Денят вече беше настъпил, когато майка й каза:

– Това е историята ми, красива принцесо. Страхувах се, но не го показвах. Душата ми плачеше – лицето ми се смееше. Вървях по ръба на пропастта – не гледах надолу. Опасностите станаха мои спътници. Когато станах съпруга на Сюлейман хан, когато го дарих с принцове и принцеса, помислих, че всичко вече ще приключи и няма да има повече заплахи. А то – колкото повече се издигал човек, толкова повече растели и те. Сега се страхувам още повече. По онова време можех да загубя само собствения си живот. А сега, дъще – четири!

– Никога ли не си се връщала у дома?

– Върнах се. Да потанцувам с пеперудите. На всичкото отгоре, заведе ме Тачам Ноян.

– Варваринът, който те похити ли?

– Съдбата пожела да превърне варварина в мой баща, Михримах. А жертвата му – в негова дъщеря.

– Как може да смяташ за свой баща някой, който те е отвлякъл?

Засмя се от сърце на яда в гласа на дъщеря си.

– Не го смятам. Имам го за баща. Когато ме отвлече, преобърна живота ми надолу с главата, но откакто се превърна в мой баща, виж къде ме доведе. Ако не беше татко Тачам, нямаше да има нито Хюрем, нито Михримах.

– Този варварин ти е сторил добро с това, че те е отвлякъл? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тонът на Михримах не издаваше изненада.

Майка й замълча. После промълви:

– Не знам... Изглежда, си е платил греха с това, че от Александра създаде Хюрем. Когато се роди Хюрем, той приключи с Александра.

– Какво стана после? Искам да кажа, като се върна на село.

– Нищо! Не беше останало нито селото, нито къщата ни. Всичко беше пометено. Дори вятърът в ливадите беше притихнал. И пеперудите се бяха разбягали. От нашата къща бяха останали само тези неща. Сложих ги в една торба и ги нарекох „чеизът на Александра“. Ето, тази торба донесох от степите на баща ти Сюлейман хан като чеиз.

– Какво стана с онзи човек?

– Кой? С татко Тачам ли?

Момичето потвърди с глава.

– Не знам. Сигурно се е върнал в планините, в степите.

– Не те ли изпрати, когато ти тръгна насам?

Майка й поклати отрицателно глава.

– Нямаше да можем да се разделим.

Когато слънцето се канеше да изгрее над Истанбул, Михримах вече знаеше всичко. И за приятелите, и за враговете. Приятели почти нямаше. Почуди се колко много са враговете и колко повече много могат да станат. Посоката на живота й вече беше променена. Приятелите на майка й бяха и нейни приятели, враговете й – нейни врагове. Така че това щеше да бъде борба на живот и смърт.

Прибра се в стаята и се загледа през решетката на прозореца в розовото сияние, което пронизващото мрака слънце разливаше навред.

– Татко си ще боготворя, дойке – промълви тихо. – Но ще обичам мама. Докато е жива, няма да я изоставя сама!

ЙОНИЙСКО МОРЕ

Крепостта в Корфу

Медичи се чудеше да се смее ли, да се ядосва ли на това, което виждаше.

Следваше дебелия свещеник. Оня току се обръщаше, слагаше пръст на устата и пошепваше: „Шшшт!“

– Кобрата не трябва да чува нормална човешка реч! – го беше предупредил Лисицата. – Не трябва да усеща и вижда нищо, свързано с реалния живот.

И той се движеше възможно най-безшумно. С изключение на подтикването, което издаваше при всяка стъпка висящата на кръста му шпага. Но това не пречеше. Непрестанният вой на нестихващия вятър, свистенето му през бойниците, портите и прозорците поглъщаше всеки друг звук.

Внезапно Лисицата спря. Откачи от стената някакъв фенер и го замини. От него в полутъмния коридор мигновено се разля синкава светлина. Свещеникът взе още един фенер. И неговите стъкла бяха боядисани в синьо.

– Давам му много силен опиат – прошепна той.

– Опиат ли?

Падрето мушна ръка в увисената на гърдите му торба. Извади оттам и показа на Медичи някакви почернели дребни парченца.

– Какво е това?

– Кока! Листа от кока! Вълшебното растение, което ни донесоха от Новия свят хората на генерал Кортес.

Видя, че Медичи го гледа безизразно, и макар че в себе си го нарече „Глупак!“, се засмя насреща му:

– Варя листа от кока и давам на Кобрата да пие отварата.

– За какво служи?

– Кара го да лети из облаците. Изважда го от този свят и го пренася там. Вижда миражи. Живее в свой свят. Възприема сънищата като реалност, а реалността като сънища.

