– Не! – изкрещяваше всеки път. – Не! Не! Ти си героят на Севиля Алехандро Хосе Алтамирано дел Кастильо!

Крещеше с гръмовен глас, от който настръхваше дори собствената му коса.

– Стани и благодари на Господ Бог! За това, че те е избрал за Светата цел.

Две години вече изпълняваше ролята на пазач пред Чистилището и ето, че някакъв си самохвалко и егоист се е наежил да му се изпречва отпред и да му заявява: „Аз съм Камата!“

– А ти бъди който си щеш! – изсумтя той в лицето на пришълеца. – Тук без мое разрешение никой нищо не прави. И не може да прави. И няма да прави!

Медичи не можа да се сдържи. Хвана дебелия за яката на джубето му.

– Виж какво, отче! Внимавай Камата да не те прониже право в сърцето. Тук ще се прави само онова, което аз кажа. Ще трябва да се прави. – И ще се прави! – Впи поглед в очите на човека. – А сега... искам да видя Кобрата в неговата дупка!

– Не става! – изхленчи отчето. – Току-що му дадох лекарства. Трябва да се изчака, докато го упоят.

– Да го упоят ли?

– Да. Да потъне в кошмарите си.

Възползва се от това, че Камата разхлаби хватката си за миг, и си изкопчи яката.

– Сега не издавайте звук и ме последвайте. Кобрата ще се срещне с Месията Исус!

Обърна гръб и като вдигна високо ръката с факлата, отецът тръгна право към мрака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Достигна възрастта, за която майка й казваше: „Веднъж да станеш на девет“.

Днес тя закачи върху вталената рокля от копринено кадифе подаръка на баща си по случай рождения ден.

Султан Сюлейман я беше затрупал с подаръци. Поднесе й цели топове копринени платове, кадифета, памучни тъкани, донесени от четирите краища на света; връчи й бисери, злато и какви ли не малки и големи бижута от разноцветни скъпоценни камъни.

Сред всички тях се открояваше една брошка с голям колкото юмрук рубин, заобиколен с девет брилянта – по един за всяка нейна година. Когато я видя за пръв път, Михримах не успя да сдържи изпълнения с възхищение и радост вик.

Целуна му ръка с благодарност. „Само че една суха целувка за толкова скъп подарък...“ – си рече наум. Бяха я предупредили: „Вече не сте дете. Не можете да се хвърляте когато ви хрумне на врата на нашия господар!“. Пренебрегна наставленията, викна „Та-тее!“ и се хвърли в прегръдките на падишаха, точно както правеше като дете. Засипа го с целувки по бузата. Погъделичка вече леко прошарената му брада и се заля в смях.

– Хюрем ханъм, какъв е твоят подарък за красивата ни дъщеря?

– Нима може да се сравни подаръкът на робинята с подаръците на нашия господар? Ако моят велик султан разреши, робинята Хюрем няма да ви се подчини, нека да си дам моя подарък, когато останем на четири очи, само двете, майка и дъщеря.

И Михримах се изненада колкото баща си от тези думи.

Сюлейман се загледа продължително в очите на жена си. Познаваше я много добре. Нямаше смисъл да настоява. Хюрем вече го беше решима. Главата да й откъснеше, нямаше да се откаже. Нямаше да покаже подаръка.

В това време Михримах закопчаваш брошката си, това истинско съкровище. Видя как баща й се наведе към Хюрем.

– Защо се въздържаш, усмивчице моя? Съкровищата на Сюлейман не са ли и твои? Избери си каквото ти хареса и го подари на нашето момиче.

Падишахът говореше тихо, но Михримах чу какво казва. Изпита странно усещане. Мисълта, че майка й не подари нищо в присъствието на баща й, я разтревожи.

Хюрем обаче въобще не намери за нужно да прикрива в шепот онова, което щеше да каже:

– Нима има на този свят някой, който да не познава щедростта на моя велик султан, та и Хюрем да не знае? Пред подаръците на нашия господар бледнеят съкровищата на всичките дворци. Подаръкът на вашата робиня за Михримах не е рубин, нито изумруд. Но е най-скъпото нещо, което притежавам. Нещо, което пазя от дете с мисълта, ако имам някой ден дъщеря, да го подаря на нея.

Михримах забеляза, че очите на баща й се просълзиха. Разбра – значи падишахът знаеше кое е най-скъпото нещо за майка й.

Любопитството й се разпали: „Какво ли ще е?“.

След вечерния намаз Есма отвори вратата и рече:

– Красива моя султанке, вашата майка ви очаква.

Михримах стана с разтуптяно от вълнение сърце.

Тази вечер, значи, тайната щеше да бъде разгадана.

***

Противно на очакванията, майка й не беше сама. Мерзука седеше на обичайното си място – в краката на Хюрем.

