Независимо от това, което му казах.

Прегърнах Шара през раменете и се запитах защо не й се бях доверила повече. Бях й направила лоша услуга, като си мислех, че я защитавам, оставяйки я да ме утешава в мълчанието ми.

— Трудно е да задържиш благосклонността на един цар – каза тя, странно притихнала.

— Не. Само да я задържиш, без да загубиш всичко друго – въздъхнах аз и се изправих.

Шара стоеше вцепенена и се взираше в ръцете си. Изведнъж дишането й премина в къси хлипове и тя притисна глава до ръба на близката масичка и се захлупи с ръце.

— Шара! Какво става? – попитах аз, хващайки я отново за раменете.

Никога не я бях виждала толкова притеснена по какъвто и да е държавен въпрос. Защо бе изгубила самообладание сега?

— Такива са задълженията на царете и цариците, това е всичко – придърпах я към себе си и се огледах за някоя слугиня, за да ни донесе вино. – Скоро ще се приберем у дома.

— Поне ти си избрала и си била избрана – вдигна длани и покри лицето си тя, а гласът й стана по-дрезгав и същевременно пронизителен. – И никога не си била давана като предмет.

Вече трепереше силно в ръцете ми.

— Шара, Шара! Какво те измъчва?

Дръпнах ръцете й встрани, но тя не отговори. Единствено очите й сякаш ми казваха нещо, умоляваха ме, взираха се в мен с някаква ужасяваща нужда. Това бе поглед на човек, който не може да говори, но иска някой да изрече думите от негово име – поглед на жена, която бе носила тайната си сама прекалено дълго време.

Нещо изплува в съзнанието ми, спомен отпреди години.

Нощта на тържеството, когато казах, че тя не трябва да бъде невидима, и я облякох в своя рокля. Не ме давай. И аз обещах да не го правя.

Избрана и недадена. Дадена на кого?

Всички онези дни в безлични дрехи. Омразата й към Хагарлат, която се подмазваше на баща ми и подкрепяше безплодните му духовни търсения... която винаги му угаждаше и дори му уреждаше наложници с идеята да го омилостиви и да си издейства някаква услуга. Хагарлат, която не трепваше дори когато съсипваше живота на хората, стига това да бе в нейна полза, която бе насочила – знаех това със сърцето си – погледа на перверзния си брат към мен.

— Нямаш предвид Садик...

Тя поклати глава. Имах чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст.

— Прости ми. Прости ми.

Ако не беше Садик, тогава заради кого ми искаше прошка? Единственият друг мъж в живота ми някога е бил баща ми.

Отпуснах ръце безпомощно.

Шара се плъзна от дивана и се свлече на пода в краката ми. Сграбчи подгъва на роклята ми и изхлипа ужасяващо. Стомахът ми се обърна и усетих, че ще повърна.

Моята млечна сестра...

Наложница на царя?

Никога не бях знаела или чувала имената на тези жени – нито в Сава, нито когато живях отвъд морето. Хагарлат бе прекалено горда, прекалено амбициозна, за да споделя благосклонността на царя с други жени, особено след предишната царица, майка ми, която изобщо не го бе правила. Но Шара не бе от жените, които щяха да се опитват да изпъкнат. И Хагарлат го знаеше.

— През цялото това време – прошепнах аз. – Защо не си ми казала?

— Как можех да ти кажа? – простена Шара, поемайки си дъх. – Всеки ден знаех – ще дойде часът, в който ще ме презреш. Всяка сутрин... се събуждам и се питам дали днес е денят и как ще понеса тайната още един час. Не ме мрази.... Билкис, сестро моя, царице моя обична! Не смеех да ти кажа – как можех да го сторя, след като знаех, че ще ме отпратиш завинаги?

Думите й ме накараха да се отърся от отвращението, което изпитвах.

Познавах това чувство. Познавах го много добре.

Колко дълго бяха пазила тайната за Садик, без да споделя с никого... чудейки се всяка нощ, докато лежах с Макар, дали той ще се отдръпне от мен, ако разбере. И през цялото време исках само да бъда разбрана – и обичана – безусловно.

И тогава сграбчих Шара яростно, макар миг по-рано да не знаех, че ще го сторя. Притиснах я към себе си и тя се свлече в прегръдката ми.

Бях ужасена, потресена от нещо, което не бях сигурна какво е, но ме бе завладяло напълно – омраза? Състрадание? Нуждата да я защитя срещу този мъж, мъртъв вече от години, и от миналото, което никога нямаше да бъде заличено, въпреки че тя трепереше в ръцете ми.

