Дъщерята на повелителя ги гледаше открито, без страх, почтително и с обич. На главата си не носеше като другите жени на двореца малка шапчица или някоя от онези големи шапки. Дори не се и притесни заради смъкнатия от вятъра върху раменете й шал, нито се опита да го закрепи на главата си. Принцеса Михримах бе дошла сред тях не кат дъщеря на повелител, а като сестра. И беше омаяла моряците със своите сини очи и със златната си коса. Отправяха към единствената дъщеря на Сюлейман хан смутени, плахи мъжки погледи и си мислеха: „Тя в по-красива, отколкото я описват!“

Внезапно моряците направиха нещо съвсем непредвидено, нещо, което не им бе наредено. Нямаше го нито в книгите, нито в сметките. Някой сякаш им подаде команда и те подхванаха една моряшка песен н един глас, съвсем спонтанно:

Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.

Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани.

Не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.

Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах.

Хъзър Реис обърна глава към морската шир, за да скрие сълзите си от своите юнаци. Плувнаха в сълзи и очите на тези морски лъвове, които рамо до рамо бяха водили толкова битки и бяха видели толкова много смърт и ужаси. Сърцата им се бяха разнежили дотам, че моментално промениха думите от стиха Дано помолиш се за нас, сестрице майко с името на Михримах.

Дълго време след този ден песента щеше да се пее по цели нощи в този си вид. Трепетната въздишка, спотаеното проплакване след него щяха да сграбчват изпълнените им с копнеж сърца. И щом всички те, момчета затвореха очи, щяха да си представят красивата дъщеря на султан Сюлейман. Прелестното й лице, златните й коси, сините й като морето очи. И загадъчната й усмивка.

Михримах не сметна за нужно да се крие. Притисна гърди с ръка и даде воля на сълзите си. Погледна към моряците със загадъчна усмивка и бликнали сълзи.

Точно в този момент погледът й попадна на две впити в нея черни очи. Загледа се – беше един от моряците, който сякаш искаше да погълне, c черна коса, черни вежди, черни очи. Тя потръпна, без да знае защо, Изпъкналите скули придаваха на лицето му суров вид. Или това изражение се получаваше от тънките като стрела вежди? Правилен, издължен нос. Увисналите под краищата на устните мустаци се сливаха с брадата, която покриваше бузите и челюстите. Както при останалите моряци, и под неговия разгърден син елек се подаваше голо тяло. Боже Господи! Очите му пламтяха като огън.

Михримах направи усилие да избегне погледа му, но не успя. Опита се да потуши сърцебиенето – не можа. Вместо това усети, че бузите й пламтят в жар.

Сърцето й пърхаше като сърчицата на уплашените гълъби, които момчетата от дворцовата стража хващаха и ги оставяха в дланите й. „Какво става с теб, Михримах? – се попита сама. – Пред теб стоят стотина моряци. Този е един от тях. Откъде се взе сега това сърцебиене? Всички са се загледали в теб. Защо видя само неговите очи? Я се вземи в ръце!"

Стори й се, че се гледат така от часове, че времето е спряло. Наоколо се случваха много неща, но като че ли със забавени движения, без звук. Тя не виждаше нищо друго, освен двете огнени очи, които я гледаха изпод черните, извити, дълги мигли.

„Божичко! – каза си наум. – Ще разберат, че се гледаме! Ще стана за срам!“

Най-сетне успя да обърне глава на другата страна. Но онези изгарящи очи още бяха впити върху нея. Усещаше ги.

– Боже Всемилостиви!

Мощен глас й се притече на помощ, тя така и не разбра откъде дойде. Hа палубата моментално се разтичаха, строят и редиците се разпаднаха.

Михримах не посмя да се огледа. Достраша я да не би да срещне онези очи.

– Принцесо! Принцесо!

Стресна се. Кой знае за кой пореден път я викаше гувернантката. Погледна косо към нея. Есма й правеше знаци с глава, че трябва да види какво става. Обърна се плахо.

– Нямаше го! Изчезнал беше!

Сега вместо неговите друг чифт очи се бяха вторачили в нея.

Друго чувство обзе сега Михримах, трескаво се попита: „Дали капитан Баба е разбрал, че се гледам с един от моряците? Може би и гувернантката ми го е забелязала. Всички го разбраха!“

По лицето й отново плъпна огън. Реши при първа възможност да попита за това Есма.

Започна да наблюдава моряците, все едно нищо не се е случило. Великолепният хор, който преди малко изпя песента в нейна чест, сега препускаше в невероятна гоненица. Някои се катереха от въжените стълби по мачтите, други тичаха към носа на кораба, трети – към кърмата.

