Какво е любовта, ако не да се посветиш изцяло?

Какво е любовта...

Ако не свобода.

Исках да му кажа всичко това, но той ме повдигна и сложи в сандъка. Царят ме целуна по устните, докато присвивах колене към гърдите си.

— Обичам те, когато слънцето изгрява. Обичам те, когато луната се показва. – Лицето му се сгърчи от болка. – Как да те пусна, като знам, че дори да те спася, можеш пак да преминеш в отвъдния свят? Как да те оставя в ръцете на който и да е бог?

— Откажи се – казах аз. И го направих.

Помня друсащите ме ръце. Светът се затвори пред мен и аз потънах в мрак.


ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Видях ги как се отдръпват встрани – както легендарното разделяне на морето. Как падаха на земята! Като дъждовете, които се стичаха в две различни посоки по планинските склонове.

Невъзможно беше, но ги видях.

Огромно множество, сред което имаше много въоръжени мъже, чиито лица издаваха изумление и ужас, преди да закрият очите си.

Те тичаха, разпръсквайки се като листа пред яростния вихър.

Всичко е наред, исках да им кажа аз. Слънцето ще изгрее и без нашата помощ. И луната ще се появи след него. И има една сила, която ги кара да изгряват и да залязват, една сила, която бе създала и двете.

Вече го знаех.

Всички загадки бяха разгадани, само пепел бе останала след тях, като сухите черупки на скакалците, вкопчени в стъбълцата на тревите.

А после вятърът щеше да отвее и черупките.

Моята също.

Коя съм аз?

Няма я Билкис, нито Македа, нито жрицата. Няма я дъщерята на царя, принцесата или царицата. Нито любовницата, нито жената, живяла без обич. Имах само името, което винаги съм носила, но бях забравила. Името, с което ме познаваше Бог, което никога не бе изговорено или записано. Което се самоунищожаваше. Съд, който е пълен, защото първо е бил изпразнен.

Да. Свобода. Яфуш казваше истината.

На небето полумесецът бе над слънцето. Тленност и вечност едновременно. Колко красив бе светът. И небето танцуваше сред нас.

Бях търсила любовта. Бях говорила за любов, без да знам, че тя бе на една крачка отвъд мъдростта, пред лицето на Бог. И това бе единственото спасение.

Когато отвориха капака и усетих първия прохладен въздух, царят бе там. Той ме извади от златния сандък, сякаш бе тясна майчина утроба.

— Диша ли? Мъртва ли е? – извика Яфуш.

Никога не го бях чувала да крещи така.

— Жива е! – извика царят и ме притегли в обятията си.

Наистина. И бях по-жива от всякога.

Целуна ме хиляди пъти. Целуваше ме, без да спира. Как исках да го утеша, да го уверя хилядократно, да му кажа, че помня всяка негова дума и че ще помня всичко, което ми бе казвал, когато отговаряше на гатанките ми с отговори, които самият той не проумяваше напълно.

И как исках да му кажа, че Йехова не го е забравил.

Да. Това бе най-важното.

Вместо това изрекох една дума, онази, която виждах сега, когато погледнех лицето му – или лицето на Яфуш, на Шара, или на всеки мъж или жена, познати или непознати – докато лекарството, на което досега се бях съпротивлявала някак, най-накрая си проби път до съзнанието ми.

Забравих да му кажа, че трябва да завърши нашата история. Трябва да си спомня да му го кажа.


ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Пясъкът остави въздуха зад нас обвит в обичайната зеленикава мъгла. И когато стигнахме до най-доброто пристанище, до което успяхме да се доберем, хората казваха, че бурята е дошла заедно с корабите.

Това не е вярно.

Бяха ни нужни две седмици, докато намерим подходящо място за акостиране на брега, за да разтоварим камилите, шатрите и фуража, който щеше да ни е нужен за остатъка от пътя ни на юг, до Сава, включително и най-скъпоценния товар, покрит с тежки вълнени завивки, странния обект, носен върху пръти от левитите, които го бяха изнесли от града и ни придружиха с него до корабите. И ми бяха нужни още две седмици, за да се възстановя и да си припомня ясно всичко, станало през онези часове.

