– Много сме слушали за вашите героични подвизи.

Тя се държеше като величествена кралица, която раздава комплименти, а в същото време цялата изгаряше от чисто детско любопитство да разбере дали всичко онова, което е чувала, е самата истина.

Хъзър Реис извърна глава към падишаха. Погледът му като че ли търсеше разрешение. Сетне се обърна, пристъпи към Михримах и се и изправи точно пред нея.

– Героизмът извира от величието на османската държава.

Гласът на Реис омайваше Михримах. Мина й през ум: „Бих го слушали по цели нощи, чак до сутринта!“

– Нашият господар падишахът разпалва сърцата на моряците, той е славата и мощта на държавата. Като видяха каква област подари преселеният в райските селения отец, нашият господар и ваш дядо Явуз султан Селим хан на моя по-голям брат, героя Оруч Реис, неверниците тръгнаха да търсят дупка насред морето, където да се скрият.

В три изречения Реис обрисува пред очите й цяла батална сцена. Мижеше да се закълне, че виждаше като наяве морето с врязаните един в друг кораби, сражаващите се с голи саби воини, прозиращите през дима алени и зелени знамена с полумесеца и звездата, паниката сред вражеския строй. Червената брада още стоеше прав пред нея. Не знаеше дали е редно, но реши да постъпи както й подсказваше вътрешният подтик. Тупна няколко пъти с ръка върху дивана – пат-пат!, – направи му жест да седне. И майка й правеше същото, ако искаше да покани някого до нея.

Хъзър Реис пак потърси с поглед падишаха за съгласие. Когато видя как дъщеря му постъпи с маниера на зряла султанка, сърцето на Сюлейман се изпълни с гордост. Тя се държеше така, сякаш беше живяла с години само между султанки и принцеси. Толкова величествено, почтително, достойно, а в същото време и толкова непринудено. Невероятно красива. Усмихна се под мустак на Хъзър Реис и с това му даде знак, че позволява да седне до дъщеря му.

Възрастният мъж приседна бавно.

Душа даваше да се обърне и да погледне отблизо лицето на този човек, но така и не вдигна очи от положените си върху коленете ръце, Такова поведение трябваше да спазва.

– И капитаните ли са моряци?

– Да, принцесо. Моряци са.

– Щом е така, значи и вие ходите по морето?

Реис се изуми. А султан Сюлейман се разсмя оттам, където седеше. Когато заговориха за пръв път за корабите и за моретата, Михримах го беше попитала пак по същия начин: „Моряците ходят ли по морските вълни?“.

– Простете, принцесо! – промълви Хъзър Реис. – Не ви разбрах.

„Какво има за разбиране!“ – измърмори си наум Михримах. Есма не й ли беше казала: „Моряците ходят по морските вълни“? Щом е моряк, значи няма как и той да не го прави.

– Казват, че моряците ходели по вълните.

– Но вие като че ли не вярвате на това?

– Трудно е за вярване! Как може да се ходи по морските вълни?

Усети, че Реис се обърна и се загледа в нея. „Дали и аз да не се обърна към него?“ – поколеба се тя. Колко глупаво беше да седят така един до друг и да не гледа него, а някъде напред. Реши и се обърна. Срещнаха погледи. За пръв път Михримах се взря изпитателно в очите му. И в тези черни, с вече избледняващи лилави оттенъци очи тя видя разбунени вълни. Огромни, огромни талази, които се нахвърляха едни върху други, обвити в бяла пяна.

– Ходи се! – неочаквано отвърна капитанът. – Правилно сте го чули Трудно е за вярване, но това е истината. Морякът ходи по морските вълни. Той чува техния зов.

Тези думи също обрисуваха пред очите й цяла сцена. Сега виждаше как в морето се надигат бесни вълни, а по тях тичат насам-натам моряци с открити към вятъра голи гърди.

– Зовът на вълните ли? – попита учудено тя.

– Да! – каза капитанът, без да откъсва очи от нея. – Вълните зоват.

– Че вълните могат ли да говорят?

По устните и на двамата мъже заиграха усмивки.

– Говорят! – продума тихо капитанът. – Моряшкото съсловие броди из моретата по цели месеци, без прекъсване. Далече от своите любими, моряците им изпращат чрез ветровете чувствата си на дълбока нежност. Умът им, мислите им са изпълнени с копнеж. И в един момент вълните започват да говорят. Това е омайващ глас, принцесо моя. „Ела!“ – зоват ги те. „Очакваме те, храбри моряко! Ела при мен!“ Този зов е по-опасен и от враг!

