За миг Медичи замълча. Нещо го човъркаше отвътре, но въпреки това не трябваше да предизвиква онзи. Само че не можеше да разбере какво точно го тревожеше. Имаше нещо, което не беше в ред. Усещаше го.

– Успели сте да свършите голяма работа! – подхвърли той. – Имал е право Светият отец да се довери в случая на вас, както и за всичко друго. Унищожили сте един човек и сте създали нов. Кобрата е готов за задачата си.

– Не, синьор, не е! Моята работа още не е приключила. Трябва да вкарам в мозъка му подходящи за новата самоличност спомени. Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си. И тогава на какво ли ще попадне паметта му? На нищо. След време ще избухнат предишните спомени. Това може да бъде много опасно. Ще го загубим. На всяка цена трябва да му създадем минало. Той трябва да излезе от тази крепост не само с ново име, но и с нови спомени. Трябва ми още време.

Въпреки всички усилия, Медичи не успя да сдържи раздразнението си:

– Колко?

За разлика от него, свещеникът му отговори съвсем спокойно:

– Колкото е необходимо!

Медичи започна да снове нервно из стаята. Не му излизаше от ума фразата на свещеника: „Рано или късно този човек ще се заинтересува от детството си“.

За миг разбра какво точно го тревожеше. Ето, това беше. Детството!

То щеше да го провали. Най-малкото, когато по няколко пъти на ден посегнеше с ръка към „онази си работа“ и я погледнеше! Пълен провал! Тогава цялата история с това „Ти си християнин“ щеше да се сгромоляса във вдън земя.

Приближи се до свещеника. Погледна към слабините му и на един дъх попита:

– Добре де! Ами какво ще правиш с онази му работа. С онова там?

Лисицата се разцвили в кикот:

– Ще вярва, синьор, че пиратите, които са го отвлекли, са му направили сюнета още докато е бил малък. Ще си спомни и болката. Ще има още цял куп спомени. Имайте ми доверие. Той ще бъде обрязаният християнин.

Медичи задържа строг поглед върху изпъкналите очи на онзи отсреща.

– Искам го в началото на юни, падре. В началото на юни Кобрата трябва да се качи на кораба. Да хване ловния сезон на пиратите. Действай!

Не изчака оня да му отговори, шпагата му задрънка на път към стълбището. Искаше час по-скоро да се изтръгне от този задушлив, мръсен, мрачен, влажен, отвратителен коридор, из който щъкаха огромни плъхове и кой знае още какво ли не. Дробовете му жадуваха за чист въздух.

Изкачи няколко стъпала, спря се и погледна – Лисицата го следваше неотстъпно с факел в ръка.

– В началото на юни, падре! – процеди тихо. – Ако след шест месеца Кобрата не бъде внедрен, ще дойда да изпратя теб! За ада!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Април 1530 г.

– Не искам! – тропна с крак Михримах. – Изчезвайте оттук!

С кратки, плахи възклицания прислужниците се разтичаха навън. Щом се тропнеше с крак по земята, това означаваше край. Кажеше ли Михримах султан „Не може!“, никой повече не биваше да прави каквото и да е. „Казах вече! Точка по въпроса!“ Всички бяха научени още от Хюрем хасеки, че удари ли се с крак по земята, светът престава да съществува. Дори повелителят на света Сюлейман не можеше да излезе на глава с това непоклатимо упорство.

Шивачките, които разглеждаха топовете плат от коприна и кадифе, недоумяваха как да постъпят. Отправиха умоляващи погледи за помощ към гувернантката на султанската дъщеря – Есма.

– Султанке моя! – пристъпи към нея с нежен глас Есма. – Нашият господар поръча за вас тези един от друг по-красиви платове. Ако шивачките не започнат веднага да ги кроят и шият, няма да ни стигне времето до празненството.

– Есма!

В отговор на името, което изсвистя от устата на Михримах като съскане, Есма се вкамени. Това означаваше „Спри да приказваш!“ И тя млъкна.

Михримах подхвърли:

– Какво ме засяга! – И започна нервно да се разхожда из стаята. -Като няма да стигне, да не стига! Да не би това празненство да е за мен!

Сети се, че този израз звучи недодялано, и изведнъж смени тона с официален, сякаш си спомни, че е дъщеря на падишах.

– Нямаме никакво намерение да търпим този тормоз заради принцовете!

Видя как Есма направи таен знак на шивачките да изчакат в съседната стая, но не се обади. Вместо това въздъхна доста угрижено:

– Оххх!

