещена стая – освен веднъж годишно, треперещи и свели поглед към земята сред облаци тамян, защото никой не бива да поглежда към Единствения.

— Няма ли жрици в храма? – попитах с любопитство аз.

Соломон поклати глава.

— Не е позволено.

Нищо чудно, че жените му почитаха друга богове.

Върнахме се в двореца, за да обиколим и строежа; царят ми посочи трите каменни редици и кедровите греди, поставени пред четвъртата, изпълнени с чакъл – финикийско изобретение против земетресения.

Проявих интерес към всичко, което той ми показваше, но продължавах да се терзая от един въпрос – какво желаеше царят? Как можех да го преборя в тази война, в която се сражавахме не с оръжия, а с ум?

Той ценеше главоблъсканиците. Оспорваше логиката, жадуваше за похвали и копнееше за допира на ръцете ми. Той бе като пъзел – и аз бързо трябваше да сглобя частите му.

Следващата вечер присъствах на пиршеството в тройната зала. Съветниците и главният ми търговец все още доста удобно не се бяха върнали в града, но младият придворен, който се шегуваше с царя предишния ден, Иеровоам – той бе служител на министъра на строителството, синът на брата на Соломон, Натан, и синовете на Ташер и Наама бяха постоянно около мен. Забелязах, че двете жени не седяха една до друга.

— Този млад мъж – каза Соломон, слагайки ръката си зад врата на Иеровоам – ми е като син. Моята гордост, макар да не ме радва особено често – допълни шеговито.

Любимецът му се нацупи престорено.

— Той е свръхблагочестив и се вслушва прекалено много в дрънкането на моя пророк, и твърде често ме занимава с досадни неща. Все още не се е научил, че не е здравословно да предизвикваш цар, но все пак е млад и в крайна сметка аз ще го надвия! Той ме държи нащрек, така си е – завърши Соломон и потупа младежа по рамото. Въпреки язвителните думи благоразположението на царя бе очевидно.

— Царят цени своя пророк дори и само защото той понякога му противоречи – каза Иеровоам.

— Така е – кимна Соломон. – Всеки, който се съгласява прекалено лесно с теб, никога не казва истината.

Не споменах, че в моя двор откритото несъгласие може да доведе до удушаване на провинилия се.

Гласно се възхитих на танцьорките и на музикантите. Но забелязах, че царят се бе отдалечил и затворил в себе си.

След вечерята се излежавахме, като се оплаквахме от препълнените си стомаси, което бе всъщност похвала за кухнята му и екзотичните ястия, поднесени на трапезата.

После главният му писар, Елихореф, дойде да ни забавлява с истории за Яков и другите патриарси на култа към Йехова.

— Не знаех, че писарите могат да бъдат толкова забавни, да обичат не само писаното слово, но и да разказват толкова сладкодумно – възкликнах аз.

Разбира се, това бе само наполовина вярно; в домакинството на баща ми писарят, когото някога подкупвах, за да ме пуска в библиотеката си и до свитъците, беше чудесен разказвач, макар аз да бях единствената му публика.

Забелязах, че царят се взира във воала ми, сякаш се опитваше да долови чертите на лицето ми под него, така както майсторът сглобява мозайка въпреки липсващите парченца.

— За тях историите имат живот, доловим за нас – каза царят. – Ценя високо преданията. Те са хоросанът, който скрепява идентичността на един народ. Напомнят ни за това как сме се споили в едно цяло. Затова окуражавам всички изкуства, музиката, поезията... както много добре знаеш, господарке. Как иначе можем да стигнем до съзнанието на божественото... или на демоните, които ни измъчват?

Погледът му се насочи към очите ми, после отново се плъзна по воала.

С внезапна яснота осъзнах, че мистерията на моето лице го интригува много повече от реалността, която би могла да се разкрие някога пред очите му.

Как ме радваш и гневиш едновременно...

Този мъж не искаше обикновени преговори. Както не искаше бог с изваян образ или жена без мистерия.

Вече започвах да разбирам.

По-късно вечерта, след като се извиних от името на цялата ни група, обяснявайки, че ще задремем по диваните – „Виж, слугините ми вече са почти заспали“, казах аз – се измъкнах от покоите си заедно с Яфуш и отново изкачих стъпалата към градината.

