Сава ме бе намерила в сънищата ми. Сава ме намери тук. Може и да бях напуснала Сава, но тя никога не се бе отказала от Билкис. И сега видях, че част от мен, по-мъдра и по-проницателна от съзнанието ми, през цялото време се бе подготвяла за всичко това.

Някъде навън във въздуха се извиси пискливата песен на мухоловка.

Затворих очи.

— Попита ме какво искам да направиш.

— Да. Назови го!

— Ако стана кралица, никога няма да се омъжа за теб. Ако се омъжа за теб, ще се измъчвам до края на живота си за твоите подбуди. Искам някаква сигурност в този свят. И така, ти няма да станеш мой съпруг и никога няма да бъдеш мой цар. Какво ще кажеш сега?

— Че ти ще бъдеш по-добра царица от всички царе преди теб.

Отпуснах глава на рамото на Макар. Ръцете му се обвиха около мен по-нежно, отколкото преди, вече не ме стискаха. Най-сетне той издиша дълго и колебливо, сякаш през цялото това време бе сдържал дъха си.

— Остани с мен – казах аз.

— Ще ти служа през целия си живот.

Час по-късно излязох от тази стая, както смятах, завинаги.

Не бях царица. Още не. Но вече не бях и принцесата, която бях преди. Тази сутрин се качих на кораба на брега на тясното море и отново приех името, с което Сава ме познаваше: Билкис.

И така дните ми на забвение приключиха. Бях на осемнайсет години.


ТРЕТА ГЛАВА

Когато затворих очи, ми се стори, че усещам аромата на стичащия се по дърветата ливан. Казват, че уханието на Сава се разнася чак до Червено море и из целия южен залив. Тук, в долината на Марха, човек почти можеше да повярва в това.

— Принцесо.

Отворих очи и се втренчих в шатрите и в камилите на хиляда и двестате мъже от различни племена, събрали се в началото на безбрежната пустош.

Над тях облаците се скупчваха на бели разпенени кълбета. И все пак небето не се стоварваше буреносно върху нас.

Това е знак от Алмака, казаха хората преди дни в южната крайбрежна равнина. Моят жрец Асм, който бе дошъл с мен от Пунт, принесе в дар на бога камила – жертва, която определено не можехме да си позволим и следователно Алмака трябваше да я оцени.

Застаналият до мен Макар посочи с ръка. Конници в северния край на долината.

— Хайде – казах аз, прикривайки лицето си с воала. Насочих камилата си надолу по билото.

Влизането или излизането от Сава криеше огромни опасности. Човек можеше да мине през коварните планини след горещата като самата преизподня крайбрежна равнина само за да се изложи на присмеха и нападенията на павианите. Или през океана от пясък на по-голямата източна пустиня, превърнала се в гробище за безброй нашественици. Единственият проходим път минаваше от север, през оазисите на Джауф – и то само ако пътникът имаше роднински връзки с местните племена или богатства за търгуване... Можеше да се стигне и от юг, от пристанищата през долините, но само ако разполагаше с кораб.

Именно планините и пясъците бранеха независимостта и богатствата на Сава, а не опасното море. Плаках, когато стигнахме до южното пристанище. Не от облекчение, че успяхме да изпреварим дъждовете, и не защото ни посрещна южното племе от Урамар с така необходимите ни провизии и камили. А защото не мислех, че някога отново ще имам щастието да видя високите планини на Сава.

Макар имаше право. Някога бях обичала Сава. И сега, като завръщащ се любовник, щом я видях, сърцето ми бе прокървило.

Но завръщането ми си имаше своята цена. Когато навлязохме в планинските проходи на Катабан, за първи път от много години Садик се появи в кошмарите ми. Мятах се насън, цялата обляна в пот, трепереща под вълнения си плащ сред хладината на късната пролет.

— Махай се! – казах същата нощ на Макар, който се бе събудил и се опита да ме утеши. Последвах го почти веднага навън от шатрата, като се препъвах и ми се гадеше от мръсотията наоколо.

Хагарлат ме преследваше през високите плата, а мрачното лице на баща ми се надвесваше над мен, докато се спускахме към великата долина Байхан. И въпреки че Макар ми прости избухването, той повече не ме докосна.

Не можех да си намеря място. Сега Пунт бе потънала в сенки земя отвъд тясното море, а Сава ме посрещаше с демони. И така, аз се втурнах напред, в единствената посока, която ми оставаше: на север, към столицата.

