Мина й през ум да предложи: „Трябва да намерим начин, Есма, още веднъж да отида в „Айя София!“ Отказа се и от това.

„Не, драга! – възкликна мислено. – От къде на къде този мъж ще търси мен? Като съм казала Дилруба, да не би да е една на света?“

Михримах дълго време не можа да заспи. Цяла нощ сред мрака й се причуваше оня плътен, затрогващ глас: „Аз извисявам кубета в небесата“.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Попита за него още от портала на корабостроителницата.

– Ето го Идрис Реис, със зеленото джубе, дето си е скръстил ръцете на гърба – посочи с ръка лостовият.

Алехандро притича и застина зад гърба му в лек поклон:

– Повикали сте ме, ага! Аз съм Исмаил. Исмаил от Алаийе.

Онзи се обърна натам, откъдето долетя гласът. По бръчките на лицето му Алехандро отсъди: „Прехвърлил е петдесетака!“. Дълбока бразда ги пресичаше от окото до долната челюст . „Белег от сабя или от кама!“ – реши наум.

Почти същата рана се виждаше и на неговите гърди. Нямаше спомен. По-точно – в главата му се преплитаха една в друга какви ли ми картини. Беше попитал свещеника: „Какво е това? Кога се случи?“ А той му беше отговорил: „Спомен от войната, Алехандро! Испанска шпага! Шпагата на един испанец, който те помислил за османлия!“

Според разказа на шишкавия свещеник – шпагата на враг от коран който ги нападнал. „По дяволите, никога няма да го проумея!“ – си речи наум. „Хора, за които си знаел, че са врагове, а се хвърляха да те прегръщат като че ли са ти едноутробни братя, наистина са били врагове разпорили са ти корема почти от горе до долу“. Когато чу това, се замисли: „Ами аз? Как ли съм реагирал?“ Не знаеше. В главата му се премятаха толкова много кървави сцени.

Спомни си, че беше попитал „А другите рани?“ и че жабешките очи на свещеника бяха почнали да се въртят като откачени. А отговорът му беше най-неочакваният от всички възможни:

– И те са ти испански спомен, синко! Мил спомен от твоите братя, които са те взели за турски пират.

Алехандро не помнеше как е получил и тези си рани. Помнеше единствено някакъв вик. Вик, който кънтеше в зидовете. Вик, който никога нямаше да изчезне от съзнанието му.

По лицето на Идрис Реис не трепна и мускулче.

– Иди в отсрещната сграда. Идвам след малко. Трябва да си поговорим.

Половин час по-късно Алехандро се изправи пред Реис. Известно време онзи го измерва само с поглед, без да продума. Седеше на диван с кръстосани крака. От лявата и дясната му страна имаше по още двамина. Никой от тях не го гледаше добронамерено. Не успя да долови кой от петимата е най-опасният.

Всичко се разви точно така, както му беше казано и както си го представяше. Свещеникът го беше предупредил:

– Да не мислиш, че веднага ще разперят ръце и ще те прегърнат. Ще те питат и разпитват, докато не се уверят напълно дали си надежден. И то много сурово ще те разпитват. Не се разсейвай! И не забравяй какво ти казах!

И ето, случваше се точно така, както му го беше обяснил. Разпитите и въпросите нямаха край.

Седмици подред започваха с думите: „Хайде, момко, разказвай какво ти се случи!“ – и го караха да описва за кой ли път как е бил качен като гребец на един венециански търговски кораб, как този кораб е бил превзет от османските пирати и как се е озовал в Константинопол.

– Кой си ти?

– Исмаил от Алаийе, син на Мурад Реис, пехотинец от моряците на Тургут Реис.

– Как ще го докажеш?

– Попитайте Реис. Знае ми името. Ако се видим, ще ми подаде ръката си да я целуна.

– Че стои ли на едно място този Реис, когото неверниците наричат Драгут? Той преследва венецианци, генуезци, испанци – каквото му попадне подръка. Дай ни някакво доказателство, от което да повярваме, че си моряк на Тургут Реис.

Какво по-лесно от това? Още като чуеше въпроса, Алехандро щеше да отговори:

– Под десния лакът! Под десния лакът Реис има петно като листо на зърно.

Щом чуеха този отговор, всеки път разпитващите щяха да избухват:

– Млъкни бре, срамота е! Ти откъде знаеш какво има под лакътя си Реис?

– Знае го всеки – и приятел, и враг, пред когото е развъртал ятаган! Аги, ако боецът е с джепкен без ръкави, щом вдигне ятагана, няма ли да му се види лакътят? И ние с моя Реис сме дрънчали от време на време с ятаганите. Всичко, което сме видели и научили, го дължим на него.

