– А испанците?

– Нападнахме ги, избягаха. Проследихме ги, обстрелвахме бреговете им с топовете, но не се показаха. Искам да ви кажа, принцесо, че огънят на отмъщението, който ни изгаря отвътре, не стихна. Не успях да отмъстим както трябва на неверника, причинил толкова зло, омраза и болка на моя брат. Не можахме да превърнем Бяло море в затворена територия за Испанската армада. Но сме се заклели. Докато в това тяло живее тази душа...

– Какво е необходимо, Реис Баба? Какво е необходимо, за да бъде възмездена кръвта на нашия Оруч Деде?

Хъзър се обърна към нея. Унесено загледана през прозореца към морето, Михримах също обърна глава. Очите на султанската дъщеря излъчваха твърда решителност.

– Какво е необходимо? – повторно попита Михримах, без да сваля поглед от Хъзър Реис.

– Шестдесет нови галери.

Той видя припламналите в зениците й искри.

– Ако имам още шестдесет галери, ще разбия Испанската армада в Бяло море. Ще изпълня докрай дълга си пред Оруч. После идва ред на океана.

– Океанът ли? Морето, което няма начало и край?

– Не слушайте нашите приказки, принцесо! – засмя се Хъзър Реис. - Всяко море си има край. Един морски капитан, Колумб се казва, доказал, че и океанът си има край. Завършва при Новия свят. Така че наш дълг е да отворим пред Османската империя портите към Новия свят!

– Защо?

– Защото, което тече оттам, ще направи притежателя му толкова богат, че ме е страх да не затъмни блясъка на Великата Османска империя.

Михримах изведнъж се наежи:

– Какво говориш, Реис Баба! Нима е възможно блясъкът на Великата Османска империя да угасне?

Замечтаното романтично момиче изчезна, на негово място сега се появи владетелката.

– Не съществува вечна светлина, принцесо. Ако искаш да не угасва, трябва да я захранваш с нови източници, да откриваш непокътнати богатства. Ето такива богатства има далеч зад океана. Така е според думите на онези, които са ходили там и са ги виждали, които са се върнали и са го разказвали. Планините на новия континент били от злато, реките му от елмази, горите – от изумруди. Като казвам богатства – това имам предвид. Сега стотици кораби превозват онова злато за най-големия враг на нашия господар – Карл Пети.

– В такъв случай цитираните от вас шестдесет галери ще бъдат построени! – отсече Михримах. – Блясъкът на Османската империя няма да угасне.

Хизър Реис не знаеше какво да й отговори. Само си помисли: „Жалко, защо ли и умът на Любимеца Ибрахим не беше като ума на това девойче!“

Макар че му обяснява цели два дни, не успя да го убеди колко важни са моретата. Дали желанието и молбата на султанската дъщеря сега няма да надделеят над сляпото му упорство?

Отново наведе почтително глава:

– Трябва да знаете, че и да не се направят шестдесетте нови галери, Вие покорихте моряците, слуги на нашия господар. Дали са шестдесет или шест, при всеки поход вие ще увенчавате техните надежди.

Михримах отвърна на комплимента на стария Реис със същата почтителност.

– Хайде да видим – каза тя с нетърпящ възражение тон, също като майка си - как с още шестдесет галери морските пехотинци на нашия господар ще служат на Великата Османска империя!

След което се обърна и повика гувернантката си:

– Ела! Хайде да целунем ръка на нашия капитан и да излизаме на палубата. Още не сме литнали над вълните!

***

Потърси го с поглед веднага щом стъпиха на палубата. Не го видя. Нямаше го. Нещо повече, нямаше и следа от онази предишна припряна суматоха. Моряците, които се катереха и спускаха по такелажите и въжетата, бяха изчезнали.

Сега се долавяше онова ромолящо бълбукане, когато кораб пори водата в морето, и пронизващото слуха свистене на вятъра, когато се блъска в платната и ги издува.