– Ела, моя Дуняшка!

Щом останеха насаме, обръщаше се към нея все с това име.

Пристъпи гордо изправена. Майка й тупна по широкия диван и тя седна на посоченото място. Деветте скъпоценни камъка и рубинът искряха под светлината на запалените в стаята свещи и кандила.

– Ще ти дам подаръците.

Подаръците ли? Значи бяха много.

Михримах неволно погледна към Мерзука. Майка й скри от баща й своя подарък, а сега щеше да й го връчи в присъствието на придворната ли? Така ли щеше да постъпи?

Хюрем улови погледа на дъщеря си.

– Леля ти Мерзука е наша довереница. Трябва да знаеш това. Днес съм тук, имам теб, имам братята ти, имаме и бъдеще благодарение на няколко души. Мерзука е една от тях. Трябва да знаеш, Дуняшка, че Мерзука ти е като полумайка.

Момичето погледна смутено към татарката. В очите на Мерзука нямаше и следа от обида. В тях прочете само обич.

– Плюс това – продължи Хюрем, – Мерзука бездруго познава подаръците, които ще ти дам. Както и клетвата, която си дадох преди години.

– Клетва ли?

– Клетва!

Мерзука стана, тръгна и се изгуби от погледа в съседната стая.

Михримах чу да се отваря със скърцане някакъв капак. Сетне – да се затваря.

Не след дълго Мерзука се върна с един лилав вързоп, обшит със сърма. Остави го в краката на Хюрем, а тя самата седна на коленете си между тях. Взе гергефа, който остави настрана при ставането, и продължи да бродира така, като че ли изобщо не я интересува какво се случва.

Михримах щеше да се пръсне от любопитство. Какъв ли беше тайният подарък на майка й? Какво ли имаше в оня чуден вързоп?

Хюрем го разгъна съвсем бавно. В това време въобще не погледна към дъщеря си. Михримах беше втренчила очи да види какво щеше да изскочи оттам. Затова не забеляза мрачните облаци, които засенчиха погледа на майка й.

Когато всички пластове на вързопа бяха разгънати, оттам се показа нещо, което съвсем я слиса. Една скъсана, стара и раздърпана мръсна торба. Отворът й – завързан стегнато с въже.

Хюрем я вдигна с две ръце и я постави пред Михримах.

Михримах онемя. Това шега ли беше?

Възцари се пълна тишина. Такава, че се чуваше как Мерзука забива иглата в обтегнатия от гергефа плат. Като думкане на тъпан. Или чуваше громола на връхлетелите я разочарования?

– Какво е това, мамо?!

– Подаръкът за навършените ти девет години!

Михримах едва си пое дъх. Това ли беше?

– Подаръкът ми? – едва успя да отрони тихо-тихо. – Тази мръсна, скъсана торба?

– Да!

Михримах дори не посегна към торбата, затова Хюрем я побутна още малко към нея.

– Какво има вътре?

– Чеизът на Александра. Моят чеиз. Чеизът, който си обещах да подаря един ден на теб.

Долови как гласът на майка й взе да потрепва и въпреки шока, вдигна глава. Мрачните облаци вече се бяха отприщили. Никога не беше виждала майка си да плаче. Според нея Хюрем беше жена от желязо. А може би от камък. Твърда като канара. А ето на, сега плачеше. Мъчеше се да спре сълзите, хапеше устни, притискаше с длан устата си, за да преглътне навътре риданията.

Михримах усети как някой сякаш я стисна за гърлото. Чудеше се какво ли означават тези сълзи. Лицето на майка й издаваше не само горест, не само копнеж, а нещо много повече от това. По него Михримах разбра – плачеше и от радост, и от гордост, и от щастие дори!

„Нима наистина е възможно? – си рече. – Да плаче човек от щастие?“

Но беше убедена в това. В сълзите на майка й се таяха толкова гордост и щастие, колкото и горест, и копнеж, а може би и много повече от тях. Михримах запреглъща, за да развърже възела в гърлото си, но не успя. Само че се почувства по-пораснала. Наистина пораснала.

Две сълзи, търкулнали се по лицето на Хюрем, капнаха върху торбата. Появиха се две мънички мокри петънца. Михримах чу още едно ридание в момента, когато майка й се опитваше да ги изтрие с върха на пръстите с такава нежност, сякаш ги галеше. Седнала на пода, Мерзука плачеше, заровила глава в копринената персийска покривка на дивана.

– Няма ли да отвориш подаръка си?

Плахо взе торбата, развърза въжето и пак вдигна глава към майка си.

– Хайде! – насърчи я Хюрем, като се опитваше да се усмихне. – Те са вече твои.

