Коя си ти всъщност? – ме бе попитал Соломон. Знаех имената и титлите си. Знаех какви са задълженията на властта ми. Но не знаех отговора на този въпрос.

Спомних си отново вечерта, в която бях застанала под дъжда – забравила за короната, за титлата си, за всичко, с образа на Небе в мислите си. За Яфуш и как най-добрият начин да го задържа, бе, като го пусна. За Шара и как най-добрият начин да й покажа любовта си, бе, като поема болката й.

— Но за кой бог говориш тогава? Има толкова много богове в това място – тук и на източния хълм, старите богове на тази страна и другите, дошли от далече – попита Асм, видимо смутен.

— За онзи, който е загадка.

За това поне можех да благодаря на Соломон.

На следващия ден изпратих отново посланието си до царя. И отново пратеникът се върна, казвайки, че той бе с моавитската си жена.

И на следващата вечер, и на по-следващата отново той бе с една от жените си.

Този път се разсмях. О, да, колко ясно получих посланието му, въпреки че той не бе получил моето! И после се отпуснах на пода, облегната на вратата, след като я затворих, и закрих лицето си с длани.

— Покажи ми пътя – прошепнах аз, без да знам към кого.

Нощта след ритуала в чест на тъмната луна се подготвях да тръгна към покоите си в двореца. Но преди да потегля, ме посети гост – Абгаир. Изненадах се, но и останах доволна, че е напълнял, откакто бяхме пристигнали.

— Иска ми се скоро да се прибираме – каза той с усмивка.

— Не си ли доволен от престоя си тук?

— Тези хора бият камилите си.

— Съвсем скоро си отиваме.

— Иска ми се да се видя с този цар още веднъж, преди да си тръгнем.

— Ще се опитам да го уредя. Но защо искаш да го видиш?

— Искам да видя лицето на мъжа, който има толкова много врагове?

Премигнах изненадано.

— Защо казваш, че има много врагове?

— Хората говорят, когато си мислят, че другите не ги разбират. Аз съм просто вълк до кладенеца. Но научих този език.

— Кои са тези хора, Абгаир?

— Има един мъж в къщата на царя. Важен мъж. Виждал съм следите на животните им редом с неговите. Този месец два пъти изчезва и се връща от север с работниците.

Намръщих се.

— Доведените да работят насила, по заповед на царя?

— Онези, които се оплакват много. Казват, че ги отделят от домовете им за месец, че царят не се грижи добре за тях. Но този мъж им обещава, че скоро всичко ще се промени. Че така е казал неговият цар и че той ще стане цар.

— На север и обратно – сигурен ли си?

Той ме погледна възмутено.

Върнах се в спомените си от изминалите дни, из лицата на придворните в Йерусалим, Гезер, Мегидо. Име, лице – млад мъж, с когото той се шегуваше. Обещаващият младеж, надзираващ строителите, с когото Соломон толкова се гордееше.

Иеровоам.

Върнах се бързо в двореца.

— Достави това съобщение единствено на царя, на никого другиго – наредих на управителя, притискайки свитъка в ръката му. Бях написала само: Иеровоам ще те предаде.

Минаха три дни. На четвъртия пратеник ми върна кратък отговор:

Ела в градината.

Тръгнах незабавно, като тичах толкова бързо по тесните стъпала, че Яфуш изостана зад мен.

Затворих вратата и се огледах. Когато не видях царя, влязох смело в покоите му. Доколкото знаех, можех да се натъкна на някоя от съпругите му – или по-лошо, да ги заваря двамата... заедно.

Но щом влязох, го видях – в средата на стаята. Косата му бе разрошена, дрехите – измачкани. Забелязах кана с вино и чаша на ръба на гравираната масичка.

— Иеровоам си тръгна – каза той, без да помръдне.

Знаех, че е привързан към младия мъж, но бях изненадана от силата на страданието му. И тогава разбрах: въпреки всичките си деца, Соломон бе обичал именно този като свой син.

— Моят пророк... е имал видение. Царството ми ще се разпадне. Моят пророк Ахия! Той обаче не дойде при мен, а отишъл при едно момче и му споделил виденията си как царството ми се разпада. Казал е на момчето, че ще бъде цар!

Размаха ръце и събори каната с вино на пода, разхвърчаха се алени пръски. После блъсна стола, след това и масата, завъртя се и се нахвърли с удари срещу стената, до която след миг се свлече.

Бързо прекосих стаята и го стиснах за раменете. Той ме погледна – поглед на полудял, озверял човек.