Свещеникът загаси другите фенери и факли. В коридора вече не се виждаше нищо друго, освен двата сини светлинни снопа. Медичи пристъпваше и сред синкавата тъмнина все пак успя да забележи смътно как Лисицата започна да размърдва един от камъните на зида. Измъкна го полекичка и на мястото му постави единия от фенерите. Грабна другия син фенер и с бърза крачка потъна в мрака. Ще не ще, Медичи последва светлината. Оня човек издърпа още един камък и намести другия фенер там.

Хвана Медичи за ръката и го повлече сред мрака. Личеше си, че знае наизуст къде да стъпи. Но Медичи така и не можеше да вижда нито на крачка пред себе си.

Изведнъж свещеникът спря.

Медичи не го виждаше, но по шумовете усети, че оня човек пак прави нещо с камъните от зида.

– Ела! – изджавка Лисицата. – Ела да видиш!

Допря чело в кухината, която се бе отворила след извадения камък.

Отначало не виждаше нищо.

После забеляза синята светлина, точно отсреща.

„Вървели сме, значи, в кръг из този проклет коридор!“ – досети се той. Но в това време откри и другата синя светлина. Беше по-надалеч и по-нависоко от предишната. Двата сини светлинни лъча се проточваха сред мрака някъде надолу.

„Съвсем като свещените светлини, изобразени по църковните фрески.“ – му мина през ума.

И изведнъж видя долу някакво помръдване.

– Кобрата! – пошушна му на ухо Лисицата. След което още веднъж допря пръсти до устните си да мълчи, а очите му заподскачаха лудо наляво-надясно.

– Стой тук и гледай! Само гледай!

Така и направи.

Силуетът долу беше точно там, където се пресичаха двата сини светлинни снопа. Като че ли лежеше.

– Спи ли?

Чакаше отговор.

Никакъв звук.

Дръпна око от отверстието и се огледа наоколо. Нищо не се виждаше – пълен мрак. Свещеникът беше изчезнал. Погледна отново надолу, към Кобрата, легнал там, където се фокусираха сините светлини.

Силуетът не помръдваше. Уплаши се. „Да не умря? Само дано не го е убила отровата – опиатът, както я наричаше смахнатият свещеник!“

Това щеше да е краят на всичко! Кобрата трябваше да живее. Докато изпълни мисията си.

„Трепери, гадино! Ако му се случи нещо, ще ти прережа гърлото.“ - закани се той.

Някакъв смразяващ глас прекъсна мисълта му:

– Стани!

Гласът прозвуча така, че Медичи потрепери от ужас. Викът отекна в стените на крепостта:

– Стани! Стани! Стани!

Силуетът на лежащия там, където се събираха сините светлинни колони, се размърда.

– Стани!

Този път гласът прокънтя от другаде. Медичи можеше да се закълне в това. Точно от обратната страна.

После гръмна сякаш над самата му глава:

– Стани!

От този громолящ глас сърцето на Медичи се раздумка, но въпреки това той не отдели око от отвора. Кобрата се раздвижи, сигурен бе.

– Събуди се, Божи избранико!

Гласът този път беше безкрайно нежен. Същата фраза бе повторена няколко пъти – пак едно след друго, пак едновременно от няколко места.

– Събуди се, Божи избранико! Събуди се... Събуди се...

И в този миг го позна. Досети се: „Това е оня глупак, свещеникът!“. Свещеникът беше, дето ту джафкаше като лисица, ту виеше.

Кобрата се надигна. Медичи не можеше да го види в лице, но успя да различи, че е седнал.

– Събуди се и ми кажи кой си!

Силуетът пак се раздвижи. Вдигна ръка нагоре, към единия от сините лъчи. Сякаш търсеше да се хване за нещо. Дочу се подобие на някакво мрънкане, но Медичи така и не разбра какво значи то. Страховитият глас затръби още веднъж:

– Кой си ти?

„Изглежда, свещеникът също не го е чул“ – промърмори си под носа. Наостри и очи, и уши.

– Кой си ти?

Отдолу, от дълбините, до слуха му долетя някакъв шепот. Долепи се съвсем плътно до отвора, за да чува по-добре.

– Кой си ти, чадо?

Не чуваше.

– По-силно! Кой си ти?

Пак не чу.

– По-високо! По-високо! По-високо! Кой си ти?

Отдолу проехтя страшен вик:

– Алехандро!

Медичи притисна уста с две ръце, за да не изкрещи от радост. Ето, беше се получило! Най-накрая бяха промили мозъка на Кобрата. Бяха му пречупили упорството.