– Дали да не попитаме Решадийели Ахмед Реис истината ли казваш?

В такива моменти всички нерви на Алехандро зазвънтяваха като камбани със сигнала за тревога: „Внимавай, капан!“

– Точно така. Имаш късмет. Решадийели в момента е на нашия кораб. Кой би допуснал, че дясната ръка на Тургут Реис няма да те познае. Я да Ви изправим лице в лице.

Добре че Алехандро бе обучен в тези игри. Веднага се сети за свещеника. „Бог да го благослови! – си рече наум. – Ден след ден ми давеше да пия от вълшебната отвара, за да пресече болките. А сега, толкова отдалече, ми пази животеца“. Наистина, нямаше нещо, което да не знае за Реис. Къде е роден, как е попаднал в робство при турците, как е станал моряк, какво правел на пиратските кораби. Всичко знаеше. Познаваше до един и всички, които командваха кораба. Всяка подробност беше обяснил на Алехандро, но не му беше споменавал за някого, наречен Ахмед Реис.

– Ахмед Реис ли? – щеше да се засмее. – Отскоро ли е станал Реис този Решадийели? По мое време дясната ръка на Реис беше Салих Реис. Не познавам никакъв Ахмед. Ясно, той също няма как да ме познае.

До идването си в Истанбул не беше направил гаф. Щеше да се справи безпрепятствено и безпогрешно и с този разпит. Твърдо вярваше В онази вечер, преди да го качат като гребец на венецианския кораб мъжът с острата брадичка и зловещото лице му беше казал: „Не се бой Ти си Божият избраник. Помни го! Не го забравяй! Там ще играеш ролята на турчин. Бъди като тях рязък, с мрачен поглед, безстрашен, смел, отваряй си очите на четири страни, внимавай какво говориш!“.

И ето че Алехандро изпълняваше всичко това. Нищо не пропускаше. Изпепели страха в сърцето си, стана същият като тях. Господ му показа Исус Христос, понесъл на гръб Разпятието към собствената си гибел. Нима можеше да се страхува от смъртта човек, преживял такова чудо? Както Исус се е пожертвал, за да изкупи греховете на цялото човечество, така и той щеше да умре за победата на понесения от него кръст. Какво толкова? И от какво да се плаши? И самия Тургут Peис да доведяха, нима нямаше да го прегърне и да възкликне: „Хей, Исмаил юнако мой!“ Макар че всичко останало беше нагласено, това, че е негов моряк, си беше самата истина.

Невъзмутимо изчака петте чифта очи да го измерят от глава до пети.

Разпитът премина много по-лесно, отколкото очакваше.

– На чий кораб беше, когато ви атакуваха?

– При Дурсун Реис, от Синоп.

– Как попадна в плен?

Е, че как ще попадне, с бой, разбира се. Алехандро им разказа най подробно за дългата кървава битка.

– Колко време лежа по испанските тъмници?

– Четири години. Може малко повече, може малко по-малко. Възможно е да са били и пет. Не виждах светлина, затова нямаше как да броя дните.

– При разпитите какво те питаха?

– Къде е Драгут? Колко кораба има? Къде ще атакува? Къде ще бъде срещата му с Хъзър Реис? Колко оръдия има? Ето такива неща.

– Ти знаеше ли къде се намираш?

– Като ме разпитваха, чух да се споменава затвора на Севиля. А тъмничарите казваха: „Който е влязъл жив, жив не е излязъл!“.

– Обаче ти си излязъл.

В тона на мъжа личеше неприкрито подозрение. Така де, как е на свобода, след като от такъв затвор не се излиза жив?

– Ако това може да се нарече свобода! – измърмори под носа си той. - Извадиха ме от единия ад, за да ме хвърлят в друг!

– И разкажи да разберем що за ад е било!

– Оковаха ме със синджир и ме продадоха на пазара за роби гребци. Крепеше ме надеждата, че корабът, на който се намирам, може да бъде пленен от нашите. Всеки мой ден, всяка минута минаваше в молитви. Когато надвесвах над греблото, си представях, че правя намаз и редя молитви.

Всяка дума, всеки израз помнеше наизуст. Разказа им спокойно всичко подред.

– Най-накрая бях гребец в кораба на един венециански търговец. Удрях веслата по осемнадесет часа на ден, и така – цели шест месеца. Една нощ настана суматоха. Дъските започнаха да скърцат, корабът сякаш се изправи с кърмата нагоре, сетне се килна на една страна. Нали знаете, така става, когато махмузът28 го захапе. Последва вик: „Удряйте, юнаци, бийте се, лъвове!“ Слава на Аллах, чул бе моите молитви! Крещях, без да спра. Виках, докато останах без дъх и без глас!

