Но Садик бе впечатлен само от един човек – от мен.

Очите му ме следваха из портиците. Усещах как се плъзгат по гърба и раменете ми, чувствах как се впиват в мен всеки път, щом влезех в алабастровата зала. Не бях единствената, която бе забелязала това.

— Не бих се изненадала, ако Хагарлат убеди баща ти да те даде на Садик – каза бавачката ми една вечер, докато се бореше със заплетената ми коса. Дъщеря й Шара, която ми бе почти като сестра, се втренчи в майка си и след това в мен. Тя ненавиждаше Хагарлат и многобройното й семейство от мига, в който бяха пристигнали в двореца, дори само от лоялност към мен.

— Той не би го направил – отвърнах аз.

— А защо не?

— Вече е спечелил лоялността на Садик.

Още тогава нямах илюзии за бъдещето си. След няколко години щяха да ме омъжат за някой благородник. Но не и за Садик.

— Любовта на Хагарлат към брат й не е тайна за никого – отвърна бавачката ми, докато яростно сресваше косата ми. – Както и способността й да печели благоволението на баща ти.

— Той дори не е племенен вожд!

— Но е брат на царицата. Помни ми думата, до края на годината ще стане господар на водите.

Погледнах я недоверчиво. Господарят на водите ръководеше разпределението на водния поток от големия уади язовир, от чиито шлюзове се напояваха оазисите от двете страни на Мариб. Тази позиция означаваше власт над най-влиятелните племена в царството. Само справедлив и уважаван човек можеше да бъде съдник при неизбежните конфликти, които възникваха при разпределението на водата.

Садик не беше нито едното, нито другото.

— Той няма да направи нищо друго, освен да събира подкупи.

— Билкис!

— Вярно е. Садик е червей, смучещ цицата на сестра си!

Бавачката ми рязко си пое дъх и знаех, че е на път да ме предупреди да проявя благоразумие. Но преди да каже и дума, Шара изпусна бронзовото огледало, което лъскаше. То падна с трясък на пода.

— Непохватно момиче! – скара се майка й. Шара, изглежда, не я чу; с широко отворени очи гледаше втренчено в краката си.

Бавачката ми се поколеба, после въздъхна тежко и пусна косата ми, която бе почнала да сплита. Отстъпи назад с толкова ниско сведена глава, че се зачудих дали шията й няма да се пречупи.

Бавно се обърнах на стола си.

Там, на сводестата врата на стаята ми, стоеше Хагарлат. Краят на воала й бе отдръпнат и прикрепен от едната страна на лицето й и от ушите й се спускаха обеци като златни водопади. Две от слугините й стояха в преддверието зад нея. Изправих се.

За момент никоя от нас не помръдна. Дори не се поклоних, когато тя тръгна безшумно към мен. Спря се точно пред огледалото и се наведе да го вдигне, сякаш беше захвърлено от капризно дете.

След като го вдигна, взе парцала от ръката на Шара, мина с него по повърхността на огледалото и ми го подаде.

— За да виждаш по-ясно – рече тя и си тръгна, пускайки парцала на пода зад себе си.

В мига, в който си отиде, бавачката ми и Шара се обърнаха едновременно към мен, лицата им бяха пребледнели, ноздрите им бяха разширени от страх. Не попитах защо вратата към външната стая е била отворена. Нямаше значение.

Само след седмица бях сгодена за Садик.

Хвърлих се в краката на баща ми в стаята за аудиенции в личните му покои – мястото, където можеше да не бъде само цар, но и човек.

— Умолявам те, татко, не ме давай на него – проплаках аз. Докоснах фината кожа на сандалите му и повдигнах подгъва на робата му, за да допра чело до тях.

— Билкис – въздъхна той. Повдигнах глава, а неговият поглед бе извърнат встрани. Бръчките около очите му изглеждаха по-отчетливи на слабата светлина от лампата в стаята, по долния ръб на очите му липсваше обичайната тъмна черта с кол*. – Не можеш ли да направиш това? За Сава, за Алмака... за всички ни?

[*Козметика за очи в древността, използвана от жените и мъжете в Египет и Средния изток, която се приготвяла от сулфид на антимона. – Б. пр.]

— Защо трябва да ме е грижа за някой бог? – казах аз. – Боговете правят каквото си искат!

— Да не би и ти да си богиня, за да правиш само това, което ти се иска?

— Тя ми причини това, защото ме чу да говоря лошо за Садик. Разкайвам се! – сведох глава и се вкопчих в краката му. – Ще се извиня. Ще бъда проста прислужница в покоите й. Но моля те, татко, не ме давай на него!

