„Интересно!“ – помисли си тя. Случваха се странни неща. Първо, виждаше се с баща си много по-рядко. Не й разрешаваха както преди да се хвърля на врата му. Забраниха й дори да играе в градината с братята си. Всъщност Михримах въобще не се оплакваше. И без това не й беше приятно да се занимава с тях. Не можеше да се сдържа, когато батко й Мехмед се появяваше в градината с огромния си тюрбан на главата е с кафтана, чиито поли се влачеха по земята. Просто не успяваше да се овладее. Избухваше в смях. Естествено, разсмееше ли се Михримах, придружаващите ги гувернантки и стражи тайничко се подсмихваха с обърнати настрани глави. Мехмед вече не беше дете! Навърши четиринадесет. Като чуеше смеха на придружителите си, почервенял от яд като рак, тичаше при майка им да се оплаче от Михримах: „Докога жените ще се присмиват на принца? Как не ги е срам, валиде?“ „Какво да направя, не мога да се сдържа! – отговаряше тя на Хюрем. – Тюрбанът е по-голям и от Мехмед!“

Не обичаше Селим от деня, в който се роди. Като че ли нейните коси не бяха руси, та му викаше „Жълтоглавия, какво става?“.

Баязид беше съвсем друг. Мълчалив и злобен. Най-голямото му удоволствие беше под път и над път да щипе Михримах. Щом тя изпищеше, направо я изумяваше с лъжите и клетвите си: „За бога, нищо не съм направил!“ А и много завистлив беше този Баязид. Каквото облечеше Селим, искаше го и той. Обръщаше с краката нагоре всичко наоколо, за да нахлупи възголемия и за самия Мехмед тюрбан върху собствената си глава. Ако Мехмед от немай-къде се съгласеше, спираше да пищи, тръгваше да върви слепешката, защото тюрбанът захлупваше лицето му чак до носа, и дори не плачеше, като се изтъркулеше на пода. Веднага се надигаше и започваше да намества на главата си изхлузения оттам тюрбан. Падишахът беше донесъл пони специално и за него, но той нито веднъж не се качи да го поязди. Непрекъснато претендираше за понито на Михримах.

Какво ли се беше случило? Защо ли я викаше баща й? И то спешно!

Есма извади от стенния шкаф синята рокля с многото волани и докато я обличаше и се чудеше дали майка й пак няма да се развика защо носи неща все в този цвят, попита:

– По какъв ли повод господарят вика дъщеря си? Знаеш ли нещо, Есма?

– Стражът, който донесе вестта, не ми каза нищо, принцесо. Само нареждането: „Дъщеря ни веднага да дойде! Да не ни кара я чакаме!“

– Майка ни дали е известена за тази покана?

– Не знам, но предполагам, че Шетарет Баджъ отдавна го е чула и го е съобщила на Хюрем хасеки ето така: „Брееей! Господарят поканил при своя милост нашата Михримах султан!“.

Въпреки напрежението, начинът, по който Есма имитираше дойката, развесели Михримах.

– Есма – повиши глас тя, – дано дойката не те чуе какви ги вършиш! Направо ще те хвърли на таласъмите!

И на Михримах й хрумна да завърши фразата си с едно „Брееей!“, но така и не успя. Вратата се отвори и в стаята връхлетя разтревожената й майка заедно с Мерзука и един ред гувернантки пред тях.

Хюрем се спусна право към дъщеря си.

– Толкова ли не намерихте какво друго да облечете на дъщеря ни?

– Аз исках да съм така! – намеси се Михримах.

Учуди се, че се противопостави на майка си. Сама не знаеше как го направи, но ето на, направи го!

– Нали това си е моят цвят – допълни по-кротко. – Вие обичате люляковия цвят. А аз – морскосиния. Това е.

Хюрем не беше свикнала да й се противоречи и затова в първия момент се стъписа. Взря се в очите на дъщеря си.

– Нашата дъщеря е пораснала и започнала да избира кое й отива и кое не!

В тона й нямаше дори нотка на обида или раздразнение.

Сред приятно суетене, изпълнено с обич и хармония, Хюрем постави върху главата й везан ешарп, един тон по-тъмен на цвят от роклята. Отстъпи крачка назад и я заоглежда. Притегли я към себе си, прегърна я през рамо. Майка и дъщеря вдишаха с пълни гърди уханията, които излъчваха край себе си.

– Великият султан Сюлейман очаква най-красивото момиче на този свят - своята дъщеря! А вие тук се туткате да му пилеете времето. Полудяхте ли бре, или ви налегна мързелът?