— Никое видение не е изсечено на камък, звездите не са неподвижни на небето. Ти си царят. Каквото и да донесе утрешният ден, днес ти си цар.

Той поклати глава. Очите му бяха хлътнали.

— Знаеш ли... – прошепна Соломон, – че ти ме съсипа?

Отдръпнах се от него. Не можеше да ме обвинява за делата на това момче, нали?!

— Ти ме съсипа – повтори той с отнесено изражение. – Казват, че царството ми ще се разпадне. Но аз няма да го позволя. Няма! Но въпреки това съм съсипан.

— Тогава ще си тръгна...

— Не! – Соломон ме стисна за раменете. – Не разбираш ли? Не мога да те пусна, въпреки че трябва да го сторя! Царството ми се разкъсва надве, пророкът го видя и аз не бива да го позволя! И все пак във всеки час от изминалите дни не исках нищо друго, освен ти да си до мен. Да ти се ядосам, да се посъветвам с теб. Да поплача в скута ти като малко момче. Не разбираш ли? Ти ме завладя! Мен, лъва на Юда*!

[*Според Тората еврейското племе на Юда, юдеите, са потомци на четвъртия син на Яков. Лъвът е техен символ (в християнската традиция така е наричан и Христос). – Б. пр.]

Треперех, сърцето ми умираше и оживяваше в гърдите ми с всеки удар – кораби, пристанища, Сава... всичко бе забравено.

Той хвана лицето ми между дланите си.

— Не мога да ям. Не мога да спя...

— Защото си бил постоянно зает с жените си – подхвърлих язвително. Но той не ми позволи да се отдръпна.

— Нима? Отидох да видя Ташер, но докато ядях на масата й, духът ми не беше там и тя ми се ядоса. Изпратих да повикат други от жените ми... Но не можех да говоря за разбитото си от Иеровоам сърце с тях. Ако сега го видя, на мига ще го убия! В очите на съпругите си аз съм единствено царят; не мога да плача в присъствието на съветниците или братята си... Бог ме дари с прозорливост. И я пръсках като злато. Но ти... ти я цениш и използваш умело, мъдро. Както би направил син, роден не в семейство на богаташ, а на бедняк, и спечелил сам своето богатство. Аз съм синът на богаташа. Но ти си тази, която получава даровете на боговете. Как е възможно това? Ти, която почиташ луната! А сега и ти ме напускаш. И аз ще ти дам всичко, което желаеш. И какво ще получа в замяна? Преследвах те, а ти продължаваш да криеш лицето си от мен. Спорих ожесточено с теб, а сега аз съм този, който загуби всичко.

— Няма да загубиш – прошепнах аз. – Ще спечелиш онова, което не можеш да получиш от съпруга, дадена като предмет според някакъв договор, от васал или от някого, който те нарича „цар“. Търсиш ме, защото аз не съм нито едно от тези неща. Разпитваше ме за любовта. Била съм обичана – красиво, страстно, безкористно. Но какво е любовта за този, който иска повече от всичко друго... да бъде опознат и разбран?

Той закри лицето си.

— Как мога да те оставя да се върнеш в Сава? – проплака подир малко. – Пропъдих те с моите искания. С всеки мой довод, с който всъщност исках да те задържа при себе си. Ти, която ме съсипа...

— Аз, която те обичам – промълвих.

Несъвършено, егоистично... и в същото време напълно забравила себе си.

Соломон ме хвана за ръката и я притисна между дланите си.

— Тогава не заминавай. Не още. Остани. – Притегли ме към един стол и падна на колене пред мен. – Остани и ще ти дам всичко, което съм. Само ако ми позволиш да ти служа.

— Ще остана. До зимата.

Той отпусна главата си в скута ми.

Останахме така много дълго. Когато най-накрая вдигна очи към мен, аз се пресегнах и свалих воала си.

Соломон ме притегли на пода с треперещи ръце, пръстите му пърхаха като криле на птица по лицето ми, по устните ми, които след миг разтвориха нежно. Проследи линията на брадичката ми – дълго, цял час – шията, извивката на рамото ми. Поколеба се и когато не го отблъснах, ме докосна нежно, отначало като плахо момче, а после със свободата на умел любовник, галейки ме през роклята. Ръката му обхвана талията ми, погалих с върха на пръстите си наболата му брада и извитите му вежди, докато най-накрая положих устни върху неговите... Той въздъхна и аз вдишах тихия звук като откровение.

Тръгнах си малко след това, съсипана и възродена, оставяйки след себе си разтърсен до дъното на душата си цар.

