– Остави го, да си стои там! – обади се принцесата. – Знам, че е там.

Есма я погледна изумено. Михримах й улови погледа.

– Надявах се, Есма, че може да речеш: „Ами нали е при вас, принцесо!", От известно време си като отнесена от вихъра!

Момичето не й отговори. Задоволи се само с нещо като усмивка.

„Според майка ми, аз говорих даже повече, отколкото трябва!“ – си помисли Михримах. Само че това мълчание я съсипваше. Още повече че сега я човъркаше любопитството.

– Какво стана, дадъ? – попита, без да прекъсва бродерията си. – Какво те мъчи? В деня, когато се върна от пазара, беше ни жива, ни умряла. Тогава ли ти се случи нещо? Ти размени дума с мен единствено в деня на бракосъчетанието. И то – от немай-къде!

Наистина, Михримах не беше единствената, която говореше само на себе си и на стените.

Такава беше съдбата на харема. Каквато и да си – гувернантка или принцеса, няма да говориш. Единствената разлика беше тази, че принцесите не ядяха бой заради говорене.

От първия ден на пристигането си в двореца Есма разбра какво е забраната. Както и всеки друг. Не приказвай, ако не те питат нещо. Не задавай въпроси. Не говори високо. Научи се да изразяваш болката с жестове. Никога не се заливай в смях. Набързо разбра и с каква цена се заплаща погазването на забраните. Например, да се залееш в смях костваше три удара с бодлива пръчка от шипка. Да приказваш, без да са те питали за нещо, зависеше от човека, с когото приказваш.

По времето на Гюлбахар беше три, а понякога и пет удара, според настроението й. След като в двореца пристигна Хюрем и започна да омайва султан Сюлейман, Гюлбахар определяше по-тежки наказания. Легнал си на една страна – три тояги, стъпил си в калта – пет, закъснял си – десет, вдигнал си шум... Така вървяха нещата. Колкото й се приискаше в момента.

Нали сама е била потърпевша, Хюрем изхвърли от харема всички шипкови тояги. Тя наказваше с крясъци. Тропнеше ли с пета по пода, вдигнеше ли дясната си вежда, всяка произнесена от устата й дума пронизваше като стрела.

Слава на Аллах, Михримах не приличаше нито на едната, нито на другата. Нямаше тояги, нямаше обидни думи. Ядосаше ли се много, лицето й пламваше, почервеняваше чак до ушите. Тропваше с пета по пода, само така си го изкарваше. И повече не продумваше – три дни, пет дни.

– Случи ли ти се тогава нещо на пазара, та толкова се притесни, дадъ? – повтори въпроса си Михримах.

Есма поклати глава и неохотно промълви:

– Не! Нищо не се е случило, принцесо!

– Щом не се е случило нещо, защо си се умислила? Шетарет калфа как наричаше такава физиономия? Да... Купил си ряпа, продал я за цвекло! Каквото и да означава това!

Макар и да разбра, че принцесата се опитва да я развесели, Есма така и не успяваше да се разведри.

– Нима имам право да се мръщя пред моята господарка? – продума - Нещо се бях замислила. Не биваше, извинявай!

Този път Михримах се заяде, без да надига глас:

– Ей, Есма, никой не те упреква за каквото и да било. Кажи ми защо си потисната. Ето на, станало е нещо!

Като видя, че момичето се разколебава, отново настоя:

– Че е станало, станало е! Хайде, разказвай! Нещо те е притеснило! Казвай!

Есма надигна бавно глава и я погледна.

– Такова... – излезе от устата й някакъв звук.

Млъкна. Очите й срещнаха погледа на Михримах. Най-сетне отрони:

– Притесних се малко...

Михримах щеше да я попита защо, но нямаше тази възможност. Есма се присламчи до нея и я изпревари:

– Ех, моя красива принцесо! Робините нямат много ум в главите си. Не могат от дългото да направят късо. От правото не могат да направят криво. А и у вас, и в господаря ни, и в Хюрем ханъм ум колкото щеш! Четете големи-преголеми книги, а сякаш и това не ви стига, та чуждите езици…

– Есма! – прекъсна Михримах славославенията на момичето вече с явно раздразнение и нескрито нетърпение. – Какво те притесни?

– Преди всичко... нещо лично – наведе глава Есма със странна физиономия. И продължи да говори, без да поглежда господарката си в очите - И вашата майка е била отвлечена някога, нали?

– Да. Всеки го знае.

– Още като дете, нали? Малка била.

– На девет години.