– Какво си крещял?

– Идвайте, махнете ми веригите, дайте ми ятаган! – така крещях.

– И какво направиха? Махнаха ли ги?

– Махнаха ги.

– Дадоха ли ти ятаган?

Този въпрос му зададе Идрис Реис. Физиономиите им въобще не трепваха – нито неговата, нито на другите. „Как е възможно? – промълви наум. – Нищо ли от това, което разказах, не ви трогна? На нищо ли не повярвахте? Няма лъжа, няма измама, всичко си е така, както го казах, с изключение само на едно – че не съм бил там като роб гребец!

– Дадоха ми! – отговори с една дума.

– И като ти го дадоха, ти какво направи?

– Не мога да си спомня. Защото едва вдигнах тежкия ятаган – и се свлякох на земята, затова. Загубил съм съзнание.

Огледа безизразните им лица. Взе да нарежда едно след друго:

– Зарадвах се, че е дошъл краят на петгодишното ми робство. Отървах се от моя ад, от веригата, от греблото. Но съм избързал да се радвам. Хвърлиха ме в някакво подземие. Сутрин и вечер ме подлагаха на разпити. После пък ми остригаха косата, брадата и се хвърлиха да ме прегръщат като брат. Свободен съм вече, си рекох и целунах родната земя. Излъгал съм се. Преследват ме с подозрения, разпити, въпроси. Ако не съм Исмаил от Алаийе, кой съм тогава?

Петимата мъже се спогледаха.

– По-добре да си бях останал роб гребец на венецианския кораб, да дрънкам с веригата и да удрям греблото. Братското недоверие ми тежи повече от синджирите на неверника. Каква е тази работа – да не ми вярвате, че съм Исмаил от Алаийе?

Ледените кристали в зениците им като че ли започнаха да се стапят. Даже белобрадият моряк най-вдясно не успя да скрие, че се усмихва под мустак.

– Виж ти! – смъмри го Идрис Реис. – И в испанските тъмници ли говореше така наперено?

– Че как да приказва, ага! – продума този, който седеше до него. Те нямат милост, като нищо са му изтръгвали езика през гърлото. При тях няма разпити без изтезания. На всеки въпрос режат пръст или изтръгват нокът, или пък разтеглят цялото тяло като ластик. На теб какво ти направиха? Имаш ли някакво потвърждение?

За Алехандро това бе възможно най-лесният отговор. Та нали по тялото си имаше цял куп доказателства, за които не можеше да си спомни как ги е получил, но свещеникът с отварата му беше казал, че са „испански спомени“.

Свали джепкена си и с яд, като дълбоко обиден човек, го запокити на пода. С един замах разкъса копчетата, обърна се с гръб към мъжете, смъкна ризата от широките си плещи и я пусна долу.

Усети как петимата мъже занемяха при вида на белезите от изтезанията и битките. Те не сваляха очи от незаличимата карта, която бяха минали по гърба му бичовете, изплетени от биволски черва с остриета от тенекии и олово. Белезите се проточваха върху плешките и раменете като същински кръстосани пътища.

– Това достатъчно ли е? – процеди през зъби и бавно се обърна. Ако не е, имам и други доказателства.

Гърдите му по нищо не се различаваха от гърба. Дълбоки белези от бич. Под зърната – дупки, издълбани с нажежени железни шишове. Рани от саби. Сбръчкани вдлъбнати следи от куршуми по месестите части.

– Да не ви заблудя – не всички са от тъмниците! – опита да се усмихне. - Тези рани са от битките.

Онемяха.

– Ако и това не е достатъчно да ви докаже, че аз съм Исмаил от Алаийе, син Мурад Реис – има и още! – пое дълбоко въздух той и тръгна да си събува обувките.

– Стига толкова!

Алехандро надигна глава. Избоботи го Идрис Реис. На Алехандро му се стори, че дълбоките бразди по лицето на възрастния мъж са се позагладили. Гледаше го с просълзени очи. Погледите на останалите бяха приковани в краката му. И четиримата се взираха в изтръгнатите нокти на палците.

– Ела! – обади се Идрис Реис. – Ела по-близо!

Алехандро се постара да не издаде обзелата го радост и пристъпи към миндерлъка, на който седяха с кръстосани крака петимата мъже. Понечи да целуне ръка на Идрис Реис. Реис я отдръпна.

– Ръка може да се целува винаги – промълви възрастният мъж, – но невинаги се намира юнашко чело, което заслужава целувка.

Реис се надигна, последваха го и другите четирима. Той стисна рамената на Алехандро и го целуна по челото.