На следващия ден пратих само следното съобщение:

Заклах жертвата, размесих виното си и приготвих трапезата си; после проводих слугините си... *

Това не бяха мои думи, а негови, взети от писанията му за господарката Мъдрост.

[*Перифраза на стихове от Притчи Соломонови 9:2 – 3. – Б. пр.]

Изпратих момичетата си в лагера, за да съблюдават жертвоприношението. Те взеха със себе си всички жени от домакинството ми; само Шара и Яфуш останаха при мен.

Царят дойде късно същата нощ.

Влезе в покоите ми, оглеждайки се така, сякаш не се намираше в своя дворец, а в някакъв чужд свят. Килимите от моята шатра и тези, които ми бе подарил, бяха застлани на пода на вътрешната стая, най-пищният от тях бе под копието на царския ми трон, покрит с леопардовата кожа, върху която седях в двореца си. До трона ми, на широк подиум, бе поставен маркабът, символът на моята власт.

Царят спря пред него и се пресегна да го докосне.

— Това е маркабът, в който си яздила по време на битката за трона – каза той с възхита, докато пръстите му се плъзгаха по позлатата и по разперения край на щраусовото перо. Аз бях направила почти същото, когато го видях за първи път.

— Точно той е.

Не носех воала си, нито дори всичките си накити.

Тези украшения вече бяха излишни.

— По-рано ми каза, че си потеглила тайно. Твоите съветници не са ли забелязали, че маркабът липсва?

— Направихме втори, подобен, който поставихме в моите покои, докато истинският пътуваше с мен.

Соломон се замисли върху думите ми, докато преплиташе пръсти с моите, а погледът му се насочи към трона ми. Бях приела неколцина гости и отсъдила по няколко случая през престоя си тук, седнала на трона си – включително спора между пострадалия надзирател и собственика на камилата, която го бе ритнала. Надзирателят щеше да куца до края на живота си, но лекарите на Соломон доказаха способностите си – мъжът не умря и дори не загуби крака си.

Соломон ме поведе към алабастровия трон.

— Искам да разбера каква си, когато си възкачена на трона си в Сава. Искам да го видя с очите си.

Погледнах го развеселена и отидох до трона си, седнах с изпънат гръб и поставих ръце на облегалките.

— Тронът в залата ми е по-голям от този. Зад него има голяма сребърна луна, а пред него – подиум с три стъпала. – Махнах с ръка към стените. – Високо на стените има двайсет и осем алабастрови диска. Те сияят – нощем бели като луната, а денем – златни като слънцето, от изгрев до залез.

Той отстъпи назад и после, за моя голяма изненада, коленичи. Не проговори, но бавно се наведе и целуна върховете на пръстите ми, после проследи с ръка изрисуваните с къна цветя – по стъпалата ми и чак до глезените. Затворих очи, когато пръстите му се плъзнаха в сандалите ми, за да погалят чувствителните сводове на ходилата ми.

Малко по-късно минахме заедно покрай идолите на Алмака, Ашера, Тот и Нейт във вътрешната стая. Той спря, оглеждайки диваните, копринените завивки и възглавници, поставката за тамян във формата на ибекс.

— Къде седиш, когато си почиваш? – попита Соломон. – Тук? – пристъпи към един от двата ниски дивана.

— Да. Там.

— Тогава аз ще полегна тук.

— Не – казах аз. – Легни до мен.

Пихме вино. Пръстите му бродеха по сгъвката на рамото ми като газела. Пробвахме ястията, които дойдоха от кухните – цяла върволица, придружени с дегустатор. Соломон яде от ръката ми, аз – от неговата.

— И сега аз забравих за останалия свят – прошепна царят, заровил лице в косата ми, вдишвайки уханието й. – Денят стана нощ. Ибексът и лъвът се хранят заедно.

— Няма пиршества, няма злато... Съществува само градината – добавих аз.

— Аз съм пастир като баща ми. – Соломон повдигна брадичката ми и ме целуна по ухото.

— А аз съм пастирка.

— И твоят тъмнокож народ не е дошъл от края на света – прошепна Соломон, – а от долината Сонам. Знаеш ли, че от години си представях как изглежда лицето ти, копнеех да го видя, но и се боях да не би да не отговори на представите ми?

— И ето ме. И лицето ми е такова, каквото е.

Той ме погали по бузата.

— По-прекрасно е, отколкото някога съм си представял, и имам чувството, че винаги съм го познавал... и че то също ме познава.

Въздъхна тежко и отпусна глава на рамото ми.