Той посегна към мен и ме изправи на крака.

— Хагарлат смята, че така връзката между племената ни ще укрепне. И защо не? Брат ти ще стане цар. Наистина ли мислиш, че царицата е толкова дребнава?

Отдръпнах се от него.

— Не виждаш ли, че тя ме мрази? – залитнах назад, далеч от ниския подиум, и се озовах в светлото петно пред престола. Отворих уста, за да продължа да го умолявам, но спрях, когато видях как той се взира в мен.

За миг устните му се отвориха, но оттам не излизаха думи. Изведнъж стана необичайно блед.

— Исмени...? – каза той тихо. Ръката му се вдигна, пръстите му трепереха във въздуха.

— Татко?

Отново се доближих до него, но когато се опитах да се притисна към коленете му, той се отдръпна назад.

— Татко, аз съм... Билкис...

— Късно е – каза той и се обърна към прозореца с решетки. От царските градини отдолу се издигаше сиянието от светлината на факлите.

— Моля те, царю мой. Някога бях твоя дъщеря. Ако все още изпитваш някаква любов...

— Вече е уредено.

В гласа му се долавяше напрежение. Пламъкът на лампата затрептя и аз го видях на лицето му: отпечатъка на годините след смъртта на майка ми. Любовта, затъмнена от сянката на болката.

След това Садик сякаш бе навсякъде. Стоеше под портиците, когато излизах в градините. Обикаляше близо до шадраваните, когато тръгвах за уроци. И въпреки че не ме доближаваше под погледите на вездесъщата охрана, очите му ме изгаряха с неумолимото присъствие на изпепеляващо слънце.

Спрях да посещавам обедите и вечерите в дворцовата зала. Започнах да избягвам уроците си.

Видът му, начинът, по който носеше декоративната си кама, високо затъкната в пояса, сякаш бе символ на неговото мъжество, множеството пръстени по пръстите му... всичко ме отблъскваше. Щях да се почувствам различно след време, утешаваше ме моята бавачка. Но единствената ми утеха бе, че няма да остана насаме с него, докато не се оженим след три години.

Садик обаче не бе мъж на честта.

Бях на дванайсет, когато за първи път ми посегна.

Събуди ме тихото стъргане на вратата. Бях сама и отначало, на светлината на угасващата лампа, си помислих, че е Барам, евнухът. Той също имаше дебел корем и слабо изразена брадичка и бе единственият мъж, който имаше право да влиза в женското крило.

И тогава видях блясъка на дръжката на камата му.

Той прекоси стаята с три крачки и ме притисна към леглото, докато аз крещях и виках Барам. Садик ме зашлеви силно през лицето.

Борих се с него, докато тялото му ме захлупваше, ножницата на камата му се забиваше в ребрата ми, но той беше два пъти по-едър от мен.

— Барам и всички жени са при сестра ми, която пометна новия ти брат – каза той разпалено в ухото ми. Миришеше на силен парфюм и вино. – А и никой от тях не би се опълчил срещу новия господар на водите.

Ръката му се сключи около гърлото ми. Другата дръпна нагоре нощницата ми. Забих нокти в него, докато почти загубих съзнание, и след това стиснах плътно очи.

През следващите три дни не станах от леглото си.

Бавачката ми повика лекаря, който не откри никакви признаци на треска. Само вцепенеността на човек, който не желае да живее в собствената си кожа. Садик бе успял да не остави отпечатък върху шията и лицето ми – само пръстените му се бяха отбелязали по бедрата ми.

Исках да се надигна само за да отида в далечната пустиня, да вървя, докато пясъците ме погълнат, но нямах сили дори за това. Когато настъпи четвъртата нощ, повиках бавачката си. Помолих я да ми донесе от смъртоносната беладона, с която Хагарлат разширяваше зениците си. Или малко мед, направен от нектара на рододендрона.

Но тя просто примигна към мен и каза:

— Защо, дете? Защо искаш тези неща? И без тях си много красива, а и медът само ще те разболее.

Не можах да се насиля да произнеса на глас болката си.

Вместо това ми даде да дъвча кат*, но дори и живителната сила на тези листа не ме накара да се вдигна от леглото.

[*Кат (Catha) – вечнозелено храстовидно растение, разпространено в Африка. Използва се и като чай, и като лек стимулиращ наркотик. – Б. пр.]

Втория път, когато Садик ме насили, аз му казах:

— Баща ми ще те убие. Ще те обвиня пред целия съвет!

— Нима? Те ще те попитат: „Вика ли? Някой чу ли те? Защо не дойде веднага при баща си, царя, още след първия път?“. Когато кажа, че си се опитала да ме съблазниш, и гласно изразя притеснението си за твоята чест, на кого според теб ще повярват?