Нямаше ден, в който нещо да не подразни Михримах. На първо място бяха привилегиите на принцовете. Колко пъти беше питала и майка си, и Мерзука, даже и Шетарет:

– Добре де, принцовете са си принцове, с какво ме превъзхождат? Глупавият Мехмед ли е нещо повече от мен? Или Селим с жълтата глава? Баязид не го броя. Сянката му само да се мерне – и скандалът е готов.

– Ами че тържеството не е заради принц Баязид... – опита се да я метне някой.

– И защо? Баязид не е ли също принц?

– Принц е, но е още много малък.

Михримах не разбра нищо от този отговор. А и не я интересуваше. – Аз съм по-умна от всички тях – продължи тя. – По-хубава. По-способна. Селим дори не може да чете като хората. Аз говоря френски. Навлязох и в арабския. Уча дори и майчиния си език. Какво знае Мехмед? Нищо! Само да се перчи върху коня. Татко толкова пъти го води на лов, не вярвам да е уловил дори една птица. А непрекъснато лъжат: Принцът я улучи!“.

Тези, които слушаха дългия списък на нейното недоволство, се опитаха да донесат от девет дерета вода. „Не, ти грешиш, не, момчетата са такива, но и момичетата са същите... Принцовете с нищо не превъзхождат принцесите... Ама не, падишахът толкова много те обича... Ама не, майка ви Хюрем хасеки трепери над вас“.

Всичко това бяха празни приказки. Не вярваше на нито една от тях. И ето че излезе на бял свят колко права е била да не им вярва. Подготвяше се тържество за принцовете. Нали момчетата не бяха по-важни от нея?

Един ден, когато седеше пак нацупена, Есма се опита да я утеши: – Твоето празненство ще бъде по-нататък, красива моя принцесо, за твоята сватба! Сега ще направят сюнета13 на принцовете. Празненството е по този повод.

На следващия ден Шетарет измисляше какви ли не шеги, за да я развесели, но Михримах, ни в клин, ни в ръкав, изведнъж попита:

– Дойке, какво означава сюнет?

– За бога, грехота е!

Пълничката чернокожа наложница без малко щеше да се полее с кафето си:

– Какъв сюнет, бе!?

– Щом на момчетата правят такива пищни празненства заради сюнета, защо не правят и за мен?

Никой в стаята не посмя да се засмее.

Шетарет с мъка мотаеше език между скритите си под дебелите устни бисернобели зъби. Какво трябваше да каже сега на момичето?

– Благодари се, че не са ти направили, хубавице моя.

– Няма и да направят! И защо трябвало да благодаря?

Шетарет безпомощно се огледа наоколо към наложниците и прислужниците.

– Дайте ми съвет, де! – измърмори под носа си. – По време на празненството... принцовете... на принцовете... ще им обрязват онова нещо...

Михримах впи поглед в големите черни очи на Шетарет, които се въртяха като полудели из бялото.

Дойката й усети, че няма да се отърве от погледа й, и тихо продума:

– Дааа...

Вдигна показалеца и средния си пръст нагоре, задвижи ги като ножица и допълни:

– Щрак, щрак...

Момичето остана с приковани в пръстите на Шетарет очи.

Есма използва момента да се намеси:

– Празненството е за да ги успокоят! – Опита се с усмивка да придаде на лицето си топлота и продължи: – Като пораснеш, нашият господар ще устрои и за теб едно празненство...

Тъкмо се канеше да опише пред Михримах колко великолепно ще бъде нейното тържество, когато момичето подскочи:

– Не искаме! Ние не искаме никакво тържество-мържество!

От този ден насетне Михримах тихомълком дебнеше подготовката на празненството. Майка й се вълнуваше. Тичаше насам-натам. Интересуваше се за всяка отделна дреболия, свързана с приготовленията за нея и за момчетата.

На пръв поглед Михримах би могла да каже, че майка й е направо щастлива, но долавяше нещо друго: нещо, което й гризеше душата.

Новината стигна най-сетне и до нея: пристигаха Гюлбахар и престолонаследникът – принц Мустафа.

***

Под лъчите на пролетното слънце блестяха войнишки униформи в червено и бяло, щитове, островърхи копия, конски сбруи...

Михримах се люшкаше ту наляво, ту надясно в колата и поглеждаше към седналите срещу нея Селим и Баязид. Братята й пак се боричкаха един с друг. Баязид се мъчеше да смъкне от пояса на Селим малката притъпена кама с големия рубин. Жълтоглавия се дърпаше и се отбраняваше с все сили.

