Чак на разсъмване се спрях на едно-единствено изречение.

Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Думите, които го бяха трогнали от самото начало, изречени и записани от ръката ми в болезнен за мен миг.


ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Потта се стичаше на тънки струйки под роклята ми и дори под покривалото на царската носилка постоянно ми се налагаше да гоня мухите. Така беше през целия път до Гезер, докато стигнахме до древните побити камъни* на града и най-накрая усетихме ободряващия морски бриз.

Тук, в Гезер, се срещнахме с Халхариб и Ниман. Соломон се разсмя при изненадата, която се изписа на лицата им, когато като по чудо се появихме край масата в царската зала същата вечер.

Беше месецът, който израилтяните наричаха тамуз**.

С изключение на Празника на седмиците, Шавуот* * *, по време на който бродих из коридорите на двореца и после прекарах седем неспокойни дни в савейския лагер, и двата периода на тъмната луна от пристигането ми, с царя прекарвахме време заедно всеки ден.

[*Прочути високи камъни, стоящи изправени около Гезер. Предполага се, че са били част от религиозно светилище на ханаанското общество. – Б. пр.]

[** Четвъртият от дванадесетте месеца в еврейския календар. С месец тамуз започва лятото. – Б. пр.]

[***Известен ни като Петдесетница в християнството. На този празник евреите отбелязват получаването на Тората от Бог. Буквалният превод на думата е „седмици“. Чества се седем седмици след Пасха и в библейските времена е съвпадал с жътвата. – Б. пр.]

Излизахме извън града, за да нагледаме маслиновите дървета, и обикаляхме хълмовете, за да се радваме на младите агънца. Промъквахме се в зимниците и в безбройните тунели под града като деца, а Яфуш и стражите на царя ни следваха с факли, привели високите си тела сред влажната тъма.

Съгласявах се на всяка разходка, тържество или разглеждане на държавен въпрос, на всяко приключение, след което неизменно продължавахме разговорите си или споровете на вечеря сами на покрива на неговата градина.

Усещах с нарастващо притеснение как дните неумолимо текат. Не бях постигнала никакъв напредък по отношение на споразумението ни – дори не бях направила опит да повдигна отново темата – в сравнение с деня, в който пристигнах тук.

Въпреки че осъзнавах това, си налагах да не мисля по въпроса. С този цар, който веднъж вече бе отхвърлил предложението ми за съюз, не биваше да се действа така. Беше едва лятото. Имах време.

Царят до такава степен пренебрегваше харема си, че втория път, когато Ташер ме покани да я посетя, го спомена, многозначително повдигайки вежди.

Е, нямаше какво да направя по въпроса, нито за слуховете, които – без съмнение – обикаляха из помещенията на харема.

Вечерта, когато се присъединихме към тях, Халхариб говореше въодушевено за новите укрепления на Гезер и сводестите му порти и изглеждаше възбуден от всичко видяно.

— А ти, царице моя, как се чувстваш? – попита ме той, влагайки очевидно двусмислие в думите си, когато останахме за миг насаме в коридора.

Това бе въпросът, нали?

— Достатъчно добре.

Не му казах – нито на Ниман – за битката на характери, която водех в личен план, този сблъсък на умове и невидими тактики.

— Мисля... – Халхариб, най-непоклатимият и рязък мъж сред съветниците ми, присви устни, подбирайки внимателно думите си може би за първи път, откакто го познавах. – Мисля, че за Сава ще е добре да сключи съюз с този цар. Видях с очите си движението по пътищата му. Изглежда, този мъж е обречен на благоденствие.

И това идваше от устата на съветника, който нямаше търпение да започне война!

— Кой е този човек, който е влязъл в кожата на Халхариб и сега стои пред мен? – пошегувах се аз.

За миг наистина се разочаровах от Халхариб. Нима никой нямаше силите да устои на нарастващото влияние на това ново царство – и на омайващата харизма на този цар?

Ниман се намръщи и аз си спомних думите на Соломон за него. Той е амбициозен.

— Ще говоря с царя за това от твое име, братовчедке – рече той.

Разбира се, че щеше да го стори; кой амбициозен мъж не би искал да нарича царя свой „роднина“? А и с такъв брак, който бе малко вероятно да доведе до раждането на наследник, без съмнение Ниман се надяваше, че мога да посоча него на престола след време.