След кратко колебание, Есма започна да пита:

– Родителите й не са ли я потърсили? Не са ли тръгнали след нея, не са ли проследили бандитите, които са я отвлекли? Не са ли питали ....... за нея? Просто са оставили дъщеря си ей така!?

Започнали като шепот, накрая думите й започнаха да се сипят в нормален, а после и на все по-висок тон.

Михримах се изуми. Дори за миг не можа да долови в гласа на момичето нещо като обида.

– Не знам... – промълви. – Сигурно са я търсили. Може ли да не са я търсили? Но мама казва, че там, в онези земи, дори птичка не прехвръква, дори керван не минавал. Имало снежни планини, буйни реки, гори, в които щом се навлезело, повече не можело да се излезе. Как ще я намерят?

Мъка помрачи още повече очите на гувернантката й и мислите на Михримах още повече се объркаха. Есма имаше такава физиономия, сякаш страда, защото дядото и бабата на принцесата не са потърсили отвлечената й майка. „Какво му става на това момиче?“ – запита се наум.

– Вероятно не са имали възможност да издирят мама. Защото разбойниците подпалили селото, изклали всички. След време мама отишла в селото си, но не намерила никого. Не останал дори един човек. И тя смята, че при този погром и майка й, и баща й са убити.

Внимателно погледна Есма в очите. В тях се редуваше колебанието дали да повярва или не. Сякаш ако повярваше, че баба й и дядо й са издирвали отвлечената си дъщеря, щеше да се натъжи, а ако повярваше, че не са я издирвали или не са могли, защото са ги убили, щеше да се успокои.

– А сега казвай, да видим! – още по-категорично настоя Михримах, Какво ти се случи на пазара по склона, че се присети за отвличането на нашата майка?

Момичето продължаваше да гледа разсеяно, все едно не беше чула какво й се говори! Най-сетне продума:

– Мен изобщо не ме потърсиха!

И Михримах долови как нещо я жегна дълбоко в душата.

– Нито веднъж!

В тона на Есма нямаше дори намек за страдание, нямаше нотки на болка, на мъка. Напротив, беше съвършено спокоен, равен, апатичен Михримах за пръв път чуваше от своята гувернантка подобен глас.

– При това мен никой не ме е отвличал. Те ме дадоха. С едно вързопче под мишницата ме побутнаха към хората на бея. Като се обърнах да ги видя, нямаше никой, нямаше кой да гледа след мен.

Момичето замълча. В гърлото й заподскача нагоре-надолу буца колкото юмрук. Сякаш говореше на себе си, а не с дъщерята на падишаха.

– Повече не ги видях! – продължи. – Те знаеха къде съм отведена. Колко е Трапезунд! Ей толкова малко местенце!

Есма неволно протегна ръка към господарката си, за да покаже колко малък е Трапезунд.

– Нито веднъж не потропаха на вратата в конака на бея да рекат „Дадохме ви дъщеря си, дойдохме да я видим и да попитаме как е!“.

Гласът й постепенно затрептя. Михримах се наведе да види дали не плаче. Не плачеше. И очите на гувернантката й бяха вледенени, също като гласа й.

– Сигурно са те потърсили. Може ли да не те потърсят! Може да е било, след като беят те е изпратил в Истанбул. Откъде да знаеш? Естествено, не са могли да дойдат чак дотук!

Всъщност сама не си вярваше и се изплаши да не я издадат физиономията и гласът.

По лицето на Есма плъзна горчива усмивка.

– Сигурно – рече тихо. – Сигурно е било, както казвате. – Насили се да изрази неподправена радост: – Ето на, виждате ли, моята красива принцеса е умна, тя знае всичко! Не съм ли права? Как не се сетих за това!?

Михримах не можа да разбере дали упрекът на това момиче не беше насочен срещу съдбата. Гувернантката се канеше да вземе отново гергефа и да се настани върху постелката, но тя я хвана за ръка:

– Я почакай, Есма! Не сме си довършили още разговора. Как се сети точно сега за тази приказка? Дали са търсили майка ми, дали теб не са те търсили... Какво означава това? Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво ти се случи на пазара!

Есма погледна най-напред ръчичката, която я стискаше здраво. Сетне вдигна глава и я погледна право в очите.

– Тогава – отговори тя с умислена физиономия – видях на пазара един възрастен човек.

– И?

– Този човек търсеше дъщеря си.

– Какво се е случило с нея? Изгубила ли се е?

– Не знам. Нямаше човек, когото да не попита дали не я е виждал.

Михримах се засмя:

– С ума си ли е този човек, Есма? От къде на къде търговците от пазара ще познават дъщеря му?