„До гуша ми дойде от тези двамата“ – рече си тя. Обърна глава към кортежа, който ги придружаваше от двете страни на колата. По каменната настилка на пътя от Новия дворец към Стария дворец чаткаха копита на коне. Сред всички се открояваше конят, на който яздеше батко и принц Мехмед. Беше снежнобял. Той ритмично свиваше колене с невероятна грация. Навеждаше глава, сякаш искаше да чуе чаткането на подковите, и отново я изправяше, очарован от техния звън. При всяко от тези достолепни движения буйната му бяла грива се развяваше на воля.

„Ама и Мехмед си придава не по-малки важности от коня!“ – усмихна се наум тя. Яздеше жребеца с такава стойка, че и който не го познаваше, щеше да го вземе за падишах. От кръста нагоре се беше извил леко на една страна. Лявата му ръка, свита в лакътя, лежеше върху бедрото. А дясната стискаше инкрустираната с рубини ножница на късата унгарска сабя, подарък от свако му, пашата. Дългите пешове на аления самурен кафтан, преметнати върху жребеца, се разстилаха по целия гръб на Шимшек14 – така се наричаше конят на Мехмед. Майка им го беше накарала да си облече под кафтана обточения със сърма и украсен със скъпоценни камъни джепкен15 и сега тя блестеше под лъчите на яркото слънце. Сините му шалвари бяха напъхани в ботушите от еленова кожа с високи до коленете кончове. Носовете на ботушите се подаваха от златните стремена, монтирани на провисените от две страни под инкрустираната с перли наметка кожени ремъци.

В този си вид Мехмед изглеждаше точно като втория принц, който отива да посрещне с добре дошъл заварения си батко, престолонаследника принц Мустафа. Само да не беше онзи грамаден тюрбан! Кой знае защо, батко й никога не се отказваше от него, макар че беше прекалено голям за главата му. Той дори не забелязваше колко смешен изглежда заради скритите под сребърноткания тюрбан вежди. Черните очи без вежди се появяваха изведнъж под ръба на тюрбана върху челото, като две черни камъчета, пришити към последната намотка. Ако не беше онова великолепно, обсипано със скъпоценности перо от щраус, щръкнало от върха му, само заради този тюрбан усърдието на майка им да сътвори цялата пищност щеше да отиде на вятъра.

Въпреки че тюрбанът непрекъснато се килваше ту насам, ту натам по главата му, щом се зададеше пред очите на хората, гъмжилото, струпано от двете страни на пътя, го аплодираше с непрестанни скандирания:

– Да живее хиляда години нашият падишах! Да живеят принцовете!

„Моето име дори не се споменава! – въздъхна Михримах. – Принцесите ги няма и в молитвите!“ Обаче не се обиждаше.

Две колони конници следваха шествието, те вадеха от увисените на гърдите им торби различни сладкиши, дребни и по-едри медни монети и ги разпръскваха наоколо. Затова щом Михримах и принцовете отминеха, подире им наставаше истинска суматоха, хората се втурваха един през друг да докопат някоя пара или някакъв сладкиш.

Михримах дори не изпита нуждата да се попита: „Ами аз как изглеждам?“ Знаеше, че е ослепителна. Майка им ги подготвяше, откакто пристигна новината, че Гюлбахар пристига заедно с престолонаследника принц Мустафа. И по-специално – Мехмед и нея. С усърдие се беше постарала и за Селим, и за Баязид, но искаше и чрез двете си вече поотраснали деца да демонстрира пред Гюлбахар и заварения син великолепието и щастието, с които беше обградена.

Подготвяше Михримах не толкова за празненството по случай сюнета, а за деня, когато щеше да се изправи пред Гюлбахар. Шивачките се редуваха да идват и да си отиват. Ушиха се рокли, кафтани, шалвари. Изработиха се най-различни шапчици, ешарпове, наметки за слънчевите дни. Караше Михримах да облича всичко едно по едно, заставаше срещу нея и дълго я оглеждаше. Всеки път от устата изсвистяваше едно „нъссст“, което означаваше, че не й харесва.

– Съблечи го и облечи това, да видим!

Най-накрая реши да бъде пак в морскосиньо. Наистина, искаше й се да облече и дъщерята като себе си в лилави коприни и тюлове, но установи, че на Михримах най-много й отива синият цвят. И дъщеря й си харесваше синьото. Облечеше ли се в синьо, в очите й сякаш започваха да блестят тюркоазени искри. Ушиха й кафтан от бледомораво индийско кадифе с избродирани клонки. Платът изглеждаше ослепителен на слънце още преди да го украсят със стотици скъпоценни камъни. Беше изработен толкова изкусно, че там, където светлината падаше директно върху него, се стелеше в небесносин цвят, а в засенчените от клонките места сякаш се надигаха в лилави нюанси вълните на някакво разгневено море.