– Аллах! – извика някой отдолу.

Последва го ужасен залп. Както си седеше на място, огромният кораб се разлюля на две страни. Докато се опитваше да разбере какво става, Михримах видя и бездруго бледото лице на Есма да побелява като вар.

– Аллах! – повторно се разнесе викът.

Прогърмя още един залп. Разтресоха се. Есма отново занарежда молитви.

Тъкмо Михримах се накани да попита какво е това, когато Хъзър Реис й обясни:

– Топовни салюти във ваша чест, принцесо! Моряците ви поздравяват с „Добре дошла!“.

След малко вече седяха в каютата на Хъзър Реис. Цялата задна стаи беше остъклена, от край до край. В центъра – голяма маса с натрупан върху нея книжни рула и много непознати уреди. Леглото на Реис бей отдясно.

Михримах тръгна директно към стъклената стена.

– Потеглихме ли, Реис Баба?

– Да, принцесо. Поисках разрешение от нашия господар да направим една малка разходка. Преди да се сбогуваме с нашата принцеса, ще поплаваме около час.

Михримах се загледа в бавно приплъзващия се назад горист хълм. Новият дворец се очертаваше смътно в сянката от дърветата.

– Спомняш ли си, Есма? – обърна се тя към гувернантката. – Двете с теб наблюдавахме корабите оттам. А сега гледаме натам от кораб, и то от флагманския кораб на Хъзър Реис.

Момичето само кимна с глава, но така красноречиво, че беше ясно какво иска да каже: „Жалко, че не наблюдаваме пак оттам!“ Половин час да пътува с лодка, после, хваната за въжетата на мокра и тясна лодка, да я качват на този огромен кораб, на всичкото отгоре да прибавим и ужасните топовни гърмежи, а сега да усеща отдолу и непрестанно люшкане на надигащото се и спадащо море – всичко това й беше дошло в повече. Плюс това предстоеше и слизане. Как ли щяха да слязат от този кораб?

В същото време Михримах се опитваше да заличи от паметта си огнените очи, които срещна преди малко на палубата. Сложи ръка върху рамото на хванатата за масата Есма, опита се да я успокои, да я окуражи. Може би ако си ангажираше вниманието с други неща, щеше набързо да го забрави.

– След малко отново ще излезем на палубата, принцесо – каза Хъзър Реис - Не съм забравил обещанието си пред вас. Ще полетите върху вълните! Но преди това желая да изпиете нещо топло.

Обърна се и погледна към Есма.

– Тази госпожица има огромна нужда от това. Струва ми се, че доста се с поуплашила.

– Вие никога ли не сте се страхували, Реис Баба?

Едва го изрече – и вече съжали. Хвана я яд на себе си: „Как може да задава подобен въпрос на моряка, прославен с храбростта си над седем морета?“.

Реис поглади червената си брада и се усмихна:

– Страхувал съм се, принцесо.

Даже и Есма не очакваше такъв отговор.

– Не вярвам! – поклати глава Михримах. – Шегувате се. Как е възможно Хъзър Реис да се страхува?

– Страхува се.

Михримах не откъсна поглед от очите му.

– От какво? От какво се страхувате?

– От предателството! – не се поколеба дори за миг Реис. – Страх ме е от предателство.

– Ние ви познаваме като храбрец, който не се бои от нищо.

– Предателството е работа на дявола, принцесо. Проваля живота. Убива. Изпепелява огъня. Отнема и славата, и честта на човека.

Михримах се замисли и пристъпи към стъклената стена отзад на каютата. Предателството беше нещото, от което най-много се страхуваше и майка й. От мига, когато я чу за пръв път от устата на Хюрем, тя се стряскаше дори само от произнасянето на тази дума.

– Нашите деди ни учеха така: „Колкото и храбро да ти е сърцето, трябва да се страхуваш от предателство и клевета“. Имали са право.

– Извършвали ли са предателство спрямо вас?

Реис кимна с глава:

– Опитахме горчилката на предателството.

– Ще ми разкажете ли? – приближи се Михримах към леглото му. Хъзър се замисли за миг: „Има ли смисъл да развалям изживяното от принцесата щастие с такива грозни приказки и спомени“.

В този момент на вратата се почука. Хъзър Реис забеляза, че принцеса Михримах скочи от мястото си. Сети се за странния й вид на палубата преди малко. „Това момиче като че ли за миг не беше на себе си - му мина през ума. – Може да се е стреснала от ненадейното почукване".