— Ще си помисля – отвърнах аз, макар да нямах такова намерение.

В Мегидо*, важното средище по крайбрежния път и административен център на Севера, обиколих пазарите, давах мнението си, когато царят го искаше, после го обмисляше, сякаш нямаше никакви съмнения в нашите бъдещи търговски взаимоотношения.

[*Древен град, известен и като Армагедон, разположен на главния търговски път между Дамаск и Египет. – Б. пр.]

Посетихме останките на древен храмов комплекс, а след това отидохме до прочутите царски конюшни, за които бях слушала много. Никога не бях виждала толкова коне, колкото в конюшните в Йерусалим, но броят на тези в Мегидо ме смая.

Колко грациозни и красиви бяха тези животни! Не споделих с никого, че ги възприемах като част от бъдещето на Сава и нямах търпение да притежавам пълни конюшни. Въпреки че царят бе посредникът в търговията с египетските коне, не споменах нищо; имаше достатъчно време за това – след като се договорехме за корабите, които може би щяха да пренасят животните до нас, ако се справех с мисията си.

— Имам дар за всеки от вас – каза Соломон с видимо удоволствие. – Изберете си кон, ваш е. Но нека първо ви покажа тези, които трябва да изберете.

— Прекалено много е – възразих аз.

Царят ни поведе до три отделения, без да спира да говори за кръвни линии и породи. Възкликнах при вида на черната кобила и казах, че е прелестна. Погалих я между очите, но не пропуснах бързите погледи, които си размениха моите съветници, когато смятаха, че не ги виждам.

Уахабил нямаше да позволи да бъде купен толкова евтино.

Обиколихме новите укрепени стени и после хранилището с колесници – хиляда на брой, които Ниман огледа с алчен поглед, явно забравил, че те не бяха особено практични за терена на Сава.

На втората сутрин служителите привикваха царя настрани два пъти. Когато се върна, бе намръщен и със стиснати зъби.

— Разкажи ми историята – помоли той, докато се излежавахме под балдахина в градината на двореца на третия ден. – Онази, за градината. Умолявам те.

— Ще направя нещо повече – казах аз и отидох да откъсна няколко цветя. Свързах ги заедно и закрепих двата края. Царят сведе глава, докато аз поставях венеца на главата му.

— Ах – възкликна той и за миг придоби отнесено изражение.

— Цветята се появиха на земята и после настъпи времето за песни – подех аз. После му изпях една от песните на Шара. Соломон се взираше усмихнато в мен, без да откъсва поглед от лицето ми. – Макар да носиш корона, ти не си цар – прошепнах аз, – а малко момче, влязло в градината, за да откъсне лилии.

— Ти си лилия сред обикновените храсталаци – рече тихо той. Но вече не се усмихваше.

— Какво има? – попитах, когато царят се умълча.

— Коя си ти, господарке, коя си ти всъщност?

— Коя съм аз ли? – отвърнах с престорено спокойствие. – Аз съм пастирката в градината, разбира се.

— Извърни очи от мен. Те ме омагьосват. Но умолявам те, нека да видя лицето ти.

Не помръднах. А след миг един от хората му дойде тичешком при нас.

— Царю!

Дори тогава на Соломон му бе нужно още малко време, преди да отмести погледа си от мен.

— Царю, пратеник от Цемараим. Имало е сблъсък.

И Соломон се изправи веднага и се отдалечи с бързите си като на газела крака, все още с венец на главата си.

Той ме включваше в много от делата на двора, като дори ме помоли да отсъдя по няколко по-незначителни дела в ролята си на гостуващ владетел.

Но в онзи ден се затвори със съветниците си часове наред.

Дадох указания на Шара да приготви багажа ни, защото очаквах да ни се наложи спешно да тръгнем за Йерусалим.

Знаех за нарастващото напрежение между Дамаск и Израил и между северните и южните племена. До мен стигаха и слуховете за неразбирателството между чуждите жреци на съпругите на царя и жреците на Йехова. Разбрах, че лудият мъж на улицата, който ме бе хулил, е пророкът Ахия, когото царят високо цени – дори и само защото имаше смелостта да не се съгласява с него. Знаех и за напрежението между учените и работниците, между чуждото и местното ханаанско население на Израил. Намирах се в царството на конфликтите и противоречията!