Царят ме чакаше и не можех да сбъркам изражението, което се изписа по лицето му, когато ме видя.

— Опасявах се, че никога повече няма да се появиш в градината ми – рече той, пристъпвайки към мен. – При тази мисъл по време на вечерята ме налегна меланхолия.

— И все пак, ето ме – казах аз. – Както ти спомена, никъде другаде не е възможно човек да се усамоти. Прости ми, ако съм те засегнала.

— Вчера не се чувстваше много добре – каза той, като сведе леко глава и ме погледна в очите.

— Няма откъде да го знаеш, не си толкова мъдър и всезнаещ.

— Забрави ли, че съм израснал в харем? Разбирам мълчаливия език на жените много по-добре от повечето мъже. По-добре от някои жени, дори смея да твърдя.

— Алмака знае, че имаш достатъчно жени, за да говориш този език напълно свободно.

Той се разсмя и звукът премина през градината като лек вятър.

— И се преструваше много добре, че се интересуваш от моите строителни дейности.

— Не се преструвах. Или си забравил, че моята страна е земята на големия язовир и на множество големи храмове?

— Не съм забравил.

Седнахме. Когато дойдох първия път, тук имаше само един стол, а сега бяха два – сложени не един срещу друг, а един до друг, на близко разстояние, но леко под ъгъл.

Умно.

— Кажи ми кой храм обитава твоят бог? – попита Соломон.

— Всичките – отвърнах с лека изненада. – Богът ми се намира на всяко място, което луната докосва. Така е и със слънцето. Затова, светилищата са отворени към небето.

— И без твоето жертвоприношение лунният бог, твоят баща, няма да се завърне обновен?

Въздъхнах и се облегнах назад.

— Разбира се, че ще се завърне. Ти знаеш много добре, също като мен, че правим жертвоприношения не заради боговете, а заради нас самите. Нима боговете се нуждаят от месо, кръв или злато? Създаваме боговете по наш образ и подобие – по същия начин както ти казваш, че Йехова е създал народа ви по свой образ.

Усещах втренчения му в мен поглед, но се бях унесла в спомена си за разговора си с Асм от ранните дни на моето царуване.

— Разбирам мъдростта на твоя невидим за очите ни Йехова – продължих аз, – който отхвърля да бъде изобразяван или назоваван с нещо различно от „вечно Съществуващия“ във вашите предания. Бог, който трябва да бъде потърсен в лицата на другите хора. Цял ден разсъждавах върху това.

Лицето на Соломон се бе променило на трептящата светлина от факлата, изпълващата го допреди малко меланхолия бе изчезнала, разтворила се като изсъхнал пашкул.

— Чувал съм историята за теб – каза той тихо. – И за ковчега, който наричате „маркаб“. Вярна ли е?

— Зависи каква история си чул.

— Че си скочила в акациевия кораб и си повела войниците си към победа. Признавам, донякъде очаквах да се появи дивачка от планините с изрисувано лице, когато влезе в Йерусалим. Но в името на светлината, ти не излъга, когато каза, че слънцето ще изгрее от юг! Хората в града говорят, че керванът ти блестял като редица огнени слънца и в същото време по-скоро приличал на змия. Защото, разбира се, си била прашна от дългия път.

— Разбира се.

— Но все пак, докато стоях тук, в градината, можех да усетя аромата на парфюма ти, който възвести пристигането ти.

— И това сигурно ме прави някакъв демон, предполагам.

Той махна с ръка.

— Митът отдавна е опроверган. Ти показа краката си. До нас бяха достигнали слухове, че са като на коза.

— Затова ли имаше басейна с вода? – попитах сепнато.

— Да. Завършиха го едва в деня преди пристигането ти. Исках да опровергая този слух.

— Какво ти вдъхваше увереност, че не е истина?

Той ме погледна смаяно.

Изсмях се.

— А ти защо не заобиколи водата?

— Така. След дългото пътуване през пясъците си помислих, че това ще бъде най-сладостното чувство.

Соломон също се разсмя.

Не добавих другото, което исках да изтъкна: и за да покажа, че нищо не може да ме спре.

