— Къде бяхте, докато аз седях в тронната зала на царя, участвайки в преговори и съвети? И какво ви интересува какви слухове се носят из тези коридори? Няма да се оправдавам. Казах, че идваме за пристанища и кораби. И постигнах много повече. Осмелявате се да ме порицавате?

— Не – каза Ниман. – Говори се обаче, че двамата заедно сте осъдили Египет, задето е приютил враговете на царя?

— Разбира се!

— А знаеш ли, че египетската царица разпространява най-низки клюки за теб като отмъщение?

Сепнах се.

— И откога се плашите – или възпирате – от женски клюки? – отвърнах аз. – Или дори от слуховете по пазара? Без съмнение същите неща се говорят за мен и на нашите пазари, и от съпрузите на нашите благородници. – Погледнах настоятелно към всеки от тях. – Зимата ще дойде съвсем скоро. Погрижете се за провизиите за кервана, защото ни чака дълго пътуване на юг.

Изпратих съобщение на царя в мига, в който те си тръгнаха. Бях разтърсена, притеснена за сигурността на лагера си, разтревожена от отсъствието на Соломон и не желаех да допусна външният свят да навлезе в интимното ни пространство. Не желаех луната да залезе и слънцето да изгрее за още един скоротечен ден.

След няколко часа край савейския лагер бяха поставени допълнителни стражи. За миг изпитах облекчение – докато влязох в покоите на царя. Той ме прегърна, но имаше измъчено изражение.

— Не мога да остана тази нощ.

— Тогава ще дойда с теб, където и да отиваш.

— Не съм посещавал Ташер от седмици. Ядосана е и ревнува.

Значи, бе вярно. Отдръпнах се.

— Мислех, че е прекалено практична жена, за да се държи по този начин.

— Не е тайна, че ти живееш тук с мен. Че тронът ти е поставен до моя. Тя направи доста отстъпки. Но отчаяно иска да зачене още един син и относно това е непреклонна.

В гърдите ми пламна ревност, яростна и изгаряща.

— Добре тогава. Аз ще повикам друг мъж в постелята си!

Той прокара пръсти през косата си.

— Не. Недей. Умолявам те. Но ми позволи да изпълня дълга си.

— Дълг! Ти си царят.

— Тя е дъщерята на фараона!

— Да! И колко пъти трябва да повтаряме, че Египет е слаб? Това е домът на враговете ти – обявихме го пред всички. Какво й дължиш тогава?

И в този миг разбрах: той я обичаше.

Мисълта ме прониза като острие.

Колко ли стихотворения й бе посветил, преди да напише първите си думи до мен? Колко ли писма й бе пратил, колко дарове?

Той ме хвана за ръце.

— Любов моя, моля те. Остани. Почакай ме. Ще се върна на сутринта. Спи до късно и аз ще легна до теб.

— Току-що станал от постелята на друга – изрекох с горчивина в гласа.

— И ти дойде при мен от постелята на друг.

Изсмях се ехидно.

— А ти – от постелите на стотици други жени. Не съм те заблуждавала, че съм девица. Или и ти ще ме наречеш блудница като хората ти по пазарите? И дори да съм, то царят им ме направи такава!

— Не разбираш ли какво рискувам, за да бъда с теб? – каза той, като че ли изгубил силите си.

— Какво рискуваш ти?!

— Да! Наричат те блудница – тук наричат всяка неомъжена жена така. Но ти го знаеш по-добре от мен. Не разбираш ли, че си навличам неодобрението на жреците си, които твърдят, че отношенията ми с теб са основната причина Северът и Дамаск, и Иеровоам, и много други да заговорничат срещу мен?

— Не виждаш ли, че когато народът ти изпитва трудности, винаги свещенослужителите ти обвиняват първата попаднала пред очите им жена, а жените нямат никаква власт според обичаите ви? Дори вашата Ева не е сдъвкала ябълката и не я е изплюла в устата на Адам, а той сам е отхапал от нея. Чела съм историите на свещениците ти! Не разбираш ли, че те описват собствената си слабост?

— Не само свещенослужителите негодуват, а и хората ми, моят народ – и все пак аз поставих теб пред тях. Съгласявам се с твоите решения, а не с техните. Рискувам да се опозоря, да изгубя царството си заради теб!

— Ти си избрал хората около себе си. Тогава избери други. Рискуваш царството си, като приемаш царицата на царство, толкова богато като Сава, в леглото си? Като показваш на света, че царствата ни трябва да бъдат възприемани като обединена велика сила? Какво рискуваш, царю? Ти, който наричаш себе си Опасния и после се втурваш като пале, щом жена ти те повика?