– Не чух добре. Кажи го още веднъж! Кой си ти?

Свещеникът беше надал воя си пак някъде откъм дъното.

Сега Кобрата седеше на колене.

„Точно като змия, готова да се стрелне, за да клъвне жертвата!“ – помисли си Медичи.

Онзи там долу вдигна и двете си ръце нагоре като за молитва. В тази поза му заприлича на коленичил светец.

– Алехандро от Севиля! – изкрещя Кобрата.

Гласът, който чу Медичи, не беше реален. Не можеше да го оприличи на нищо. Прозвучаха всякакви нотки – на горест, на гняв, на смирение, На молба, на бунт. Ако не знаеше, че е човешки, нямаше да го припише на каквато и да е жива твар. Нито мъжки, нито женски. Вик, нададен от необозримото, от някакъв друг свят, може би от Чистилището. Медичи

Усети как му се изправя косата. Потръпна от ужас.

Между виковете, отдолу долетя още едно скимтене:

– Аз съм Божият избраник!

– Бог те благославя, Алехандро!

Кобрата непрекъснато се въртеше върху коленете си на вси страни, за да разбере откъде извира гласът. Отгоре му падна още един светлинен стълб. След него – още един, и още един. Сините светлини го заляха отпред.

Когато мракът, в който тънеше този човек, се поразсея, на Медичи му се стори, че вижда изпито, болезнено лице, обградено с черна брада. Посиняло лице, разпилени върху изпитите скули дълги коси, прораснала до гърдите брада и пламтящи като жарава черни очи.

– Очи на Сатана! – неволно извика Медичи.

И се случи нещо невероятно. В раздрания от сините светлини мрак из въздуха се понесоха снежнобели ангели. Рееха се дълги коси и дълги бели одежди от тюл, под които прозираха голи тела. Разляха се непознати прелестни аромати, зашумоля непонятен, чародеен шепот.

Никога дотогава Медичи не беше виждал подобно нещо. Проследи танца на ангелите в мрачната пустош с възхита – доближаването им до Кобрата с подмамващи шепоти, протегнатите му за прегръдка към тях ръце, мигновеното им скорострелно излитане нагоре, за да му избягат.

Разкикоти се и измърмори:

– Истински театър! Лисицата е ужасен човек!

Методично, неуморно, с отрови и с упойки, той бе въвличал Кобрата в кошмари, в миражи, с непрестанни и последователни внушения бе изтръгнал и заличил от съзнанието му неговото минало и истинската му самоличност. Беше му създал цял един свят, за който не можеше да разбере дали съществува или не, но можеше да се закълне, че го вижда. Свят, за който смяташе, че само да протегне ръка, и ще го докосне, но който реално не съществуваше. Дори най-непоколебимият ум не би издържал на тази неотменно повтаряща се сцена. Ето, и Кобрата не бе успял да издържи. „Сгрешил съм, че подцених този човек!“ – си каза Медичи.

Разиграваната долу сцена продължи още известно време. Ангелите танцуваха, Кобрата се мъчеше да ги прегърне.

Изведнъж картината се промени. В някаква друга точка на мрака сякаш изгря слънце.

В бликналата светлина се появи един човек – косите и брадата му се бяха преплели едни в други, тръненият венец на главата беше разранил челото му и оттам се стичаше кръв. Човек, който пристъпваше с мъка, превит на две под понесения на плещите тежък дървен кръст.

Медичи усети как му се изправя косата.

Пред Кобрата пристъпваше Месията. Исус се спря за миг, обърна се към него и го благослови. Сред мрака се разнесе шепот:

– Подготви се, сине мой! Бъди готов за светата си мисия!

Кобрата се захлупи на земята и изведнъж сините светлинни снопове започнаха да изчезват. Настъпилата непрогледна тъмнина го погълна.

– Ужасно! – можа само да възкликне Медичи. – Ужасно!

Светият отец беше поискал от Лисицата да пресътвори този човек в друг. И ето на, той го беше направил.

Когато тръгна към стълбата, Медичи се прекръсти.

***

– Не, имам нужда от още време! – възпротиви се свещеникът доста троснато, но Медичи не се засегна.

Той усещаше, че този самовлюбен човек му беше въздействал изключително силно. Даде си сметка, че гледа на него с по-други очи, промяна имаше и при подбора на думите, и при жестовете. Пак го гледаше малко отвисоко, но вече му беше ясно по чия свирка играе.

– Но нали го видях с очите си, чух го с ушите си. Станал е Алехандро. Вярва в това.