Шара също искаше да бъде опозната и разбрана.

Тя се мъчеше да диша, дробовете й отказваха да се отворят.

— Тя ме даде на него от омраза към теб. И аз – какво можех да сторя, освен да отнема живота си... но нямах смелостта да го направя!

Очите й се обърнаха и аз извиках слугините си на помощ, докато тя припадаше в ръцете ми.

Същата вечер стоях на терасата си, вслушвайки се в нощните звуци на града. Кучешки лай. Детски плач. Неколцина мъже пееха и се клатушкаха по улицата. Затворих очи и се опитах да си спомня градините на Сава преди напастта на скакалците. Досега трябваше да са се раззеленили отново, ако пролетните дъждове са били изобилни; нежните мимози сигурно бяха свели жълтите си цветове към земята. Над главата ми, високо в мастиленото небе, намаляващата луна висеше, вързана на невидими нишки.

Дали Шара бе отишла доброволно, запитах се аз? Дали малка частица от нея не се бе надявала да спечели благосклонността му, да се издигне над настоящото си положение – да си отмъсти някак на Хагарлат, да открадне нещо от нея заради самата себе си или като отмъщение за жестокостта й към мен? Дали баща ми е бил груб с нея, за да я превърне в сегашното свито създание – тя се опитваше, и то упорито, да изкупи вината си през всички тези години.

Искаше ми се да й задам много въпроси. По-късно. Утре. По време на пътуването ни към дома може би. Дори и само за да се опитам да я накарам да се помири със себе си.

Ако това изобщо бе възможно. Но както стоях на терасата си онази вечер, осъзнах, че отговорите на Шара няма да променят нищо.

Тя не беше мой враг. Тя не ми бе съперничка. Тя не беше мое притежание... за да я давам или вземам. И беше страдала заради предаността си към мен.

Когато се събуди, щях да я обградя с любовта си. Щях да залича лицето на Хагарлат – и дори това на баща ми – от съзнанието си и така щях да го изтрия и от нейните спомени.

Зад мен се чуха стъпки.

— Яфуш.

— Тук съм, принцесо.

Издишах шумно и уморено и усетих, че раменете ми са отпуснати и присвити в отчаяние.

— Мисля си... време е да се завърнем у дома – рекох аз. Не знаех какъв друг път да поема. Боговете трябва да постъпят така, както са решили.

— Това не е принцесата, която познавам – каза той. Вдигнах глава и го видях, застанал отстрани, взиращ се в звездите.

— Каква е принцесата, която познаваш?

— Тя е силна. Силна като мъж. И по-силна дори.

Поклатих глава.

— Не знам къде изчезна тази жена.

— Не мисля, че е изчезнала. Просто е забравила коя е.

Отпуснах глава на извитата облегалка на стола.

— Яфуш, какво желаеш най-много на този свят?

— Искам да видя лицето на Бог.

Усмихнах се съвсем леко.

— И кой бог искаш да видиш? Имам цяла лавица с богове, ето там. Мога да ти сваля някой от тях.

— Не мисля, че Бог е в тези фигурки, принцесо.

— Нито пък аз – казах аз. – Но не ми казвай сега, че всъщност вярваш в един-единствен бог.

— Мисля, че Бог трябва да има много лица.

— Едно за слънцето, друго – за луната.

— Да, мисля, че би трябвало да е така. И много други.

— И къде живее този бог?

— Мисля, че Бог е тук – посочи той към звездите. – И тук – потупа с ръка гърдите си. Колко красив ми се строи в този момент, когато лунната светлина огряваше тъмните извивки на лицето му. Погледнах към звездите.

Толкова си мъдър, мой Яфуш.

— Яфуш... защо са ти сторили това!

Никога не го бях питала.

— Има мъже, които правят тези неща.

Затворих очи.

— Бях момче. Семейството ми ме продаде на тези мъже.

Отворих уста, но не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, Яфуш.

— А аз – не.

Как бе възможно човек, осакатен от собственото си семейство, да изрече подобно нещо?

Хванах дланта му, сплетох пръсти с неговите и после я повдигнах към устните си. Мислех си за онова, което бе казал Соломон – как се нараняваме взаимно и така разгневяваме неговия бог – бога, чийто образ и подобие осквернявахме, обиждайки по този начин самите себе си.

Да, помислих си аз. Сега разбирам. Толкова много болка, толкова наранени хора. Шара, Яфуш, самият Соломон. Запитах се каква ли е тази незнайна рана, която той се опитва да изцели с отварата на никога несекващия ламтеж за нови придобивки.