Точно когато достигнахме края на лагера, нещо премина над билото на планината на фона на свъсеното небе. Присвих очи и се загледах във волния полет на един лешояд, докато облаците се скупчваха над главите ни.

Лагерът бе изпълнен с множество различни диалекти, остри и гърлени, опитващи се да надвикат буреносния тътен, идващ отвъд хоризонта. Старейшините на племената бяха потънали в оживен разговор под навеса на командната шатра.

Проблесна светкавица и гръм разтърси околността. В долината въздухът не помръдваше.

Когато приближих шатрата, един по един благородниците замлъкнаха.

Сред тях имаше непознат за мен човек, може би няколко години по-млад от баща ми, допреди миг увлечен в разговор с Халхариб.

Дванайсет чифта очертани с кол очи ме огледаха едновременно. Дали трепнах, докато вървях към тях, дали стъпките ми станаха по-колебливи? Как ли ме възприемаха тези мъже, които не знаеха нищо за мен освен родословието ми? Дали някой от тях виждаше в мен своята царица, или бях просто средство за постигане на собствените им цели?

Погледнах всеки от тях поред, новодошлия – последен от всички.

— Това е Уахабил – каза Халхариб. – Неговото племе е родствено на твоето.

Не беше необходимо да ми казва: веднага разпознах стария слънчев диск на богинята Шамс, проблясващ по ножницата на камата му. Приветствах го като роднина, докосвайки забуления си нос до неговия. Той беше набит, не по-висок от мен, с необичайно светли очи и рядка брада, която не успяваше да покрие челюстта му.

— Хората ми чакат в съседната долина – каза Уахабил.

— Носиш ли новини от близките ми? Мислех си, че...

— Един конник пристигна от Мариб – прекъсна ме Халхариб.

Погледнах го, после бавно се обърнах отново към Уахабил.

Сърцето ми се сви.

— Твоят царствен баща е мъртъв, принцесо – каза мъжът. – Хагарлат постави сина си на алабастровия трон. Ние отказахме да му се закълнем във вярност. Роднините ти се събират и в момента в Сирвах.

Тишина.

Уахабил бавно се наведе напред, с ръце на коленете си.

— Поздрави, царице наша.

Халхариб, донякъде формално, последва примера му заедно с Набат и мъжа от Аман. А после и Яса, и вождовете на Урамар и Аусан, и останалите от Източен Хадрамаут, които се бяха присъединили към нас от крайбрежната равнина, и четирима други, чиито племена внезапно забравих. Един по един те се приведоха напред, шепотът им изпълваше все още застиналия въздух.

Отвъд сенника тези, които бяха достатъчно близо, за да видят и чуят ставащото, почнаха да викат и да падат на колене на групи, след това на вълни, техните гласове се издигаха до небето, носейки името ми до облаците във висините.

Поздрав, царице! Царице Билкис.

Инстинктивно се обърнах към Макар, но той също бе свел глава към сухата долина, разкривайки шията, която бях обожавала толкова много нощи, приведена самата аз над нея.

Внезапно повя силен вятър, понесе се през долината и разтресе сенника на шатрата, докато небето на юг се разцепваше надве.

— Съберете хората си – каза Халхариб, загледан в настъпващата буря. – Тръгваме към Мариб.

Тази нощ загубеният преди толкова много години глас на майка ми се завърна при мен. Отначало беше само тихо тананикане в ухото ми, докато съзнанието ми още спеше. Песен като вятъра, от който плющеше покривалото на входа на шатрата ми, ромон на дъжд на фона на тътена на планинската буря. Това беше приспивната песен на Сава, на нейните планини и виещи се в кръг плата, музиката на терасираните й хълмове по време на пролетния потоп, когато водите се стичат надолу, към полетата и овощните градини.

Това беше песента на майка ми. И сега тя бе моя.

В долината Байхан привлякохме хората от племената на Кахар и Аусан. Движехме се бързо, минавайки през оазиси, вече населени с водни кокошки; Хагарлат, без съмнение, бе свикала съюзниците си преди седмици, а вестта за моето пристигане скоро щеше да стигне до нейните шпиони, а може вече и да беше стигнала.

