Сюлейман се разсмя от сърце. Наведе се и я целуна по бузата.

– Почакай да чуеш!

Тя и без това ги подслушваше.

– Искендер паша има право, аги! Знае, че Любимеца има лоши намерения. Искате ли да ви кажа нещо?

Никой не откликна на въпроса му. Там долу настъпи пълно мълчание. Въпреки че не се намери кой да му отговори, оня, който зададе въпроса, продължи:

– За такова нещо глави хвърчат!

– Шшшшт! – разнесоха се отделни гласове. – Идва!

Мърморенето секна. Михримах открехна още малко перденцето, за да вижда по-добре.

Беше някакъв мъж с черна брада и врат, още по-къс на вид заради големия тюрбан на главата. Погледнат отгоре, с онова нещо на главата си човекът приличаше на грамадните гъби, които тя беше виждала из градината, покрай зидовете.

– Добре дошли, ваше превъзходителство!

– Добре заварили! – отговори новодошлият.

На падишаха не му беше необходимо да повдига завеската, за да пошушне на дъщеря си:

– Искендер Челеби! Същият, когото нарекоха султан Искендер, моят ковчежник. Той отговаря за хазната ни.

– Негово превъзходителство великият везир явно не е успял още да се събуди! – забеляза Искендер Челеби.

Гласът му не звучеше толкова предпазливо, както на другите.

– Е, на топличко е, в обятията на съпругата си! – изхили се някой от тях.

Искендер погледна към притежателя на този глас.

– Да беше така, както го казваш, с мед да го намажеш, ага! – изсумтя той. – Ръцете на порока обаче са като отровно пълзящо растение. Какво чуваме! Пашата прекарвал нощите не толкова с Хатидже султан, колкото в обятията на красивите персийки и гъркини.

– Аха!

Михримах се изчерви като рак.

Баща й вече със сигурност щеше да се ядоса. Извърна глава и го погледна плахо.

Чудно нещо, Сюлейман все се усмихваше. Понечи да му каже нещо, но още не отворила уста, той – за трети път откакто влязоха тук - с пръст на уста й направи знак да мълчи.

– Не спира зад гърба на господаря да нарича Хюрем ханъм „московчанката“, каца от цвете на цвете, за да си грабне своя дял от меда Не оставя на мира нито московчанката, нито сръбкинята. Не е ли така? С Хюрем ханъм господарят ни сключи брак! Тя вече му е законната съпруга. Какво му се бърка?

– Знаете ли? – обади се възрастен везир.

Всичките се обърнаха към него.

– Срам ме е да го кажа! Но каквото и да потърсиш у Любимеца Паргалъ, непременно ще го намериш – ами че той си падал и педофил, и педераст.

– Знам! – въздъхна Искендер Челеби. – В банята влизал с момченца, а като излезел, награбвал дванадесетгодишни момиченца.

Олелеее!

Михримах потъна вдън земя от срам.

Как така? Десет-дванадесетгодишни момиченца ли? Не знаеше още какво е това педерастия. Досрамя я да попита. Но тутакси реши. Още като излезе оттук, щеше да разпита Есма.

– Чухте ли какви ги е наговорил на чуждестранните дипломати?

– Ами че ние чуваме толкова много неща, ага! Какво точно имаш предвид?

– Заявил на френския посланик следното: „Сюлейман е падишахът, но аз съм този, който управлява държавата. Каквото кажа – това става! Сюлейман не ми скършва думата на две!“

Искендер Челеби не пропусна възможността да подхвърли:

– Забравихте да допълните, че е казал още: „Ако не съм аз, Сюлейман няма да задържи на крака тази държава дори и един месец!“

Сред настъпилото брожение се извиси тревожен глас:

- Мълчете! Идва!

Хюсрев ага все пак успя да подшушне:

– Подушете го! Ще разберете ли по разнасящите се от него ухания дали е излязъл от обятията на жена си или от обкръжението на педерастите?

Михримах беше в пълен шок. Плъзна поглед леко встрани и видя съпруга на леля Хатидже. Той също носеше на главата си висока шапка, но по-различна. Беше четвъртита, със заоблени ръбове. Близо до челото – с пауново перо. Знаеше, че по изтънченост и разкош баща й бледнееше пред него. Очакваше да настъпи второто пришествие за везирите, които допреди малко не спираха да клюкарстват за него, а се случи нещо невероятно.

– Ваше превъзходителство, велики везире, щастливи сме да ви видим в отлично здраве и благоразположение на духа!

– Вечно да служите!

– До ден-днешен Великата Османска империя не е виждала друг велик везир да носи с такава далновидност държавния печат!

Аллах!

