Тази нощ Соломон плака в прегръдките ми. Както и по-късно насън.


ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Това бе моят свят: тлеещият огън на тези очи, обърнати към мен; благоуханните чаршафи, застлани на леглото ми; розите от градината, полюляващи се пред прозореца ми, зовящи „ела“.

Вече не забелязвах натрапчивия мирис на печено месо; бе победен от цветята, които изпълваха стаята ми.

В ранния предобед последната му поема бе доставена до вратата ми.

Ти плени сърцето ми с един поглед на очите си,

само с огърлието на шията си.

По-сладки от вино са твоите милувки,

и благоуханието на твоите мазила е по-приятно

от всички аромати. *

Моят отлетя при него в отговор:

Докле царят беше на трапезата,

моят нард издаваше благоуханието си.

Смирнова китка е моят възлюбен:

стои на гърдите ми.

Моят възлюбен е като кипрова китка...**

Седях до него в тронната зала, където бе пренесен тронът ми.

[*Песен на Песните 4:9 – 10. – Б. пр.]

[**Песен на Песните 1:11 – 13. – Б.пр.]

Вечерях със съветниците му, които постоянно гледаха ту мен, ту към царя си, който често казваше в тяхно присъствие: „А какво мисли Сава по този или онзи въпрос?“, докато очите на по-проницателните – и по-внимателни – от тях започнаха сами да търсят моето мнение.

Седяхме като царе в личната му зала и изслушвахме делата на Иеровоам, осъждайки вредния плод на бунтовното семе. Бях там, когато клетата майка на момчето, вдовица, бе доведена пред царя за разпит.

Осъдихме остро Египет, задето бе дал подслон на враговете на царя, на Иеровоам и привържениците му и преди това на Хадад, който сега царуваше в Арам и с когото Соломон бе сключил примирие, вземайки за жена дъщеря му.

Пристигнаха нови известия от Хацор за друга схватка, този път по северната граница, с Разон от Дамаск. Обсъждахме как да се действа.

Но нощем забравяхме всичко.

Соломон идваше в леглото ми като молител. Аз поднасях почитта си. Той изискваше и аз се отдръпвах. Той шепнеше и аз се втурвах в прегръдките му.

— Майка ми бе покорителка на царе. Аз го презирах за това години след като си бе отишъл. Но вече не.

Говорехме за богове и земеделски култури, за морски маршрути, чието преплаване отнемаше година и половина пътникът да отиде и да се върне обратно. Разговори, които би водил с Балеазар, ако той беше на мое място. За кораби, които щяха да идват в моите пристанища. За начина, по който щяхме да преобразим света.

Пеех му песните на моята майка, а той ми отвръщаше с химните на баща си.

Нашепваше ми историите на по-големия му брат, когото бе боготворил като млад – Адония, и когото е бил принуден да убие.

И за първи път от почти пет години аз изрекох името на Макар и плаках.

— Аз също обичам този Макар, въпреки че не съм го познавал – каза Соломон. – Той е загинал заради моята царица и благодарение на него съм сега с нея. Ще направим жертвоприношение на боговете и на двама ни в знак на признателност.

На следващия ден пратихме хора на пазара, за да купят животни, и димът от печеното им месо се издигна над олтарите ни. Изпитах благодарност, защото горчивината в устата ми най-накрая се превърна в сладост – след толкова време...

Прекарвах следобедите в блажена сънливост, подремвайки, докато чучулигите пееха пред прозореца ми; когато слънцето се наклонеше на запад, се къпех дълго и бавно.

Нощем изкачвах стъпалата до терасата или пращах пратеник, за да го поканя в личните си покои. Нека дойде моят възлюбеният в градината си и да вкуси сладките й плодове.*

[* Песен на Песните 4:16. – Б. пр.]

Бяхме безсрамни, дръзки, самозабравили се. Къпехме се посред нощ на терасата му. Хвърляхме си тайни погледи през масата по време на пиршествата. Промъквахме се през тунелите и излизахме извън града, за да лежим един до друг под открито небе като първите мъж и жена, като божествените съпрузи от древността.

Той дойде в лагера ми по време на следващата тъмна луна заедно със слуги, които носеха животни. Наблюдава ритуала на Алмака, докато все още терзаещият се от въпроси Асм и аз извършвахме церемонията.

Това щеше да бъде последното ми жертвоприношение към мълчаливия бог.