Виковете на Шетарет калфа предизвикаха паника. За миг всички се бяха заплеснали по красотата на майката и дъщерята и преливащата им от обич прегръдка, просто бяха забравили за всичко. Прислужничките се разтичаха насам-натам, а в това време Михримах, уловила майка си за ръка, тръгна към вратата.

– Защо ли нашият татко ни вика при него, валиде? Имате ли представа?

Както се беше навела към ухото й, Хюрем забеляза, че вече са на един ръст, и се стресна. Устните й се размърдаха. Единствено Мерзука видя това.

„Пак й чете молитва“ – си рече наум. Самата тя започна да си шепне.

– Сигурно е за нещо хубаво! – отвърна Хюрем. – Негово Величество, нашия султан, обезателно е измислил нещо, от което нашата принцеса ще се почувства щастлива.

– Обаче никога не ни е викал при себе си?

– Казвам ти го, а ти не ми вярваш. Не си вече дете, че да идва при теб. Ти си принцесата. Ако пожелаеш да се видиш с господаря ни, султана, нормално е той да отправи покана за посещение.

Докато майката и дъщерята прекосяваха тесните криволичещи коридори, другите останаха с пухкане и охкане да редят молитви подир Михримах. При вратата, която водеше към външния двор, Хюрем оправи за последен път ешарпа върху главата й. Щом Джафер ага я разтвори широко, светлината на пролетното слънце я заля от глава до пети, отрази се в нея и по коридора се подгониха игривите отблясъци на слънчевите зайчета.

Едва излязла навън, Михримах се озова сред отрупаните в разцъфнали розови и бели цветчета клони на дърветата, разлюлени трепетно от полъха на вятъра в танеца на пролетта. С душа, преливаща от щастие, тя се отправи към входа, който й посочи следващият я по петите главен евнух.

***

Пред вратата стояха два великана с големи мустаци. Михримах ги погледна уплашено изпод фереджето, но застана пред тях с горда осанка. Стражите се приведоха и едновременно започнаха бавно да отварят тежката врата на две страни, а Михримах си помисли: „Кой знае колко разкошни са татковите покои“. Прекрачи вътре през пролуката между двете крила, раздалечени колкото да мине само тя, със стиснати очи. Искаше, като ги отвори, великолепието, което щеше да блесне пред нея, да я заслепи изведнъж.

Пристъпи крачка, без да поглежда. И още веднъж. Спря. Отвори очи. Едва се овладя да не нададе вик: „Ааа!“ Това ли бяха покоите на баща й, когото величаеха като „владетелят на три континента и на седем страни“!? От тази полутъмна стая ли великият султан Сюлейман управляваше света? Та в нея нямаше нищо друго, освен един широк диван, една голяма маса по средата, четири-пет стола, един огромен мангал и два шкафа!

– Ела, султан ханъм!

Гласът на баща й я подсети, че трябва да се отърси от потреса и да се вземе в ръце. Отдаде му почит с лек поклон. Султан Сюлейман седеше зад отрупаната с куп листове, пергаменти и томове книги маса, на леко извит нагоре в двата си края стол без облегалка. От дясната му страна седеше някакъв човек с необикновена брада и бяла чалма. Никога не беше виждала такава брада – нито бяла, нито черна. Като че ли донякъде приличаше на косата на майка й. Не можа да я определи съвсем точно поради липсата на ярка светлина в стаята, но й се стори съвсем червена.

„Кой би дръзнал да се изправи пред Негово Величество падишаха, че този да си позволи дори да седи до него!“ – ядоса се тя.

– Ето я моята Михримах! Моето слънчице, моята месечинка! Моята единствена, моята влюбена в моретата принцеса!

Спомни си за повтаряните най-малко хиляда пъти наставления на Хюрем: „При поздрав не се превивай надве, не се покланяй повече, отколкото трябва пред отсрещния. Не си спестявай уважението към по-възрастния от теб, посрещай щедро поздрава на по-малките от теб!“

Все си казваше: „Трудна работа било това приемане и връщане на поздрав! Онова направи, но това не го прави!“ Е как така?

Михримах се постара да се държи според уроците на преподавателите и майка си. Без да превива кръст, присви лекичко едното коляно, забележимо наведе глава. Та малко ли упражнения беше правила, докато успее да изпълни този жест както трябва!

Вдигна глава, преплете длани пред себе си и срещна очите на възрастния човек, изпълнени с възхищение. По погледа му разбра, че я преценява! Изправи рамене. Вдигна брадичката си още малко по-нависоко.

„Така трябва да стои дъщерята на султан Сюлейман!“ – казваше майка й. И ето на, тя стоеше точно така.

