Известно време задържа пренебрежителен поглед върху принц Мехмед. Веднага си пролича гордостта й от осанката на собствения й син пред още неоформеното телосложение на втория принц.

Михримах също пристъпи навътре, подбутвайки пред себе си гърбовете на Селим и Баязид. Онази жена обаче кой знае защо въобще не се заинтересува от тях. Гюлбахар беше приковала очи в Михримах.

Придвижи се напред с прословутата плъзгаща походка на майка си и се взря в изплувалото от сянката лице на Гюлбахар.

„По дяволите! – не се сдържа да възкликне наум. – Много е красива! - и веднага си помисли: – Не колкото мама, но все пак много красива, Много красива!“

За разлика от Хюрем, имаше черни като маслини очи. Дръпнатите бадемови, големи черни очи се впиваха в Михримах. Косите й – черни като нощта! Разпуснати по раменете й изпод белия ешарп върху главата. Изпъкналите скули придаваха на кръглото й лице сурово изражение. Носът й беше малък и добре оформен. Под влияние на напрежението и заради стиснатите зъби месестите й устни изглеждаха като две слепени дебели линии. Брадичката й беше предизвикателно вирната нагоре. Личеше, че докато се взира в нея, полагаше безуспешни усилия да смекчи остротата на погледа си. С всяка своя фибра Михримах усещаше какво пренебрежение я гледа, много по-голямо от любопитството! И черните очи имаше нещо повече от пренебрежение. Имаше омраза! Имаше изразена готовност да извади ятагана и да й се нахвърли. Имаше враждебност.

Спомни си предупреждението на майка си и преди още другата да си отвори устата, апатично подхвана:

– Добре дошли! Жалко, че не посрещнахме вас и Негово Височество принца в нашия дом!

Облак на гняв засенчи очите на Гюлбахар, но тя веднага се овладя. Това не беше фраза, която можеше да измисли и изрече едно момиче. „Ясно, московската свиня я е обучила!“ – си рече, но не се издаде. Само каза със смразяващ тон:

– Наш дом е всеки един от дворците на нашия господар!

За миг настъпи мълчание. Гюлбахар продължи, все едно че пред нея няма никой и приказва сама на себе си:

– Изненадах се, като чух, че се наричате Михримах. Мислехме, че Александра ще измисли за дъщеря си руско име. Нея не я ли наричат все още Руслана?

Моментално семената, които бе посадила в сърцето й нейната майка, покълнаха. Михримах възненавидя тази жена. Тя бе безсърдечна, надута, хаплива и груба.

– Това е името, което ми даде нашият господар! – гордо отвърна тя с аристократичен вид. – Знаете ли, пак татко ми нарече мама „Хюрем“ В деня, когато съм се родила, той ме взел в обятията си и казал: „Да бъде името й Михримах!“ Нали знаете какво означава? Моят татко, падишахът, още ме глези с думите: „Мое слънце и моя луна, моя нощ и мой ден, моя дюля и мой нар!“

Сама се изуми от себе си. Майка й не я беше учила да изрича подобно нещо. Погледите на тази жена към нея и братята й от глава до пети, омразата в тях, думите за майка й – всичко това я беше разтърсило до дъното на душата.

Онази жена вече не й изглеждаше толкова красива, както в началото. Първо – беше застаряла. Помисли си: „Непременно трябва да го кажа на мама!“ Липсваха й свежест и цвят на кожата. Като се взря по-внимателно, забеляза тънките бръчици покрай очите. А под тях бяха започнали да се появяват тъмни сенки. Вторачи се в ръцете на тази жена – бяха възголеми, дори бяха започнали да се набръчкват. Изведнъж се досети защо помещението не бе достатъчно осветено, защо Гюлбахар стоеше в най-засенченото място. Тя просто искаше да попречи на Михримах, на дъщерята на Хюрем, да я види такава, каквато е в действителност.

Всичко, което последва оттук нататък, стана така, както предполагаше и искаше майка й. Гюлбахар не я назова „Хюрем“. По-точно – не обели и дума за нея. Не попита как е, що е. А Михримах непрестанно споменаваше „майка ми Хюрем“, както поверително я беше подучила майка й. Така или иначе, успя да й хвърли в лицето предизвикателството, че жената, която й бе отнела мъжа, съществува.

– Храбри мой принце – обърна се Гюлбахар към Мустафа, – вземи гостенчетата и им покажи конете и сабите си!

„Даже не й се обърна езикът да нарече братята ми „принцовете“ – забеляза Михримах. И веднага се намеси:

– Четиримата принцове идват тук за първи път, чудесно е, нали?