— Какво искаш от мен? – попита той и аз се разсмях. Преди седмици бях задала същия въпрос.

— Да отвърна ли като теб, че условието ми е брак?

— Никога не си искала брак.

— Аз съм царица. Виждала съм те да си променяш мнението дузина пъти. Нима не ми е позволено същото?

— Сключих брак с теб в сърцето си, с тялото си...

— Сърцето ти няма да усмири хората, които ме осъждат по улиците. Нито лудия ти пророк, който насъсква враговете ти срещу теб. Жениш се за дъщери от народи с богове, които твоят бог забранява, но богът ти не казва нищо за брак със Сава и ти няма да се ожениш за мен?

— Ще говорим за това. Ще се върна. Нощта е къса...

— Не е къса. Става все по-дълга! Поглеждал ли си през прозореца си, не виждаш ли отслабващото слънце? Есен е и времето, с което разполагаме, се измерва в часове. Прекарай месец с Ташер, когато си замина. Не ставай от леглото й, ако искаш. Но остани с мен сега.

— Билкис – подхвана той с измъчен вид. – Не знаеш какво е да си съпруг на ядосана жена, какво остава – на няколко ядосани жени. Ти си тази, която ми дава покой. Остави ме да направя каквото трябва и ще се върна с радост при теб.

Нямаше какво да сторя повече. Да разкрия собствения си гняв, не би ми донесло нищо. Какво можех да очаквам от цар с толкова много жени или изобщо от някой цар?

— Върви тогава. Може би ще бъда тук, когато се върнеш. Или пък не.

Той въздъхна, поклони се и излезе.

Събудих се на следващата сутрин, бях сама. Царят не дойде. Нито след пладне, когато изпратих да повикат Шара да вечеря с мен. Гледахме към улиците, гъмжащи от поклонници. По покривите имаше множество шатри от палмови клонки; предишната нощ бях видяла лампите на гостите, спящи там, да блещукат като съзвездия. През целия ден поклонниците влизаха и излизаха от града, докато виковете на уличните продавачи се носеха от пазарите до стените на двореца.

Миризмата от фурните бе надвиснала над града като полюшваща се плащаница и от нея стомахът ми се бунтуваше; нямах никакво желание за храна. Шара като че ли не забелязваше нищо; беше донесла дъската за сенет и разсеяно ме победи три пъти подред.

Шара изглеждаше различна. Раменете й бяха изпънати – години наред бях свикнала да я виждам приведена. Винаги застинала, толкова свенлива в миналото, сега се движеше като човек, който диша с пълни гърди. Дори жестовете й бяха по-изразителни отпреди, вече не се извиняваше мълчаливо за пространството, което заемаше в света със своята крехка фигура, вече не бе окована от миналото.

Точно преди здрач силен жален вик отекна из двореца.

Скочих на крака, блъснах дъската за игра и разпилях частите й по пода. Втурнах се през царските покои към вратата, следвана по петите от Шара. Яфуш протегна ръка и ме спря, за да излезе първи в коридора.

Откъм покоите на Ташер се блъскаха врати, чуваха се силни гласове – единият бе женски гневен писък. Другият бе мъжки. Царят.

Разпитах пазачите си тихо, но не изпратих да повикат управителя. Нямаше да се принизя до нивото на някакъв брачен спор.

По-късно тази вече братът на царя, Натан, пристигна в покоите на Соломон точно когато с Шара се готвехме да си лягаме. Забелязах как ме гледа със замъглени очи, устните – тъжно извити.

— Рано тази сутрин пристигна ездач – каза той. – Египетският фараон е мъртъв.


ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Царят се затвори със съвета си целия следващ ден. Изпратих да го повикат, но ми бе предадено, че той ще дойде при мен при първа възможност.

Този път не бях поканена да седна до него.

Крачех нервно из стаята и най-накрая повиках Асм, който бе доведен от лагера със стража на царя за негова безопасност.

След като хапна съвсем малко от храната, която му поднесоха, аз казах:

— Фараонът умря. Получи ли някакво знамение?

Но вече знаех отговора му.

— Не. Не съм видял нито поличба, нито знак.

Дали ми се стори, или лицето му бе станало изпито през последните седмици, сякаш изобщо не бе ял или спал?

— Искам да знам какво видя в деня, когато тръгвахме на път – настоях аз. През всички тези месеци бях забравила за това, но си припомних случката тази сутрин, преди изгрев, като лошо знамение на фона на безлунното небе.

Той поклати глава.