— Ако твоите хора смятат, че съм демон с кози крака, те осъзнават ли също и че вашият патриарх Мойсей е бил магьосник? Не е ли превърнал жезъл в змия и накарал от една скала да потече вода, не е ли сътворил всички други чудеса в Египет – като истински египетски маг?

Засмяхме се и двамата и той ми зададе много други въпроси: за баща ми, за майка ми и за общия им произход.

— Аз съм дете на любовта – отвърнах кратко.

— Както и аз. – Лека вълна на тъга премина по лицето му. – Не съм дори първият син на моя баща. Нито вторият или третият... нито петият... А десети. Но аз бях този, на когото бе отредено да стане цар. Онзи, който сънува сънищата на моя бог.

Нещо ме тревожеше дълбоко в съзнанието ми. И отново изплува образът на биковете, устремени в различни посоки. Защо това не ми даваше мира?

— Жените ти не се ли сърдят, че не си с някоя от тях тази нощ? – попитах аз след известно време. – Със сигурност следят кои жени идват и си отиват от харема. Или поне със сигурност Ташер и Наама следят за тези неща.

Той въздъхна и потърка с длан лицето си.

— Да, и идват да ме умоляват за услуги и за подаръци – за мазила, за да омекотят устните си, за пръстени, с които да красят ръцете си.

Така. Значи, когато не исках нищо от него, го дарявах с миг спокойствие и той щеше да оцени това. Но как да го постигна? Отново се бях озовала в невъзможната ситуация да водя преговори, без да преговарям, да искам, без да изричам молбата си на глас!

— Разбира се, че ще го правят. Това е единствената възможност да се видят със съпруга си, ако не и с царя, поне за малко.

Облегнах се на възглавницата.

— Дворецът ми в Сава е покрит със слонова кост и скъпоценни камъни. Високо поставени алабастрови дискове отразяват светлината като луни. Навсякъде има злато. И навсякъде дебнат нечии очи. Пълно е с придворни... навсякъде. Денем приемам едно племе след друго, изслушвам прошенията им, сключвам договори... Веднъж казах на жреца си, Асм, че мисля, че знам какво е да си бог – не от надменност, а защото е трудно да разбереш кога някой наистина те обича и кога просто търси изгода за себе си.

Соломон ме изгледа мълчаливо.

— Със сигурност всеки владетел би казал същото – продължих аз. – Но... – не съм споделяла това с никого – вече започнах да се отчайвам, че дори в любовта е така. Че тя не е нищо друго, освен сключване на споразумение. „Ще те обичам, ако ми угаждаш“; „Ще те обичам, ако не желаеш никого другиго“; „Ще те обичам, ако...“. И още, и още до безкрай...

Наистина мислех така. А и ми се струваше, че за такъв разговор копнееше той. Но също така знаех, че ще ме разбере. Може би се надявах, че той ще хвърли светлина върху видението, което бях имала вчера. Но вместо това Соломон сведе глава и закри лицето си.

Остана така много дълго време.

— Как ме пронизваш... – каза той накрая с тих, дрезгав глас. – Как ме нараняваш, когато изричаш тези думи.

— Как те наранявам? Това са просто празни размишления. Забрави ги, ако ти причиняват болка.

— Не мога да ги забравя. Защото знам, че са истина. И ето ни, двамата седим тук, рожби на любовта, изпълнени с толкова мрачни мисли! Познавала ли си любов, която да не е такава?

— Любовта на майка ми.

— А друга?

— На Шара, моята слугиня.

— Любов на мъж.

Седях мълчаливо.

— Ах, разбирам – каза той тихо. – Тогава ти завиждам, защото притежаваш нещо, което малцина владетели имат.

— Вече не го притежавам – казах аз и се изправих, за да си тръгна.

Той ме хвана за ръката.

— Не си отивай. Не още.

— Ще остана, ако ми отговориш на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Какво желаеш повече от любовта?

И той ме пусна.

— Почини си добре, Сава.

Тази нощ, когато се завърнах в покоите си, дълго след като всички от свитата ми бяха заспали, останах будна и преглеждах писмата му на светлината на лампата. Припомнях си и моите ред по ред.