На Михримах й стана много интересно. Как можеше да бъде по-опасен и от враг? Настани се по-удобно, за да го слуша по-добре. Обърна се към Реис и го попита:

– Защо?

Морският вълк погледна към падишаха. Но му стана ясно, че и да не беше съгласен, нямаше как да замълчи. Девойката очакваше отговора му с широко отворени очи.

– Защото – промърмори той – това е омаен глас. Същият като гласа на техните любими, които са оставили далече-далече и за които копнеят до полуда. Лесно е да удържиш на врага. Вадиш ятагана и удряш, здраво удряш. Но това не е същото. Чуваш гласа на копнежа, обаче не виждаш кой го издава. Мислиш си – ами че тя е там, някъде сред вълните и мъглата. Който чуе този зов, не може да му устои...

– Добре! – с нетърпение го прекъсна Михримах. – Какво правят, като го чуят? Моряците?

– Запушват си ушите да не го чуват. За да заглушат омайния глас, пеят моряшки песни, всички заедно, в един глас. Или надават бойни викове. А някои направо полудяват. – Реис замълча за миг, после продължи шепнешком: – Други отвръщат „Идвам!“ и се хвърлят в морето.

– И могат ли поне да открият кой надава този зов?

Хъзър Реис вдигна рамене, сякаш искаше да каже „Не знам“, на Михримах й се стори страшно. Не посмя да сподели каква мисъл я сполетя.

– Онези, които шепнат с гласа на вълните, грабват моряците и ги завличат някъде. Повече никой не ги вижда.

– Кои са те?

Хъзър Реис усети, че девойчето слуша неговия разказ като че ли е приказка. В тона й сега прозираше явно удоволствие.

– Отдавна живелите моряци, принцесо, тоест прапрадедите на прадедите на дедите на днешните моряци, са ги наричали сирени. Те били дъщери на морето и омагьосвали хората. Криели се сред вълните и отвличали моряците, онези моряци, които са отплували надалече от своите любими. Никой, освен рибарите, не вярва на това. Излезели ли в открито море, и те чували този зов, като шепот, така казват. Може би животът с цели месеци и години в безбрежната морска шир е причината човек да чува като слухови халюцинации някакви божествени гласове. Кой знае?

Михримах беше останала без дъх.

– И вие ли чухте зова на сирените? – едва промълви тя.

До този момент султан Сюлейман беше седял безмълвно и затова сега смехът му разпиля за миг обгърналата ги приказна атмосфера. Падишахът стана от мястото си и като продължи да се залива в смях, пристъпи към Михримах и я погали по косата.

– Най-добре да ви оставя двамата насаме. Хъзър Реис е толкова обаятелен в разказването на разни истории, колкото е ненадминат и в мореплаването.

И когато падишахът се отправи към вратата, капитанът почтително стана на крака. Михримах го последва. И двамата го уважиха с поздрав.

– Господарю! – обади се Хъзър съвсем кротко. – Онова, което преживяваме в морето, въобще не са измислени истории. Ние вярваме само на видяното и чутото, но не и на преразказаните неща.

Сюлейман усети, че неговият герой, неговият управител на провинция, се е засегнал.

– Не исках да кажа това! – отвърна и за да му смекчи сърцето, положи длан на рамото му. – Ти продължавай да разказваш на моята красива принцеса истории за кораби, за морски пътешествия, за битки, така й ги разказвай, че познанията й да прехвърлят и границите на хоризонта.

***

След като падишахът излезе, Михримах повтори останалия без отговор въпрос:

– И вие ли чухте зова на сирените?

– Няма моряк, който да не го е чул, принцесо моя.

– И вие ли се хвърлихте в морето?

– Не! – засмя се Хъзър Реис и убедително добави: – Постъпих точно като древните моряци.

– Ще научите ли и мен?

Капитанът я погледна в очите. Колко умно го подпитва! Доколко бе любопитство? Доколко искрено?

– Когато бях млад... много пъти чувах зова на сирените, принцесо моя! „Ела, Хъзър! – ме викаха омайните гласове. – Ела и ме виж, тук съм! Чакам те! Не се бави! Хайде, отпусни се в обятията на вълните!“ Знаех, че ако се поддам на гласовете, щяха да ме погубят. Запуших си ушите, за да не ги чувам, ала напразно. Звучаха в мозъка ми. Прапрадедите ми моряците, прадедите на прадедите, щом чуели зова на сирените, се връзвали за мачтите да не скочат в морето.