— Яфуш, искаш ли да се върнеш в Нубия?

За момент евнухът замълча.

— Не мисля, че ще поискам да отида там.

— Когато се върнем в Сава, ще бъдеш свободен – казах аз. Беше ми трудно да изрека тези думи. Болеше ме. Болеше ме, но същевременно бе толкова красиво.

— Аз вече съм, принцесо.

Взирах се в небето дълго, дълго след като той се бе прибрал вътре.


ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След три дни му написах само следното:

Нека поговорим. Лице... в лице.

Но пратеникът се върна и каза, че царят не може да бъде обезпокояван, че е отишъл да посети египетската си жена.

Тази вечер отидох в савейския лагер с Шара и Яфуш, облечена в толкова проста одежда, че никой не би могъл да ме вземе за царицата, която бе минавала безброй пъти по тези улици преди.

В шатрата си най-накрая почувствах, че отново мога да дишам.

Може би в мен все още бе останала част от номадската жилка.

Тази вечер споделих скромното си ястие с Асм.

— Как прекарваш времето си в Йерусалим, приятелю? – поинтересувах се аз. Той бе променен, виждах това, но не можех да определя в какво отношение.

С мен също се бе случило нещо през последния ден.

Бях се провалила. Но въпреки провала усещах облекчението от голям товар, смъкнал се от раменете ми.

— Притеснен съм. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво?

Не мислех, че мога да понеса бремето на още една изповед.

— Срещнах се с жреците на Молох, Ашера, Баал и Хамос... както и с тези на израилтянския бог.

— И? Стигна ли до някоя нова мъдрост, която да споделиш с мен?

— Жреците от капищата се радват на твоето присъствие и на присъствието на бога, който е в твоя лагер. Но жреците на Йехова... те нямат търпение да си тръгнеш, царице моя.

По някаква причина това ме изненада.

— Те се боят от твоето влияние върху царя.

— Е... – разсмях се аз. – Не бива да се тревожат повече. Какво друго научи от жреците?

Слушах го дълго да говори в подробности за ритуали и знамения, за жертвоприношения и предсказания.

— Никой от тях, царице моя, не познава гадател като теб.

Сведох поглед.

— Довериха ми, че често им се налага да хвърлят повторно гадателските си камъни, че често предполагат какво искат да им кажат боговете, когато разчитат знаците по черния дроб, и че често се съмняват във виденията си или не ги разбират. И това – от жреци на богове, по-древни от Алмака, които цял живот съм почитал, макар и от разстояние! Думите им ме разтърсиха до дъното на душата ми!

Изпитах прилив на съчувствие към моя жрец.

— Кажи ми, Асм, описаха ли ти какво е да имаш видение – истинско видение?

— Не, царице моя, не го направиха. Само казаха, че сънуват странни сънища или че понякога им се струва, че виждат нещо, а после осъзнават, че не е там или че зрението им е било замъглено и са сгрешили.

Замислих се отново за деня в храма, когато ми се стори, че казанът се разлива на земята. Как зрението ми се бе замъглило и си помислих, че ще припадна, но все пак видях как големите бикове се опитват да тръгнат в различни посоки и да се откъснат от невидимия си ярем.

— И аз имах видение тук.

Асм се наведе напред, сякаш искаше да надникне в очите ми, като че ли не бях жена, а златна купа.

— Говори, дъще на Алмака!

— То е само за ушите на царя, защото го получих от бога на това място.

Жрецът смръщи вежди.

— Сигурна ли си? Алмака приема много форми.

— Сигурна съм. Помниш ли разговора ни от първите месеци на царуването ми?

— Да – отвърна той и ме погледна притеснено.

— Каза ми, че ако Алмака не говори с мен, с кого въобще би говорил.

— Така е. Но той ти говори и Сава е благословена заради това.

— Асм...

Не знаех дали се дължеше на това, че вече бях погубила бъдещето на Сава, или защото видях лицето на Шара тази сутрин като на преродена, но и аз закопнях да се освободя от тайната си.

Може би просто бях уморена. Много уморена.

— Когато се върнем в Сава, ще напусна поста си на върховна жрица.

— Царице моя! Защо?

— Един бог ме спаси, когато бях млада. Но не знам кой. – Никога не бях говорила за Садик и не очаквах Асм да разбере какво имам предвид. – Призовах Алмака, но сега знам, че Алмака не ме призова. Аз се обърнах към него, аз му се посветих, а той мълча. Той никога не ми е говорил – мисля, че е така, защото не ме разпознава. Създадена съм по друг образ и подобие.