Същите ли мъже, които допреди малко оплюваха свако й и сипеха думи, от които лицето й се изчервяваше, говореха и сега?

Погледна към баща си. Султан Сюлейман едва се сдържаше да не избухне в смях. Изписаното по лицето на дъщеря му учудване го развеселяваше. Пред очите му се бяха разбунтували чистото сърце и неопетненият морал, станали неволни свидетели на лицемерието. За последен път Михримах надзърна през пролуката на завеската да види какво прави най-отявленият опонент Искендер Челеби. Просто си мълчеше.

Изведнъж този мъж, който приличаше на поникнала гъба, й се хареса. Той поне не се подмазваше с комплименти на човека, с когото се заяждаше преди малко. И не само това, дори се беше обърнал с гръб към мъжа на леля й, пашата.

В този миг забеляза погледа на Любимеца Ибрахим. От очите на свако й хвърчаха светкавици. За втори път в живота си Михримах видя смъртта в човешки очи. За пръв път видя смъртната омраза и заплахата в очите на Гюлбахар, когато отидоха в Стария дворец преди сюнета на момчетата. А сега смъртта присъстваше тук, в погледа на Ибрахим, отправен към Искендер Челеби.

Не искаше вече да вижда, още повече и да чува каквото и да било Стана от дивана и си излезе. Последва я и баща й. Известно време вървяха, без да продумат.

Навлязоха в градината мълчешком. Само с един жест на ръката си падишахът отпрати и тези, които се появяваха пред тях и се кланяха до земята, и онези, които ги следваха по петите. Примами ги морето с цялата си прелест и необятност.

Михримах си пое дълбоко дъх, дробовете й се изпълниха със свежест.

Беше отвратена от това, което видя и чу.

Досегът с морето изтръгна и разсея наслоената в гърдите й тежест.

Пръв наруши мълчанието падишахът:

– Хареса ли ти?

Михримах се обърна да го погледне. По лицето й се четеше изненада.

– Трябваше ли да ми хареса?

– Трябваше да го знаеш.

За миг девойката се опита да разтълкува погледа на баща си. Нищо не разбра.

– Така ли се управлява държава?

– Те си приказват, а аз управлявам! – разсмя се султан Сюлейман.

– Щом е така, тогава те за какво са ти необходими?

„Наистина, дъщеря ми има право!“ – помисли си Сюлейман.

– Така е било, така и ще бъде! Само Аллах е един! Дори да си падишах, край теб трябва да има някои хора. Да се съветваш, да обсъждаш. Да слушаш. Така по-добре се преценява и действа. Най-малкото, даваш си вид, че се съветваш с всеки наоколо. Важното е, че в края на краищата решаваш ти!

Михримах се замисли върху думите на баща си. С върха на обувката подритна паднала на земята шишарка.

Падишахът подръпна дъщеря си за ръката и я накара да седне на пейката под един сенчест чинар с дебел ствол.

– Ще трябва да слушаш. Ще се научиш да мълчиш. Вземеш ли веднъж решение, няма повече да се обръщаш и да поглеждаш назад.

– Ти непрекъснато ли си ги подслушвал?

Падишахът кимна с глава.

– Те знаят ли?

Той пак кимна.

– Завеската е постоянно пусната. Не могат да бъдат сигурни има ли ни, няма ли ни зад нея. Но се държат така, сякаш сме там. Мислят си, че онова, което не могат да ни кажат в очите, ще ни накарат да го чуем там, когато го споделят помежду си. Това ги успокоява: „Съобщихме на падишаха какво е положението, останалото е вече негова работа“.

– Но това е толкова страшно.

– Защо? По-добре ли е да ни кажат в очите: „Твоят Любимец, пашата, е такъв и онакъв“? И тогава, ако не вземем мерки, ще се породи враждебност, разцепление. В този случай ще вземат на прицел и теб. А така ще си кажат: „Господарят не го е чул добре явно, трябва още малко да поговорим в Дивана“, и ще се въздържат – и самите себе си, и поведението си.

Михримах предпочете да замълчи. Това не беше честно. Нито лицемерието, на което стана свидетел, нито тайното подслушване.

– Но тези мъже не се обичат. Кипят от омраза един към друг, поставят си капани. Злепоставят се...

– Така е! – смигна й Сюлейман. – Там не остава скрита тайна. А и ти всичко узнаваш. Държавата не може да се управлява, без да знаеш какво е скритото-покритото, какво се шушука, какво се крои зад вратите, край стените, по ъглите.

– Ами ако казаното е лъжа, клевета?