Казват, че съм била в несвяст, когато съм се качила на кораба. Това също не е вярно. Дойдох на себе си, след като бяхме напуснали Йерусалим, и чух, че в лагера се разказва историята как съм била изведена от града пред очите на хората, как всички са се отдръпвали встрани от кивота, изпаднали в див ужас. И после метежът внезапно утихнал. Царят бе заявил, че Хадад се е появил на границата с огромна войска. Затова потеглил натам заедно с хората си, носейки символа на Йехова, за да не бъде нападната страната по време на празника.

Никой не би посмял да оспори решението на Соломон – не и с кивота, носен пред него.

И никой не би тръгнал да язди към Идумея, за да провери лично, въпреки че слухът се оказа верен и само присъствието на царя и на кивота толкова наблизо накарало враговете му да отстъпят в деня след нашето отплаване. Това бе потвърдено от моите хора, които поеха по сухоземния път на юг с кервана.

Те не ми вярваха, че съм видяла нещо. Как бих могла, когато бях затворена вътре?

Но един мъдър мъж ми бе казал веднъж, че само глупакът се опитва да защитава яростно нещо, което знае, че е истина.

Левитите дойдоха с кивота двойник чак до Ецион-Гебер, като нито веднъж по целия път не се обърнаха назад. Освободих ги с чиста съвест; истинският кивот бе в безопасност в храма. Но те отказаха и обясниха, че съдбата им е предопределена – ще дойдат в Сава или на всяко друго място, където щеше да отиде и кивотът.

Сбогувах се с царя там, на брега на пристанището му, сред шума от гласовете на работниците и цялата суматоха. Носовете на недовършените кораби се издигаха на фона на изгряващото слънце, покачени върху величествените си дървени дъги.

— Трябва да вземеш този кивот със себе си в Сава – каза Соломон.

— Но вече не се нуждаем от това прикритие. А и хората ти ще забележат, че не го връщаш със себе си.

— Дай ми маркаба си, покрит с нещо. Нека да задържа тази част от теб, както ти ще отнесеш символа на моя бог, който те избра, в замяна на много по-големия обет, който някога бихме могли да направим. Отнеси ме като печат в сърцето си. И някой ден, когато синът ни стане мъж, го изпрати на север, за да го видя. Обещай ми това, за да видя двама ни в неговия образ, докато настъпи денят, в който ще се надигна от сън и ще видя отново твоя лик пред себе си.

Събра ръцете ми заедно и ги целуна една по една, обливайки ги със сълзите си.

— Помни ме денем, сред слънчевите лъчи. Помни ме нощем, под сиянието на луната. Помни ме чрез нашия син... – Гласът му секна. – И му разкажи... за този глупав цар.

Обичах го хиляди пъти повече в този последен миг, отколкото в хиляди други дни. Вкопчихме се един в друг, после се разделихме с мъка...

Стоях така на носа на кораба, запаметявайки лицето му, докато вече не различавах силуета му.

По време на седмиците ни плаване по море Шара често ме питаше дали съм добре. Казвах й, че всичко е наред, макар дотогава да не знаех, че една жена може да оживее, когато й е останало само половината сърце. С благодарност посещавах шатрите на хората, дошли да ни посрещнат, които ние радвахме с вести, докато пътувахме на юг. Към Мариб и към двореца.

Уахабил ме посрещна с радост и после, докато го прегръщах, се изненада, когато усети издутия ми корем.

Щеше да има наследника, когото така отчаяно бе искал, и никога нямаше да разбере, че името, което бях разпратила в трите храма, е било неговото.

— Но къде е маркабът? – попита ме той, когато останахме насаме в личната ми зала.

— В Израил – казах аз, – в двореца на царя.

— Но си донесла друг на негово място – рече той, все така изумен.

— Замених народ за бог.

Три месеца по-късно вдигналият се пясъчен вятър довя кервана от север. Но когато отидохме да ги посрещнем, Асм не беше сред тях. Учениците му казаха, че една нощ излязъл от лагера близо до мъртвото солено море и така и не се върнал. Надявах се най-накрая да е получил така желаното си видение.

Посрещнах Тамрин с пиршество в двореца, където той поднесе даровете си и конете, които отпрати към лагера преди празника. Под очите му имаше дълбоки сенки и знаех, че вече отново изгаря от нетърпение да тръгне на път, макар да ми обеща, че ще ме посети пак през пролетта.

— Царят каза, че за теб вече никога няма да е безопасно да се завърнеш – каза ми той, когато останахме сами. И аз разбрах, че и той обича Соломон по свой собствен начин.

— Не и когато се разбере какво си отнесла със себе си на юг.