– Да бяхте видели, принцесо, с каква обич, с какъв копнеж говореше. Косите на момичето били руси като житни класове, очите – сини, като морето и небето.

Михримах не успя да скрие изненадата си.

– Руси като житни класове коси, сини като морето и небето очи, а?

Начаса очите на Есма се приковаха в косите и очите на господарката й.

– Приличала на вас – измънка под носа си. – Като че ли описваше Вас, нали?

Михримах кимна с глава и се усмихна. Но върху лицето й се появи замислено изражение.

Есма я забеляза и се опита да разведри господарката си с авторитетно изказаната мисъл:

– Разбира се, хората си приличат!

– Да не би да имаме близнак, дадъ? Да попитаме ли при първа възможност мама?

Тягостната атмосфера в стаята се разсея. Двете момичета скриха с длани устата си и се разсмяха колкото може по-тихо.

– Трудна задачка има твоят старец, Есма! – обади се Михримах. – Не се намира изгубен човек само по косата и очите.

– Има си и име! – Този път Есма ококори широко очи. – Момичето се казвало Дилруба. Какво красиво име, нали?

Михримах замръзна на място. Не знаеше какво да каже. Припомни си какво се случи преди месеци – изгарящото я желание да разгледа „Айя София“, на чийто външен вид се бе възхищавала неведнъж; молбите й към Есма ден след ден да избягат тайно от двореца и да отидат в джамията, нали е съвсем наблизо; най-накрая – изплъзването им от двореца, промъквайки се плътно до стените, облечени в чужди дрехи и с разтуптени сърца влизането й вътре, докато Есма я пазеше отвън; секването на дъха й пред хилядолетното великолепие и онзи плътен, затрогващ мъжки глас.

– Не може да бъде! – си каза още веднъж.

Дали онзи възрастен мъж, когото е видяла Есма, е бил той?

Мъжът, който извисяваше кубета в небесата?

Възрастният човек, чието име дори не знаеше, а и не се беше сетила да го попита.

Нима аз съм Дилруба, която той търси като своя дъщеря? Полазиха я тръпки. Обърка се още повече. „Не, драга!“ – възпротиви се тя на въпроса, който я загложди отвътре. Как е възможно!?

Лицето на господарката се удължи, тя просто потъна в мисли, а това съживи спомените и на Есма.

В съзнанието й изплува до най-малки подробности вечерта, когато примрели от страх, се върнаха от „Айя София“. Как не се беше сетила по-рано? Когато през нощта Михримах си легна, издърпа юргана си с чиста бурсенска коприна чак до брадичката. В това време си оправяше завивката и Есма. Сега отново, дума по дума, й се причу онова, което си говореха шепнешком същата нощ:

– Есма?

– Заповядайте, принцесо. Днес се случи нещо, което не съм ти казала.

– Ако моята принцеса иска да го каже, Есма ще я слуша чак до сутринта.

– Днес... в „Айя София“... се срещнах с един мъж.

– Красив ли беше?

– Стига де, дадъ! Мъж на годините на баща ми! Есма си спомни, че си беше отдъхнала. – Но говореше толкова увлекателно! Ще повярваш ли, ако ти кажа, че докато го слушах, пред очите ми се появяваха картини, издигаха се кубета, строяха се здания.

– Така ли? Че какъв е бил?

– Не знам! Изглежда – еничарин. Знаеш ли какво ми каза?

– Какво ви каза, принцесо?

– В сънищата си аз извисявам кубета в небесата.

– Нищо не разбрах. Що за приказка?

– Знаеш ли, Есма, какво е казал преди хиляда години Юстиниан?

– Юстиниан ли? Той пък кой е?

– Император. Който е притежавал всичко тук преди нас. „Ей, Сюлейман! – казал с вдигната ръка – Аз те победих!“

– Боже, боже! Юстиниан! Леле, както и да е. Че кой е бил той, та да съди нашия господар? Целият свят да се струпа тук, няма да пречупи ръката на господаря!

– Есмааа! Ти да си жива! Онзи Сюлейман е друг Сюлейман!

– Аз не признавам друг Сюлейман. На този свят има само един Сюлейман! И той е таткото на моята красива принцеса – Сюлейман хан! Как се казваше онзи с кубетата?

– Не знам! Така и не го попитах!

Двете момичета кръстосаха погледи. Есма усети, че и господарката си е спомнила разговора им от онази нощ. Умълчаха се. Защото стигнаха и до точката, в която нямаше място за повече думи. Или беше предизвикателство на съдбата, или беше някаква глупава случайност. На Михримах й се прииска да каже: „Я чакай, опиши ми онзи мъж, който търси дъщеря си!“, но не го изрече.