Михримах се опита с длан да спре изригналия от устата й вик на изумление, но така и не успя:

– И вие сам се завързахте за мачтата?

– Нямаше друг начин да се устои на магията.

Девойката направи нещо, с което изуми морския вълк. Поклати глава и се изправи на крака.

– Видяхте ли? – В тона й имаше едва доловим яд. – Ето че не можело да се ходи по морето. Иначе вие защо щяхте да се страхувате, просто можехте да походите.

В очите й проблясваше радостта, че правото е на нейна страна. Но опитният мъж не пропусна да забележи, че в тях прозираше и разочарование. Младата принцеса си беше представяла все ходещи по вълните моряци.

– Искате ли да ходите по морските вълни?

Михримах се потопи в искрящите като бурно море очи на Хъзър Реис. И след миг му отговори съвсем тихо:

– Не! Аз искам да летя по вълните!

– Да летите по вълните?

Толкова дълго бе живял, седем морета бе пребродил, но не бе чувал, че някой иска да лети по вълните.

– Да, да летя! – продължи Михримах султан. – Да размахам криле над корабите с червено-зелените знамена – това искам! Да виждам как вятърът издува платната... Косите ми да се развяват... Да се надбягвам с белите птици... Да чувам плющенето на веслата – това искам! Да хвърчи разискрена пяна и да ми облива лицето – това искам!

Възрастният мореплавател усети душата му да се разтапя от умиление. В съзнанието му изплува споменът за неговото детство. Заставаше върху скалите на остров Мидилли19, съзерцаваше плаващите пред погледа му кораби с много платна и мечтаеше по същия начин за същите неща.

– Добре тогава! – промълви. – Ако господарят позволи, аз ще направя така, че нашата принцеса да литне по морските вълни.

АТ МЕЙДАНЪ20

Истанбул

Площадът пред „Айя София“ този ден беше претъпкан. Гъмжилото от хора изглеждаше разделено на две групи. Едната беше запълнила оградения с дървета път от джамията към двореца. Наричаше се Арз Куйруу21. Едно смълчано стълпотворение. От двете й страни сновяха блюстители на реда. Подкованите им с дървени налчета ботуши трополяха, непрекъснато се разнасяха заповеди към онези, които нарушаваха реда, да влязат в строя.

Щастливци бяха онези, които си запазваха място на Арз Куйруу още преди сутрешния езан. Имперският съвет се събираше веднага след намаза и в десет часа вратите за хората, които търсеха решение за някакъв свой проблем, се отваряха. Първите си свършваха работата, излизаха отвътре или зарадвани, или намръщени. По-задните обясняваха надълго и нашироко на всеки хванал ги за ръцете страж, с чин или без чин, колко е важна тяхната просба и че трябва да бъдат приети, без да чакат. Щом приемното време приключеше и вратата се захлопнеше, те навеждаха глави и промърморваха: „Цяла седмица идвам. Пак не успях да вляза!“.

Кой каквото ще да казва, щом натякванията им започнеха да нарушават неприкосновената тишина на двореца, веднага биваха заглушавани. Към тях се втурваше и им изшъткваше или някой еничар, или никой бостанджъ22:

– Какво си се развикал, тук да не ти е обор за магарета! Ако искаш да си запазиш главата, затваряй си устата! И да не си я отворил, докато напуснеш Главната порта на двореца.

Така че всеки изпълняваше. Никой не искаше да наруши спокойствието на султан Сюлейман. Такъв бе обичаят открай време. Веднъж завинаги бяха запомнили, че пред щастието и спокойствието на Повелителя на света неволите им нямаха никаква стойност. Можеше ли да се сравняват техните лични тревоги с проблемите по въдворяването на световния ред, Легнали с цялата си тежест върху плещите на този човек?

Втората опашка се проточваше към двореца на Ибрахим паша. Тя бе доста по-раздвижена, по-свободна. От двете страни покрай върволицата сновяха продавачи на халва, сладкиши, симити. А на поляната зад кордона на продавачите играеха на гоненица децата, които чакаха своите бащи.

Тази опашка се славеше сред хората с прозвището Макбуле. Не затова, че прякорът на Ибрахим паша беше Макбул23, а защото на връщане към Двореца си великият везир, любимецът на султан Сюлейман, още от колата започваше да хвърля наоколо сребърни монети. Наредените на опашката Макбуле мълвяха молитви великият везир да им подари и този ден парички, чакаха го по цели часове. Ако молбите им се чуеха, те се нахвърляха един през друг кой да сграбчи по-напред разпръснатите дребосъци.