Помислих си, че говори за сина в утробата ми.

Пролетните дъждове дойдоха и полетата се раззелениха. Левитите се чувстваха неловко в столицата ми, където се говореше прекалено много за Алмака. През есента ги изпратих заедно с товара им отвъд морето, в Пунт. Не разбирах предаността им към този златен сандък, но в деня, в който ги видях да го изнасят от двореца, забелязах, че прътите не бяха толкова дълги, колкото помнех от нощта, когато царят за първи път ме заведе долу в тайната стая.

Пожелах им безопасно пътуване в името на Йехова и се върнах в двореца си. Чувствах вътрешен мир.

Имах задача. Да отгледам сина си, да се грижа за народа си.


ЕПИЛОГ

Корабите идват както обикновено – на всеки три години. Единият потегля на юг, към Пунт. Другият – на изток, към пристанището на Сава в Аден. Величествени са, но не са като керваните, които очаквах с нетърпение през всички тези години. Нищо не е същото от смъртта на Тамрин по Пътя на тамяна, който той толкова обичаше. Често си мислех – дано е намерил най-сетне своята крайна цел някъде в това пътуване.

Тази е първата година, в която Менелик ще ги приеме, казвам с гордост на капитана. Първият флот, който ще посрещне като цар.

Капитанът ме пита дали ми липсва тронът, от който се отказах. Не, отвръщам аз, в Пунт е много по-спокойно и тихо, като се изключат цикадите. Яфуш, който напоследък по-често сяда до мен, а не стои изправен, както преди години, се съгласява.

Но сега, питам аз, носи ли нещо за мен?

Капитанът ми поднася свитъка, както е правил много пъти преди. Но този път въздиша тежко.

Царят отпътува, казва той, вече крачи редом с предците си. Този свитък е последният.

Пръстите ми треперят. Казвам, че искам да остана сама.

Когато всички излизат, притискам свитъка до гърдите си, преди да счупя печата и да го отворя. Докато чета последната песен, очите ми се изпълват със сълзи, но не от тъга.

Той си е спомнил градината.

Завършил е историята най-накрая.

Положи ме като печат на сърцето си,

като пръстен на ръката си,

защото любовта е силна като смърт...

Големи води не могат угаси любовта

и реки не ще я залеят. *

Побързай, възлюбена моя.

[*Песен на песните 8:6 – 7. – Б. пр.]


ПОСЛЕСЛОВ

Обединеното царство на Соломон се разпада при управлението на неговия наследник, Ровоам, като десетте племена от север стават нова държава, Израил, а двете племена на юг – Юдея. Иеровоам се връща от Египет и повежда бунта на северните племена, след като Ровоам не само отказва да облекчи данъка за принудителен труд, но заявява, че ще го увеличи десетократно. Иеровоам управлява Израил двайсет и две години, а Ровоам властва над Юдея седемнайсет. Двамата са в постоянна война помежду си през цялото си управление.

Фараон Шишак (както е споменат в Библията), известен като Шешонк или Шошенк, е основател на Двайсет и втората, т.нар. Либийска, династия; той напада Северен Израил през петата година от управлението на Ровоам, завладява няколко града, включително Мегидо, и си възвръща властта над Гезер. На прочутата порта от град Бубастис на храма на Амон в Карнак е изобразен Шешонк I, който носи „съкровищата от дома на Йехова и съкровищата от царския дворец“, както и златните щитове на Соломон. Йерусалим не е сред изброените на портата завладени градове, въпреки че е единственият град, споменат в библейския разказ за събитията. Според учените Иеровоам е отблъснал нападателите, като е платил данък. Впоследствие Юдея става васална държава на Египет.

Кивотът, изглежда, оцелява след нападението на Шошенк (според свидетелствата цар Йосия го връща в храма – Втора книга Паралипоменон 35:1 – 6, където единствено се споменава кивотът след времето на Соломон), но изчезва и от текстовете, и от историята някъде в периода на вавилонската обсада на Йерусалим, 589 – 587 г. пр. Хр., когато Навуходоносор изгаря Соломоновия храм до основи и срива града.

Кивотът обаче не е споменат в Четвърта книга Царства в списъка с плячката на Навуходоносор, въпреки че вътре са изредени дори такива дребни предмети като чинии. Нито пък го намираме в списъка с предмети, върнати в Йерусалим от Кир, в Първа книга на Ездра.