— Колко плашеща, красива и величествена беше – прошепна тази нощ Соломон в шатрата ми дълго след като тъпаните бяха спрели да бият. – И как ме омагьосваш. Каква е тази твоя сила, дъще на луната?

— Силата на желанието – отговорих аз.

— Вярваш ли в такива неща?

— Нима желанието не е всъщност молитва? Един мъж се промъкна в спалнята ми, когато бях на дванайсет. Облада ме насила. И още веднъж след това. И още веднъж.

Соломон се надигна със смаяно изражение.

— Помолих се за спасение. И уади преля и го отнесе завинаги. Посветих се на бога в знак на благодарност. Но мисля, че заради стореното от него останах безплодна.

Той ме притисна към себе си по-силно от всеки друг път.

— Клета моя любов! Ако този мъж беше жив, щях да го накарам да страда. И като си помисля, че те повиках да дойдеш при мен сама онази първа нощ. Проклинам се, че някога съм се държал сурово с теб. Прости ми. Прости ми – каза той и ме залюля в прегръдките си.

— Никога не си вдигал ръка срещу мен.

— Трябваше да бъда нежен с теб още от първия ред, който ти написах.

— Тогава сигурно не бих ти отговорила.

— Да, навярно не би го сторила.

— Сега разбираш, нали? Помолих се на луната да ме спаси. Молих се за свобода и баща ми ме изпрати в Пунт. Живях щастливо там години наред. Живеех сред любов и с любов. Но се питам дали част от мен не се е молила да стана царица. Питам се дали душите ни не са всевиждащи и дали моята е знаела, че ще дойда тук. И дали е знаела, че няма да дойда, ако Макар е жив...

Отдръпнах се от него и го погледнах на светлината на лампата.

— Първия път, когато ти писах, част от мен копнееше за теб. И още първия път, когато те видях, те пожелах. И ето те. Но богът, на когото се посветих, не ми се посвети в замяна. Така че кой е богът, благодарение на когото си с мен... и който скоро ще ни раздели?

— Същият, който ще ни събере отново – каза той тихо.

— Ние почитаме един и същи бог в края на краищата.

— И кой е той?

— Името му е „любов“.

Соломон, моят поет.

След известно време спрях да го каня при себе си, защото в покоите ми постоянно сновяха слугините ми и двете други момичета, и наредих да преместят нещата ми в неговите покои.

Излежавахме се в леглото до късна сутрин. Той целуваше пъпа ми, а аз сравнявах мъжеството му с гладкия алабастър на статуите – символ на плодовитостта. Соломон се смееше и се преструваше, че се срамува.

И после ставахме и за няколко часа се превръщахме отново в цар и царица, докато в мислите си творяхме поезия.

Не говорехме за настъпващата зима, въпреки че дните препускаха като диви коне и лятото отиваше към своя край.


ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Халхариб и Ниман ме посетиха по време на празника на тръбите*, за който от дни в града се събираха поклонници. Царят бе отишъл в храма; нямаше да го видя до вечерта. Вече месец роговете на овните тръбяха всяка сутрин, стряскаха ме в съня ми повече от веднъж, потънала в прегръдките на царя, но на него не действаха така – той похъркваше тихичко въпреки мощния рев. От всяка пещ в града във въздуха се надигаше ароматът на печен хляб.

[* Денят на тръбите, или Рош Хашана – еврейската Нова година. Рош Хашана отбелязва новата година за хората, животните и правните договори. Въпросните тръби се наричат шофар – древен еврейски духов инструмент, обикновено направен от рог на овен. – Б. пр.]

Посрещнах съветниците си в покоите си, на масата имаше поднос с дюли и мед от царските кухни. Идвах тук за първи път от дни и за първи път от много време се събирах с тях на съвет.

— Царице моя, притеснени сме – започна Ниман.

— Защо? – попитах ведро. Но бях очаквала тяхното неодобрение и ги посрещнах с едно наум. От седмици посещавах тронната зала на царя и личните му покои. Очевидно Соломон се бе съгласил на споразумение. След като имахме кораби, нямаше причина да оставаме още тук. Хората в лагера бяха неспокойни, а аз все още не давах заповед за тръгване.

— Има... неприятни слухове за теб и царя, разнасят се все повече и по-настойчиво сред поклонниците, които стават все по-многобройни с всеки изминал ден.

— Винаги има слухове. В Сава също се говореше какво ли не за мен.

Ниман поклати глава.

— Царице моя, тук е различно от Сава. Нашите обичаи не са като тукашните.