И аз знаех, че е прав: той бе брат на царицата и господар на водите. Аз бях просто дъщерята на жена, родена под лош знак, и често оставах сама.

— Когато пратят акушерка да те прегледа и тя установи, че не си девствена, няма да имам друг избор, освен публично да отменя годежа ни, за да опазя своята чест и тази на царицата.

Трябваше да съм изпълнена с праведен гняв. Трябваше да го обвиня пред баща ми – дори и само за да се отърва от него, а и от всеки друг мъж, тъй като след такъв обществен скандал никой не би се оженил за мен без огромна зестра. Вместо това бях обзета от срам, сякаш червеи се гърчеха и загниваха под кожата ми.

Помолих Шара да не напуска леглото ме през нощта. Но тя не можеше да откаже, когато царицата я призоваваше. През следващите месеци Садик ме изнасили още два пъти, въпреки че облаците вече се скупчваха над високопланинските тераси и първите пориви на предстоящия сезон разтърсваха дърветата на хълмовете.

Дъждовният сезон дойде и аз продължавах да се крия в леглото си. Следобед бурите се спускаха над хълмовете, отнасяйки дървета, пръст и всякакви постройки, които се изпречеха на пътя им, към деретата на уади. Най-после спях нощем, изтощена от будуването си през изминалите седмици. За момента поне се намирах в безопасност; господарят на водите замина далеч от двореца – наблюдаваше последствията от наводненията и контролираше състоянието на каналите заедно с работниците, които поправяха повредите в шлюзовете.

Преди зазоряване станах и отидох до прозореца. Бях съвсем изпосталяла под робата си, загубила девическите си извивки, които едва бяха почнали да се оформят. Вкопчих се в перваза, после отворих капака на прозореца с решетката.

Първите слуги вече бяха в двора; различавах техните сенчести фигури на бледата утринна светлина на изгрева. Както през толкова много други нощи след смъртта на майка ми, потърсих Сестриците звезди. Но тази сутрин луната бе закрила една от тях. Стоях на прозореца дълго след като небето бе изсветляло и звездите започнаха да избледняват, загледана как то се лишава от тяхното присъствие.

За първи път от много години се молех. Не на Шамс, богинята на слънцето, която не бе успяла да защити майка ми. А на Алмака, бога на луната, при когото тя бе отишла.

Спаси ме или нека умра.

Това беше всичко. Свалих от ръката си рубинената гривна, най-ценното нещо, което притежавах, и я сложих на перваза пред чезнещия от небосклона полумесец.

По-късно същия ден някакви мъже се втурнаха в двора, виковете им се издигнаха до отворения прозорец на стаята ми. Не след дълго мощен рев долетя от женското крило, толкова силен, че стигна до моите покои.

Бавачката ми донесе новината час по-късно: един от шлюзовете на бента поддал. Садик бил отнесен от потопа.

Вдигнах очи към небето.

Аз съм твоя.

Тялото на Садик не бе намерено. Един месец след смъртта му Хагарлат ме обвини пред баща ми. Лицето й беше изпито, дрехите й висяха като върху скелет. А аз бях възвърнала извивките си, бях пораснала, сякаш бях придобила телесната мекота, която тя бе загубила в скръбта си.

— Това момиче е проклятие за този дом – сипеше обвинения Хагарлат с пресипнал глас. – Тя прокле брат ми, както прокле и мен!

— Царице моя, преувеличаваш – отвърна уморено баща ми.

— Нима? Брат ми, нейният годеник, е мъртъв, а аз имах две помятания, откакто влязох в дома ти. Собствената й майка роди само една дъщеря и умря със сина ти в утробата си. Казвам ти, това момиче носи смърт на всички, които са близо до него!

Когато баща ми най-накрая ме погледна, аз знаех, че той вижда в мен сянката на жената, за която се бе оженил не заради договори, а по любов. И най-сетне разбрах защо не искаше да ме вижда, докато страдаше, нито ме бе викал при себе си през годините, откакто майка ми ни бе напуснала и бе преминала в царството на смъртта.

— Жено... – каза той, свеждайки леко глава.

— Отпрати я или аз ще напусна този двор и ще взема сина си с мен, за да не го убие тя, както стори със собствената си майка и с неродения си брат! Когато бе на моята възраст, майка ми имаше вече седем деца, а сестра ми – петима синове. Но аз нито веднъж през последните четири години не успях да стигна до края на нова бременност. Нима ще рискуваш живота и на другите ни неродени деца?