И това не го беше внушавала майка й. Зарадва се, че го каза. Приятно й беше да си помисли: „Затворих й устата!“

Когато останаха двете насаме, за миг се уплаши. Но после се отърси от това усещане. Какво беше казала майка й. „Да не би наша милост да се е стряскала някога, та и дъщерята да се страхува?“

Гюлбахар непрекъснато й разказваше какви велики учители са образовали Мустафа, какво е правил. Михримах също й наговори едно след друго, както я беше обучила майка й, колко много баща им обича нея и братята й, как той, заедно с майка им, си играят с тях, какви подаръци й е направил.

– Синът ви знае ли френски и латински? – попита тя в един момент, уж между другото.

Изпита задоволство, че Гюлбахар не беше подготвена и само поклати глава отрицателно.

– Аз ги знам! – изрече с гордост тя. – Уча и арабски. Ако някой ден дойдете у нас, ще ви посвиря на канун, уд и балалайка. Знам много хубави песни.

– Обезателно сте научили и московския език? – попита жената с тон, който издаваше раздразнението й.

– Московският език ли? Въобще не съм чувала да има такъв. Мама Хюрем обаче ме учи на руски език. „Жените на падишаха трябва да знаят всичко!“ – казва мама.

Михримах отпи набързо глътка от поднесения шербет с плуващи в него пържени фъстъци.

– Днес татко ми, падишахът, ще поднесе на мама Хюрем подаръците си по случай празненството за сюнета. Много ми е интересно. Не искам да го изпускам. Трябва да си тръгваме! – извини се тя.

На връщане към двореца, когато колата, заобиколена от кортежа, се спускаше с все по-голяма скорост надолу по склона на тепето, Михримах подаде глава през прозореца и погледна напред. Видя ширналото се, докъдето поглед стига, море.

По вълните се плъзгаха две гемии с издути от вятъра бели платна.

Замисли се как до днес не беше забелязала колко красиво е това море, колко вълшебни са гемиите, макар че от градината на двореца ги беше наблюдавала сигурно хиляди пъти. Гледката беше зашеметяваща.

Внезапно си спомни какво каза Гюлбахар точно когато на тръгване прекрачваше прага на портата.

„Всеки съди сам по себе си. Въобще не поглеждаме назад. Не сме от този, които мислят за напуснатото място, които искат да се върнат и да го видят. Особено пък да се разкарваме насам-натам по покана на наложница! Когато му дойде времето, когато удари часът на сина ни да бъде удостоен с церемонията по възкачването му на ханския престол, наша милост ще се върне като валиде султан там, откъдето излезе!“

Тръпки полазиха Михримах. Прекрасно знаеше, че не е от летния вятър, който развяваше ешарпа на главата й.

В съзнанието й изплуваха погледите на Гюлбахар. Разтърси я усещане, каквото до ден-днешен не бе изпитвала. За пръв път Михримах се уплаши за своето бъдеще.

Още щом се върна от Стария дворец, тя разказа на майка си всичко. Хюрем въобще не я прекъсна. Не й зададе дори един въпрос. Изслуша я със затаен дъх. Най-накрая рече:

– Вече го знаеш.

– Кое?

– Че си имаш един враг!

Да... Вече го знаеше. Прочела го бе в очите на Гюлбахар. Тази жена бе нейният враг, тя бе враг на майка й, на братята й, на всички.

Все си мислеше за разказаното от майка й, за това, че двете жени, които се стремяха да притежават едно и също нещо, не се понасяха една друга. Печелившата беше майка й, Гюлбахар беше губещата. „Ами цялата работа е в това“– си мислеше. Само че вече всеки знаеше, че не е само това.

Тръгна мълвата: „Очаква се мигът, когато навитата на кълбо змия ще нападне!“

– Не се бой! – прошепна Хюрем. – Двете с теб, майка и дъщеря, ще смачкаме главата на тази змия.

Стори й се, че майка й прилича на извадена от канията си сабя.

***

Великолепните тържества по случай сюнета на тримата принцове, които се провеждаха пред неговия дворец вече трета седмица, не трогваха изобщо Ибрахим паша. Не го интересуваха никакви акробати, въжеиграчи, гълтачи на огньове и саби. Гледаше, но не виждаше. Разговаряше, но не чуваше. Като видя омразата в очите на Гюлбахар след срещата й с Михримах в Стария дворец, той се почувства още по-велик. Умът му беше ангажиран изцяло с враговете. Разбрал бе вече, че няма друг начин. Най-накрая щяха да се разплатят. Победеният щеше да умре, победителят – да живее.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Изтръгнеше ли се от учителите, Михримах се втурваше в градината. Сядаше някъде и се взираше в ширналата се пред очите й безкрайна синева. Времето на игрите отдавна беше отминало. Понякога дори си казваше: „Леля Мерзука, изглежда, има право – човек расте с всеки изминал ден“.