Михримах обърна торбата. В ръцете й падна счупено парче порцелан. Взе го в дланта си и започна да го разглежда с удивление. Смътно се очертаваше клонче с розови цветчета на върха. Тъй като беше парче, отчупено от нещо по-голямо, рисунката не се виждаше добре. Плюс това беше покрито с някакъв черен слой, като тюл, сякаш някой е искал да прикрие красотата му.

– От чинията на моята майка! – рече Хюрем. – Внимавай, опушено е. Да не си изцапаш ръката.

После се изсипа някаква боядисана дървена дъсчица. Никога не беше виждала нещо подобно. Върху дъската имаше залепена картина, одрана наполовина. Пъстроцветна.

– Иконата! – промълви майка й. – С образа на Дева Мария. Непорочната майка на Месията Исус. Моята закрилница!

Момичето се загледа в жената от картината. Половината от лицето й го нямаше, но личеше, че е красива. От дъската я гледаше с тъга едно черно като зърно от грозде око. На главата й – нещо като корона. Златна, ореол от светлина. Най-отзад личеше още нещо. Заприлича й на човешки крака. Краката на гол човек. Какво беше това в крака му? Гвоздей?

– Великият Исус! – продума Хюрем. Изтри с опакото на дланта сълзите по лицето си и пак се помъчи да се усмихне. – Синът на Отеца, на нашия Отец.

Михримах не знаеше какво да каже. Канеше се да пусне торбата, когато майка й настоя:

– Бръкни вътре!

Направи каквото й се каза и извади парче плат, обгоряло до средата.

– Завесата от моя дом.

Какво? Завеса ли? Почерняла, изгоряла. Изведнъж Михримах проумя всичко. Това бяха останките от някаква дълбока мъка, от някаква голяма тайна. Остатъци от предишния живот на майка й, от който живо се интересуваше, но тя все не й го разказваше.

Нещо в нея трепна. Усети го и със сърцето си. От торбата, която бе пренебрегнала и към която дори не бе посегнала заради обидата: „Това ли заслужих според теб?“, излизаше на бял свят цял един огромен живот. Животът, който бе дарил с живот и самата нея. Помисли си: „Колко съм лоша!“ Така, беше дъщеря на владетеля на света, на един могъщ човек. Но беше дъщеря и на тази жена отсреща, на жената, чиито красиви очи само за миг се наляха с едри като зърна от грозде сълзи.

Беше принцеса Михримах, Михримах султан, дъщерята на Хюрем. Разбра, че трябваше да се гордее и с майка си така, както се гордееше с баща си, падишаха.

Обви с ръце врата на майка си. Известно време из стаята се разнасяха хълцания и възклицания на обич. Мерзука забрави всякакви дворцови порядки и разплакана се притисна до прегърнатите майка и дъщеря.

След известно време Хюрем каза:

– Те са вече твои! Най-ценните неща, които притежавам в този живот. Нещата, които няма да заменя за всичките съкровища на света. Само те ми останаха от бащиното огнище, моя Дуняшке. А сега са твои. Пази ги, докато умра.

Михримах посегна да затвори устата на майка си с длан.

– Що за приказки!

Майка й целуна нежните й пръсти.

– Това е моят завет! – продължи бавно тя. – Кажи: „Тези неща са чеизът на мама. Трябва да се върнат там, откъдето са дошли!“ Сюлейман теб те слуша. Да изпрати конници в моя роден край. Да пришпорят коне с развети гриви из моите ливади. Да разпръснат моя чеиз над снежните планини с бълбукащите ледени реки, над полята с цъфналите жълтурчета, над ливадите с танцуващите пеперуди. И да викат на вси страни: ,,Хееей, да няма чул-недочул! Хюрем – жената на султан Сюлейман хан, владетеля на седем страни върху три континента, дъщерята на отец Нимша от Рутения, Александра Анастасия Лисовска, се завърна в своите поля!“

От онази нощ им останаха сълзите – на майката и дъщерята.

И разказът на майката.

Разказа й всичко. За това как е била отвлечена на нейната възраст от варварина Тачам Ноян. За изпълнените със страх години от живота й в планините, на границата със смъртта. За освобождаването й от търговците на роби. За преживяното в Кримския дворец. За промяната в съдбините й, за Гюлдане султан, която я приела като свое дете, за Айбала хатун, която мислела за своя по-голяма сестра и я изпратила в Истанбул. За мъките в харема. За глада, боя, пак глада, за шипковата тояга на Сюмбюл ага. За деянията на Гюлбахар. За риска почти да намери смъртта си, но да бъде забелязана от баща й. За подхвърлената в банята змия, която е трябвало да я убие. За страховете си, за радостите, за песните, за красивите думи, които й говорел баща й. За това как Александра Анастасия Лисовска се превърнала в Хюрем... За всичко.