Над това царство властваше цар също изтъкан от противоречия. Вече го познавах – като поет и търговец, като философ и практичен човек. Израилтянин, който почиташе спасението на своя народ от египетското робство... и който на свой ред поробваше собствените си племена и ги караше да работят принудително. Цар с номадска кръв, който строеше градове за хората си и дом за своя бог, който някога бе обитавал шатра; цар, който събираше мъдростта на света, а после я разкъсваше на парчета с непогрешимата си логика. Мъдрец, който преследваше върховния лукс и копнееше за загадка, способна да се сравни с тази, която бе той самият.

В този ден не се върнахме в Йерусалим, макар по-късно да научих, че царят е пратил натам един от пълководците си с неговите хора.

Вечеряхме, заобиколени от придворните му, които внимателно слушаха въпросите, които Соломон задаваше при пристигането на всяко ястие. Някои от тях бяха гатанки. Някои само служеха като повод за по-задълбочен философски разговор. Всеки имаше за цел да предизвиква любопитство, да забавлява, да възбужда интерес.

И винаги той успяваше да опровергае основанията на тези, които оспорваха мнението му, да отхвърли убедително всеки техен довод, докато накрая не им оставаше нищо друго, освен да се съгласят с него.

Струваше ми се, че само аз виждах искрата на нещо като отчаяние в очите му, сякаш се опитваше да прогони някакъв демон в себе си при всеки спор, но безуспешно.

— Кажи ми, че ще продължим историята ни – обърна се той към мен, преди да ми пожелае лека нощ. – Настоявам. Умолявам те.

— Ще я продължим – потвърдих аз, като повдигнах ръка към главата му в знак на благословия.

На следващия ден Ниман ме спря в коридора.

— Нека да говоря с него – каза той припряно. – Нека отправя предложението си като твой сродник.

— Не, няма – отсякох аз.

Първо главният ми търговец си бе позволил да ме преценява по идея на царя преди три години, сега собственият ми съветник защитаваше интересите на царя, а не тези на Сава!

Ниман, без съмнение, си представяше, че ще спечели много, когато се омъжа, защото щях да се омъжа не за царя, а за неговите пристанища, кораби и дори за конете, за които така силно жадувах. Бях постъпила правилно, като не го оставих в Сава в мое отсъствие, но сега ми се искаше да се беше върнал в лагера.

— За какво дойдохме, ако не за това? Царице моя, той ще ти даде всичко, което поискаш!

— Не, няма. Все още не.

— Царице моя. Братовчедке. Не забелязваш ли начина, по който те гледа? Така, както човек гледа идолите, за които той спореше толкова ожесточено миналата вечер! Неговите приближени казват, че откакто си тук, сякаш е намерил ново вдъхновение. Знаеш ли, че ти си причината да не потегли лично към избухналия конфликт, въпреки че изпрати две хиляди войници?

Не знаех. Защо обаче тези думи едновременно ме зарадваха и разтревожиха?

— Тук има прекалено много уши – просъсках аз. – Ще говорим, когато се върнем в Йерусалим!

— Защо не си омъжена, Билкис? – попита ме Соломон вечерта, в която се прибрахме в Йерусалим.

Нима и въздухът на това място имаше уши?

Погледът ми се насочи над ниската стена на терасата към източния хълм. Огньове пламтяха в няколко олтара и си помислих, че дори тук чувам отчетливия звук на тъпаните.

— А ти защо си женен за моавитка, когато твоят бог ги е отхвърлил като народ? – попитах на свой ред. – И не само за моавитка, но и за египтянка, сидонитка, идумейка и кой знае още колко други жени от племена, омразни на Безименния?

— Моят бог се е обявил срещу тях не заради жените – и дори не и заради божествата, които те почитат – а защото няма граница за това, което един мъж би сторил за жената, която обича. Собственият ми баща почиташе майка ми така, сякаш тя бе самата небесна царица. Колко е нужно на един мъж да започне да почита бога на жена си заедно с нея, когато тя го умилостиви с мили обещания?

— Разбирам. Значи, жената е изкусителка и тласка мъжа към падение?

Усещах впития му в мен поглед, изучаващ ме внимателно, докато седяхме навън под звездите.

— Слабият мъж обявява жената за изкусителка и й заповядва да се покрие от главата до петите. Силният мъж прикрива чувствата си и не казва нищо. Аз трябва да поддържам мира с народите на моите съпруги, въпреки че не почитам техните божества.