— Само, че връщането ни ще бъде неясно.

— Какво означава това?

— Не знам. Може да означава, че ще е трудно...

— Пътуването дотук представляваше истинско изпитание!

— Може и да означава, че на връщане ще поемем по труден път – в най-добрия случай.

— А в най-лошия?

Асм се поколеба.

— Че ти или някой друг няма да се завърне.

Застинах на място.

— Да... – казах накрая. – Но знаменията и друг път са грешали.

Всеки път, когато бях казвала, че Алмака ми е проговорил, изричах лъжа. Всеки път, когато смятах, че ми оказва благоволение, историята бе свършвала трагично. Затова не се осмелявах да мисля за разкритието на Абгаир за Иеровоам – онова, което бе съсипало царя, но бе скъсило разстоянието помежду ни – като за знак за нашето бъдеще, за да не ни връхлети сега някакво бедствие.

Следобед от града под нас се разнесоха викове и група стражи бяха пратени да разберат какво става. Наблюдавах ги от терасата си – тълпата се отдръпваше светкавично пред тях, нагръдниците им блестяха на слънцето. Близо до пазара имаше някаква суматоха, макар че виждах само част от случващото се – хора идваха тичешком от страната на дюкяните, крясъци пронизваха въздуха.

Този град, препълнен с поклонници, ме напрягаше. Те се пръсваха все по-нашироко из долината с нарастването на пазарната тълпа, така че бях поискала повече пазачи за лагера ми, а и нашите хора бяха удвоили охраната. В Сава също избухваха внезапно конфликти и се разразяваха стари вражди като суха буря през лятото, разпалени от искрата на необмислена дума или малко повечко вино. Държах слугините си и Шара близо до себе си, забраних им да излизат в града, забавлявах ги с лакомства, поръчани от кухните на царя, и с изненадващото посещение от Тамрин, когото те веднага подканиха да играе сенет с тях.

Соломон се върна късно същата вечер.

— Фараонът е мъртъв – каза той.

— Чух вече – отвърнах, докато му наливах вино.

— Шишак Либиеца е завзел властта в Египет. И за една нощ от слаб Египет стана силен.

Никога не го бях виждала толкова изтощен.

— Със сигурност силата му е преувеличена.

Соломон поклати глава.

— Той командва войската на фараона от години. Египет отново ще стане водеща военна сила. И Шишак ще си върне Гезер.

— Първата ти жена е египтянка!

— Това има ли значение за наемниците? Те не са египтяни, а либийци, завзели властта в Египет, и сега ще насочат поглед отвъд границите си. Вече предложиха гостоприемството си на Иеровоам, на когото моят пророк – присви той устни – е предвещал, че ще управлява северните племена на Израил. И сега Шишак мисли, че държи в ръцете си бъдещ цар. Ще поиска Гезер. Дори да не е днес, скоро ще го направи. Както и дял в новия ми флот.

— Е, не може да получи това!

— Може.

— Как е възможно?

— Египет ми предостави хора за гарнизоните в Кадес-Барнея, Беер Шева и Гезер. Мъже, които защитават интересите ми там, но са предани на Египет. Има и още нещо.

— Какво още? – попитах аз смаяно.

— Той знае, че си тук. Иеровоам му е разказал преувеличени истории за нашето... приятелство.

Защо тази простичка фраза ме изпълни с хлад до върховете на пръстите ми?

Преди дни твърдях на моите съветници, че не ме интересува какво говорят хората. Но сега, когато разбрах, че тези истории за моето „приятелство“ със Соломон са стигнали до Египет, се почувствах така, сякаш целият свят надзърта в постелята ми. Още повече защото тези истории не бяха преувеличени.

— Трябва да действам внимателно с него – рече Соломон. – Египет също така е и приятел на стария ми враг, Хадад. Сега разбираш ли какви трудности ми предстоят? И че трябва да се договоря с него в името на добруването и на двете ни царства. Защото както може да обърне поглед към Гезер, така може да го насочи и на юг, към Пунт.

Премигнах.

— Но ще направя всичко по силите си – продължи царят.

— Вярваш ли ми?

— Да.

Не можех да се сетя за друг, на когото да имам повече вяра във воденето на преговори. Но да го видя толкова мрачен, да го чуя да казва: „Ще направя всичко по силите си“, когато преди бях чувала: „Само гледай – ще го смачкам“, ме потресе.

Хадад в Арам, Разон в Дамаск, Иеровоам в Египет. Собствените му племена на север, които можеха да се обърнат срещу него. Пророкът на неговия бог. Ревнивите му жени.