– Лъжата е като нощта, Михримах. Не осъмва. Нали в края на всяка нощ блесва зората? Така безотказно лъсва и лъжата. Плюс това Аллах ти е дал и ум. Всякак ще отделиш лъжата от истината.

– Ами клеветата?

Султан Сюлейман замълча за миг. Очите му сякаш бяха приковани някъде в морето.

– Виж, от това ме е страх – промълви. – Заради клеветата хвърчат глави. Лъжата е проста работа, бързо лъсва. Но клеветата е сатана. Този, който пуска клеветата, е дявол, но и този, който й вярва, служи на дявола.

Тръпки полазиха Михримах, сама не знаеше защо.

– Какво ще кажеш? – засмя се султан Сюлейман. – Стига ли ти толкова урок по държавност за днес?

Михримах се огледа наоколо и залепи върху брадата на падишаха една целувка. Видя как лицето на баща й разцъфтя от обич.

– Както прецени моят баща султанът.

Станаха. Както вървяха, все едно се е сетил изведнъж, падишаха я попита:

– Я да те попитам, ти още ли си влюбена в морето?

– И още как!

– Приготвяй се тогава! Хъзър Реис пристигна в Истанбул. Ще му отидеш на гости, ръка да му целунеш.

Михримах подскочи от радост и се хвърли в прегръдките на баща си. Когато се освободи от този неин порив, падишахът й каза:

– Имам обаче едно условие! Тази вечер ти и майка ти ще ми попеете хубавите си песни!

Същата вечер и Хюрем, и Михримах му изсвириха и изпяха най-красивите свои песни.

Михримах беше щастлива, че отново ще се види с Хъзър Реис, а Хюрем – че дъщеря й сподели с нея всичко онова, което е видяла и чула в Дивана този ден.

Михримах султан беше пристъпила към изпълнение на отредения й дълг.

Михримах бодна иглата в изпънатия на гергефа плат и тайничко погледна към Есма. От деня, когато ходи на пазара, гувернантката й изглеждаше леко угрижена.

Ако пренебрегнеше съветите на майка си, щеше да я попита какво й е. Видеше ли ги да се смеят заедно, Хюрем я дръпваше настрани и й мъмреше:

– Михримах ханъм, султанките не бива да се държат така свойски с гувернантките и прислужниците си!

Това правило й се струваше ужасно глупаво. Ами нали Есма е непрекъснато с нея, откакто се помни. Вижда я много повече, отколкото майка си. Плюс това бяха почти връстници.

Но най-важното предупреждение на майка й беше ето това:

– Ти си дъщерята на падишаха, моя Дуняшке! Не можеш да се доверяваш на никого. Не можеш да се сприятеляваш с никого.

Приятелство ли? И без това нямаше. И никога не е имала. Имаше си една-единствена Есма и само с нея можеше да си споделя. Плюс това, имаше й доверие.

А колкото до говоренето – и без това не говореше с никого. Михримах никак не можеше да свикне с необичайната тишина в харема. Но преди поне нейният смях нарушаваше тази тягостна атмосфера, но откакто премина от детската в юношеската си възраст, секна всякакъв звук.

Понякога й се струваше, че се задушава. Боеше се, че това безмълвие ще я премаже до смърт.

В такива дни, дори и да нямаше вътрешен порив, тя грабваше уда или майчината си балалайка, засвирваше и запяваше с цяло гърло, и то в най-високите октави. Това бе истинският й бунт срещу притискащата я отвред гробовна тишина.

Есма забеляза, че господарката й я измери с поглед, но не реагира. С течение на годините тя се бе научила да не издава с очи душевните си терзания, страховете, надеждите, вълненията, емоциите, а да ги скътва някъде дълбоко в подсъзнанието. Но ето че откакто се върна от пазара на стръмната улица, се чувстваше странно. Дори извършеното в двореца бракосъчетание не успя да разсее обсебилите я тревоги. Непрестанно се питаше: „Дали и моят баща ме е търсил така, както възрастният човек, когото видях на пазара?“

Михримах я погледна крадешком още веднъж. В обширната стая не се чуваше нищо друго, освен диханието на тях двете и звукът от забиването на иглите им в изпънатия плат, както и изтеглянето им оттам. Бодна иглата отдолу, извади конеца отгоре и рече:

– Ще ми подадеш ли ибришима със сърмата?

Сред тази гробовна тишина шепотът на Михримах прозвуча в ушите на Есма като крясък. Стресна се. Огледа се наоколо за поискания от господарката ибришим. Нямаше го. Потърси го още известно време, Накрая го видя съвсем близо до принцесата. Помисли си да й отговори: „При вас е“, но се отказа. Надигна се от постелката и пресегна към ибришима до седналата на дивана Михримах.