Докато капитан Баба не изрече „Влез!“, вратата не се отвори. Михримах отново усети как сърцето й се разтуптя. Сама забеляза, че й се прииска, като се отвори вратата, в каютата да влезе той. Изпадна в паника.

Вратата се отвори бавно, със скърцане и... Влезе друг моряк с поднос в ръце.

Не беше той!

Михримах изпита странно усещане, нещо смесено между облекчение и разочарование.

– Горещ сироп с канела!

Дойде на себе си едва от докосването на Есма:

– Моля?

– Горещ сироп с канела. Ще ви се отрази добре, принцесо!

Хъзър Реис не можеше да си обясни на какво се дължи тази нейна разсеяност през последните десетина минути. „Сигурно е от вълнение. Днес изживява онова, което си е мечтала от години“.

Михримах отпи глътка от димящия ароматен сироп и в желанието си да прогони мислите, които пърхаха в главата й, промълви:

– Щяхте да ми разкажете за предателството.

Хъзър Реис придърпа стол и седна.

– Знаете... – започна той. – По-точно, сигурно сте го чули. - Пак замълча. Погледна в отправените към него изпълнени с искрено внимание момичешки очи. – Бяхме четирима братя. Оруч, Иляз, Исхак и аз. Търгувахме, обикаляхме с корабите от пристанище на пристанище, купувахме стока, продавахме...

Хъзър Реис, изглежда, се вживя отново в онова време, помълча малко.

– Рицарите от Родос нападнали кораба на Оруч и го пленили. Брат ми Исхак загинал геройски в битката. Дадохме им откуп и освободихме брат ми Оруч. И в същия ден дадохме клетва. Щом светът е такъв, ние ще станем пирати. Започнахме да превземаме корабите на неверниците на Бяло море. Разнесе ни се славата, нарасна мощта ни. Дойде ден, когато испанските, венецианските и генуезките кораби не можеха вече да излизат в открито море. Дори и чайките не размахваха криле и не летяха над Бяло море, ако нямаха разрешение от нас...

Замълча. Отрони дълбока въздишка.

– Ето на, в това време народът на Алжир бе поробен от испанците. Изпратиха ни вест: „Нали Оруч и братята му са мюсюлмани, нека дойдат да ми освободят!“ И ние отидохме, направихме каквото казаха. Ликуваха. Предложиха ни: „Тук да е вашата родина!“ Провъзгласиха брат ми Оруч за техен владетел. Оставихме го там и отплувахме където ни е мястото, към моретата. Обаче...

Пред очите на Михримах разказът му се нижеше в живи картини, заедно и тя беше с тях. Изуми се как така Хъзър Реис разказва за успехите и геройствата си, без да ги преувеличава, без дори да ги представя на заслужената им значимост.

Реис се изправи и отиде при задната, стъклената стена. Известно време постоя там, загледан в изнизващите се очертания на Истанбул.

– Обаче? – попита Михримах.

Хъзър Реис се обърна и видя, че дъщерята на султана се беше приближила и сега стоеше изправена непосредствено до него.

– Обаче, принцесо... – въздъхна той. – Намеси се Сатаната. Същите които ни повикаха: „Идвайте да ни освободите“, се споразумели с испанския крал, тъй като им обещал да ги обсипе със злато. Една нощ отворили портите на крепостта пред тайно стоварената на брега испанска войска. Предали им батко ми Оруч Реис, същия, когото бяха молили за спасение. Испанците го оковали във вериги и го отвели. В Испания го натоварили на една каруца със слама и го показвали на народа за назидание. Измъчвали моя юначен батко. Били го, бутали го, мушкали го с тояги, ками и саби. Подложили го на всички видове мъчения. Отрязали му главата.

Гласът на Хъзър Реис трепна. Михримах усети дълбоко в себе си огромна болка.

– Не се задоволили дори и с това. Набучили главата на батко ми на дълго копие и обикаляли с нея от град на град.

Последва напрегнато мълчание. Като видя рукналите от очите на Михримах сълзи, Реис се сбърка какво да стори.

– Принцесо! – промълви. – Простете на стареца, който ви доведе тук, за да ви дари малко щастие, а ви разстрои с разказите си за минали времена.

– А наказание за предателството? – попита Михримах. – Предателството беше ли възмездено? Отмъстихте ли?

– Не оставихме камък върху камък. Отидохме и предателят си получи заслуженото. Но отмъщението може ли да върне онзи, който вече го няма! За какво са ни хиляди отрязани глави вместо главата на Оруч. Ако питате мен, не хиляди, милиони предателски глави не струват колкото един Оруч!