— Наясно съм с това – сопнах се аз. – Това ли сте дошли да ми кажете? – Погледнах към Халхариб, който се взираше мрачно в подиума, където, преди да бъде преместен, стоеше моят трон.

— Царят има много жени, които имат много слугини – слугини, които говорят и разпространяват злобните слухове на техните господарки. Има и много жреци и членове на съвета, които са недоволни от присъствието на чужд владетел с повече влияние над царя от тях самите. В това царство не са склонни да се поддадат на чужда власт – особено ако е властта на царица. Станала си любимата мишена за заплахи. Въпреки че могат да ти кимат и да се усмихват в съвещателната зала, ти нямаш други приятели освен самия цар.

— Откъде знаете? Не сте присъствали на съвещанията на царя.

— Разходихме се из града под прикритие и го чухме с ушите си – каза най-накрая Халхариб. – Хората на пазара говорят срещу савската блудница, а по улиците наричат пазача ти „човека на проститутката“.

Лицето ми пламна от ярост, въпреки че по гърба ми плъзна студ.

— Как се осмеляват!

Скочих на крака и закрачих нервно, приглаждайки косата си.

— Страхливците винаги ще говорят грубо срещу жените на власт. Мислите ли, че това е първият път, когато устите се отварят и лаят срещу мен? Мислите ли, че ме интересува това, за което говорят? Не са доволни от браковете на царя, въпреки че получават големи облаги от тях. Това са хора, свикнали да вдигат скандали, които търсят и създават нравоучителни притчи дори от съюза, от който се е родил техният възлюбен цар, избран от собствения им бог – рекох гневно. – Той, който е надарен с мъдрост от самия Йехова!

— Тези хора се боят, че този същият бог ще им потърси сметка за делата на царя им – притисна ме Ниман.

— Царице моя, не съм сигурен, че хората го обичат толкова, колкото може би разказват ласкателите в двореца – каза Халхариб.

— Никой не е дръзнал да говори срещу него.

— Не и открито, пред хората. Но стават все по-смели, особено след Иеровоам.

— Царице моя, очевидно е, че имаш благосклонността му – каза Ниман. – И Сава също ще се облагодетелства от това. Той е очарован от теб. И е разбираемо да е така – Сава е най-богатата страна в света!

Разсмях се.

— Само преди няколко седмици никой от вас двамата не намираше думи да изкаже възхитата си от този цар. Видях как поглъщате с жадни очи подарените ви коне, а ти, Ниман – златото на колесниците му. Не беше ли ти моят сродник, който ме умоляваше да уредиш брака ми със същия този цар, ти, който виждаше в това огромна възможност?

— Царице моя, ако искаш да се омъжиш за него, стори го – каза Халхариб. – Но трябва да сложиш край на този скандал. Не само в името на Сава, но и заради доброто на хората в лагера.

Отстъпих назад.

— За какво говориш?

— Вече седмици наред под прикритието на нощта хвърлят камъни и боклуци по лагера ни. А тази нощ група северняци се опитаха да се сбият с пазачите ни. Нараниха трима от хората на Тамрин.

— Какво?

— Ако няма да се омъжваш за него, тогава трябва да си тръгнем час по-скоро. Очевидно си получила – или поне ти е обещано – това, за което дойдохме!

Избягвах да мисля за предстоящите дъждове, за дните, които ставаха все по-кратки, като си повтарях, че така ще имам повече часове нощем със Соломон. Разбира се, знаех, че се залъгвам.

— Няма да си тръгнем преди зимата. Все още имам дела за довършване – обясних аз, гризейки нокътя си.

— Носи се слух, че си се преместила изцяло в неговите покои, господарке – каза Халхариб. – И целият двор знае, че седиш до него в тронната му зала – не като гостуващ владетел, а сякаш си негова царица!

Исках да им изкрещя: „Такава съм!“.

За него бях повече царица от която и да е от съпругите му от уговорените бракове! Без брак, без зестра, без обединяване на страните ни. Повече от жените, които някога му бяха раждали синове, дори само защото не бях нито едно от тези неща.

Какво ли биха казали, ако знаеха как двамата с него нощем обсъждаме начина, по който ще променим света? Как привличахме Хидуш и Вавилон в съюз с нас, като очертавахме дяловете си от пътищата, които се виеха чак до далечните земи на коприната? Как разделяхме Идумея помежду си заради моите кервани и неговите кораби, които щяха да акостират в залива...