Смръщените гъсти вежди на онзи мъж се бяха разведрили. Омекнал бе и строгият му поглед. Михримах разбра, че е издържала изпита. Който и да беше той, харесваше я. На нея мъжът с червената брада също й хареса, въпреки че се беше разположил в такава непочтителна близост до Негово Величество.

– Ела, Михримах ханъм! – повтори пак баща й. Гласът му преливаше от гордост.

Това „ханъм“, което той прибавяше към името й, я караше да примири от удоволствие. Само на майка й го казваше, а ето сега – и на нея.

– Ето го лъва на нашите морета! – изрече султанът отчетливо, дума по дума. – Хъзър Реис! Ние сме главнокомандващите на полята, планините, реките, а той – на морските ширини. Той е самото Провидение, такова му е и името. Появява се веднага щом Великата османска държава изпадне в някакво затруднение.

Михримах се изуми. Чувствата й се запремятаха от бликналото възхищение към отчайващото разочарование и обратно. Този старец ли беше Хъзър Реис, за чиито подвизи се разказваха легенди?

Несъответствието между представите и реалността я потисна. За пръв път изпитваше подобно усещане. Съвсем по друг начин си въобразяваше бащините покои.

Султан Сюлейман трябваше да седи на величествен трон. Сред злато, диаманти, рубини... Тя не беше виждала великолепието на приемната зала и това, че сега баща й седеше на една табуретка и я гледаше оттам, направо я потресе.

Каза си: „Не е лъжа“. И Хъзър Реис бе едно пълно разочарование. Слушайки за неговите героични подвизи, тя си го беше представяла като разгърден моряк, който се катери по въжените стълби на мачтите и се плъзга по такелажите – същия като онези мъже, които наблюдаваше от градината на двореца.

– Михримах ханъм, искахме да те запознаем с моя управител в Алжир Хъзър Реис. Щом толкова много обичаш моретата и корабите, сигурно от него ще чуеш и научиш доста неща.

Най-сетне чувствата й започнаха да си идват на мястото. Естествено, предпочиташе загорял от слънцето и вятъра моряк, но Хъзър Реис си беше ето такъв. Беше човекът, който щеше да я понесе по вълните. Единственият човек, който можеше да й разказва за далечните страни.

– Ела по-близо! – каза й Сюлейман. – Ела и целуни ръка на бащицата Реис.

Още едно объркване! Да му целува ръка ли? Освен на баща си, тя не целуваше ръка на никой друг. „Мъчна работа било да пораснеш!“ - реши наум. Непрекъснато научаваше изумителни неща. Как можеше дъщерята на султан Сюлейман да целува ръка на някой друг, освен ръката на султан Сюлейман!? Значи, можело! Нали баща й поиска да му целуне ръка.

– Надяваме се да проявиш към Реис още по-голямо уважение от това, което му засвидетелстваме ние – продължи падишахът и сякаш доловил вътрешното й колебание, допълни: – Ръката, която толкова много е размахвала ятагана срещу неверниците, която толкова предано е служила на Великата османска държава, заслужава да бъде целувана.

Михримах запристъпва със ситни крачки под дългата си рокля към мъжа с червената брада. Понечи да му целуне ръка. В първия момент той като че ли я подаде. После направи нещо неочаквано. Едва докоснал пръстите й, изведнъж се отдръпна.

– Нима заслужаваме слънцето да ни целува ръка? – грабна я басовият му глас. – Ние трябва да засияем със светлината на султан ханъм и да я понесем над главите си, за да ни озарява пътя и да ни дарява с щастие.

И като хвана пръстите на Михримах, той ги поднесе до устните си, после ги допря и до главата си.

– Принасям живота си в дар и на нашия повелител, и на сияйната ни като слънцето принцеса!

Какви красиви думи! Този знаменит човек се поклони да я поздрави още веднъж. Направи го точно така, както го беше описала майка й: „Без да се унижаваш при поздрава, без да се навеждаш пред отсрещния .... отколкото трябва!“.

Прищя й се да се хвърли на врата му. Във всеки случай, това не беше уместно. Отвърна на поздрава му с още по-голяма почтителност. Погледна с крайчеца на окото към баща си. Личеше, че е доволен от това, което вижда и чува. Беше щастлив, че е зарадвал дъщеря си, беше горд, че Михримах се държи достойно пред един непознат за нея човек. Явно в този момент Сюлейман си мислеше: „Ето такава е дъщерята на Хюреч! И моята дъщеря!“

Преди още някой да е продумал, Михримах тръгна към дивана. Приседна лекичко на края, точно като Хюрем. Допря един до друг подалите се под полата й извити носове на пантофките. Постави длани върху коленете и отправи към пашата капитан сияйния си поглед.