И ето на, тя бе расла и порасла – с всеки изминал ден – и вече навърши тринадесет години.

Беше научила много неща – с всеки изминал ден. Например, да мрази войната. Онова томително очакване! Раздялата! Дори и да се увенчаеха с победа, тя не можеше да свикне със сивотата и тревожната напрегнатост на времето, през което мъжете заминаваха да воюват.

Войната я лишаваше от татко й. Не го виждаше по цели месеци. Случваше се да измине и година. Майка й също тъгуваше. Разпоредеше ли се: „Тази вечер дъщеря ни да дойде в нашите покои!“ Михримах знаеше, че ще я накара да му пише писмо.

Една вечер я попита:

– Не е ли по-добре да му пишете вие?

– Не.

– Защо?

– Защото, като се съсредоточа в писането, не мога да си изразявам чувствата. Нека излея онова, което изпитвам, а ти го пресътвори в текст.

Така и правеха.

Майка й започваше писмата все с: „Ваше Величество, султане мой!“ Всяка дума преливаше от копнеж и любов. А между редовете – и лек укор, оплаквания, известия. Най-вече за грешките и бъркотиите, причинени от действията на великия везир Ибрахим паша.

– Това са интриги! – й казваше Михримах.

Не ги обичаше. Но отдавна беше приела, че са житейска необходимост. Майка й успя да я убеди, че в този дворец смъртта ги дебне по петите.

А в градината Михримах намираше покой.

Там тя имаше своите кораби. Големи и малки кораби. Кораби с разперени като чайките бели криле, понесени по сините талази. Съзерцаваше ги до насита.

Най-много обичаше онези, които бяха с издути като корем бордове, с три мачти и четвъртити платна.

– Това са галерите – й беше казала Есма. – Те участват във войните. Тесните, дългите, са галеоните. Виждате ли, принцесо, оръдията им? Онези там са влекачите... Зад тях са товарните кораби.

Галерите направо омайваха Михримах. Пореха вълните с разветите си от вятъра зелено-червени знамена – и тя изпадаше в истински екстаз. Знамената разцепваха с плющенето си въздуха – шляп-шляп! – и пораждаха в нея неописуеми трепети.

Корабите се носеха пред очите й, а на нея й идваше да се втурне по брега след тях и да крещи с все сили: „Хеей!“. Но нима дъщерята на Сюлейман можеше да нарушава приличието? Не, разбира се! Непрекъснато й го повтаряха.

– Вие сте дъщерята на падишаха, не постъпвайте така!

– За бога, принцесо! Не е прилично.

– Вие сте дъщерята на Сюлейман, син на Селим хан! Най-подобаващо за вас е да бъдете благоразумна.

Дори майка й я наставляваше: „Не яж така! Не е прилично! Всеки ще рече: „Вижте я дъщерята на Хюрем!“

И тя постъпваше така, както й кажеха. Не можеше да се разсмее от все сърце, не можеше да се наплаче колкото й се иска.

А нали принцесите правели каквото си искат. Всичко й беше забранено. „Аз съм Принцесата на забраните!“ – въздъхваше тя.

Докато съзерцаваше корабите, стотици пъти си беше помисляла: „Ех, защо не съм в тях! Да ме качат и да ме отведат оттук!“

Откъде ли идваха? И накъде ли отиваха?

Поне веднъж някой ден да избяга оттук, да слезе на брега и да викне: „Хееей! Аз съм принцеса Михримах, дъщерята на владетеля на света Сюлейман хан! Вземете ме при вас!“

Дали щяха да я вземат?

Най-много се удивяваше как цял куп изкарани навън от огромните корабни туловища дълги и черни весла заедно и едновременно се гмурваха и изскачаха от водата. Що за ритъм, що за умение бе това! Омайваше я скокливата игра на разискрената сребриста пяна върху вълните в мига, когато, освободена от изскочилите над водата весла, се хвърляше отново в морето. И пак онова разцепване на водата от веслата в един и същи миг – шляп! – всяко едно нито по-рано, нито по-късно от останалите.

Когато корабите минаваха покрай бялата кула насред морето, тя виждаше мъжете в тях. Непрекъснато сновяха насам-натам. Доколкото успяваше да различи от градината, краката им под коленете бяха голи. Като че ли бяха и боси. Изпитваше срам само при мисълта какво ще види по телата им. И защо? Освен един разгърден елек без ръкави, те не носеха никаква друга дреха. Кажи-речи, бяха съвсем голи. Някои от тях имаха на главите небрежно завити малки чалми, други нямаха дори и това.