Мълвата се бе разнесла до най-отдалечените селища и оттам идваха хора, за да хапнат край нашите огньове или за да ни поканят край техните – да споделим „маста и месото“, както се казваше в този край, любопитни да научат какво се случва или поне да зърнат завърналата се принцеса, която искаше да стане царица. Най-богатите колеха кози и агнета – понякога по десет животни, за да нахранят войската, без те самите да опитат от месото. Един мъж изпрати четиримата си синове да се присъединят към нас на сутринта, крещейки: „Спомни си верния си слуга Амияса! Спомни си Амияса и му дай благоволението си!“.

Междувременно от дъждовете в равнините малките уади за една нощ се бяха превърнали в реки, стичащи се към очакващите ги полета, където работниците се трудеха да оправят пробивите в каналите.

Следваха ни вдовици с голи деца, прегърбени старци, останали само с по един зъб, скитащи се гладни братя и сестри, чиито препаски приличаха по-скоро на дрипи. Най-осиромашалите и забравени хора от различните племена, пострадали от болест или от пресъхналите през зимата кладенци, също идваха да ядат край лагерните огньове. Предполагах, че всеки път им се даваше нещо за ядене – най-малкото купичка камилско мляко, но когато видях как неколцина мъже отпратиха млада майка и децата й, се вбесих.

— Савското царство изобилства от тамян, който струва теглото си в злато – гневно казах на Уахабил. – Как е възможно някой, който живее по тези земи, на които завиждат всички други народи, да гладува?

Тръгнах след младата жена и поканих нея и децата й в шатрата си.

— Мъжете ги отпращат, защото провизиите им намаляват – обясни ми по-късно Макар с тих глас. – Вече се наложи няколко души от племето урамар да заколят камилите си.

— Дайте й моята дажба, ако никой не иска да я нахрани, и една от завивките ми.

Въпреки това тази нощ не гладувах. По-късно научих, че и Уахабил, и Макар бяха споделили храната си с жената, която си бе тръгнала преди зазоряване.

Отначало пътуването към вътрешността на царството ми приличаше на безкраен цикъл от яздене, нощуване на каменистата земя, заобиколени от еднообразната гледка на налягали камили, уморени за сън. През тези първи дни не осъзнавах случващото се и усещах единствено топлия пролетен полъх под задушното облачно небе, твърдостта на седлото и нощния студ, промъкващ се под плаща ми. И мухите, които безмилостно хапеха и камили, и хора.

Но докато небето се спускаше над западните планини, оловносиво и натежало от дъжд, осъзнах, че вече не заспивам от изтощение от прехода на мига, щом легна, а лежа будна, заслушана в пръхтенето на притаилите се наблизо в нощния мрак гепарди и в яростното грачене на соколите скитници призори.

Разстоянието до Мариб се скъсяваше и се затягаше като невидимо въже около мен, когато установих, че съм напрегната не от изминалите в път седмици, а от съдбовните дни, които предстояха.

Ако ни победяха, знаех много добре каква участ ще ме застигне. Мъжете от племето ми и съюзниците ми рискуваха живота си в замяна на бъдещите блага, от които можеха да се възползват. Но какво щеше да стане с моя жрец Асм, който бе дошъл с послушниците си по моя молба? С моя евнух Яфуш, който спеше пред шатрата ми, и с Макар, който дискретно идваше при мен всяка нощ? Каква щеше да бъде тяхната съдба, ако се проваляхме?

Алмака ще избави всички ни.

Но не ставаше въпрос само за нашата съдба. Битката започна още с отплаването ми от бреговете на Пунт, където поех на път към няколко решаващи сблъсъка. Живяла в странство през последните шест години, аз бях царица, която нито познаваше враговете си, нито можеше да се осланя на предаността на съюзниците си. Бях царица, чиито велможи възнамеряваха да участват в борба за надмощие кой от тях да се ожени за мен и да поеме властта. Налагаше ми се дори да настоявам да яздя редом с тях, за да остана в течение на кроежите им. Дори трябваше да извоювам правото си въобще да яздя, като заплаших, че ще подпаля донесената за мен носилка. Очевидно предпочитаха да ги придружавам като свещения сандък, който армията на дядо ми е носела на бойното поле – да бъда символ, който гарантира суверенитета на този, който го притежава, но е лишен от идентичност и собствена власт.

Алмака ме повика обратно в Сава. Алмака трябва да ме дари с мъдрост.

Говорех рядко, но изслушвах всички. Научих бързо с кого мога и с кого – не, да се съюзя. Кой има най-добрите шпиони. Кои вождове предвождаха всички останали. Кои племена притежаваха най-добрите камили, кои имаха най-здравите племенни и роднински връзки и най-непримиримите вражди.