Трескаво изтича към вратичката на десния борд и погледна надолу. Веслата на флагманския кораб се вдигаха в един и същи миг, в един и същи миг се гмуркаха в морето и сред шуртенето на разпенените водни талази отново се вдигаха едновременно.

Михримах изтича на носа. Вятърът грабна шала от главата й и го отнесе. Есма успя да го хване, преди да падне в морето. Този път погледна през перилата на левия борд долу към разпенената от кораба вода. Загледа се в играта на греблата с вълните. Разпери ръце на две страни, сякаш искаше да прегърне порещия откъм носа на кораба вятър. А той подхвана косите й и ги разпиля на четири страни така, сякаш искаше да ги отнесе във вълните.

– Аз летя, Есма! – извика тя. – Виждаш ли, летя над вълните!

Момичето се опита да я отдръпне от перилата.

– Внимавайте, принцесо! – прошепна й на ухото. – Ако искате да го видите отново, гледайте не към морето, а покрай себе си!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах лежеше с отворени очи. Не знаеше защо не я хваща сън. Назад във времето останаха нощите, когато заспиваше още щом се допреше до възглавницата. В главата й пърхаха хиляди мисли, с издути платна преследваше мечтите си.

„Лъжа е!“ – измърмори на себе си. Всъщност много добре знаеше какво пропъжда сънищата й. Не можеше да се отърси от мисълта за него. Въпреки всички усилия, тя не беше заличила в съзнанието си погледа на онзи моряк от кораба на Хъзър Реис, който прикова поглед в очите й.

Лежеше и разглеждаше златните лъскави орнаменти по тавана на стаята.

– И това си е чиста заблуда! – отрони въздишка тя.

Въобще не искаше да забрави пламтящите като жарава очи.

Кой беше всъщност? Как се казваше? Откъде беше?

И накрая – идваше ред на въпроса, който я караше цялата да тръпне от вълнение: „Дали ме харесва?“.

Тогава, преди да напусне кораба, тя незабелязано огледа цялата палуба, но не го видя. Странно, на душата й лежеше тежка мъка. Точно като сега.

Когато слизаше към лодката с осемте чифта гребла, използва като повод сбогуването с капитана, за да огледа още веднъж, за последен път цялата палуба. Батальонът морски пехотинци беше излязъл да я изпрати - нямаше го и сред тях. Бяха кръстосали погледите си само за миг, после морякът с вежди като стрела сякаш изчезна. Докато слизаше по висящата стълба, за миг си помисли: „Да не би да ми се е сторило?“

Стъпваше изключително внимателно, за да не падне, държеше се здраво за въжетата на стълбата, не вдигна глава чак докато стигна до мостчето между нея и лодката. С една ръка попривдигна воланите на роклята си да не я спъват и се приготви да прекрачи в лодката.

В този миг видя протегнатата към нея ръка.

– Ще си превиша ли правата, ако пожелая принцесата да ми хване ръката, за да може по-лесно да се качи в лодката?

Сърцето й трепна от този плътен глас и Михримах бавно повдигна глава, за да види на кого принадлежи той.

О! Боже господи, той беше! Морякът с огнените очи!

Дъхът спря. В гърдите й се надигна вик. Как го бе търсила с поглед във всеки един моряк, изпречил се пред нея на палубата, само и само за да го зърне още веднъж, макар и за миг, и тъкмо когато най-накрая повярва, че всичко е било само един мираж, той най-неочаквано се появи направо пред нея. Нещо повече, подаваше й ръка да се хване за него. И може да бъдат заедно от кораба с червения корпус чак до Сарайбурну.

„Боже господи!“ – надигна се още веднъж вик в гърдите на Михримах.

Не помнеше колко пъти през този ден възкликна така. И всеки път заради него!

Още веднъж очите му се впиха в нея. Сърцето й запърха, подаде му мъничката си като птиче ръка. Допряха длани. Обзе я трепет. Голямата груба, но топла мъжка ръка й вдъхна стабилност. Качи се в лодката. Настани се върху приготвената специално за нея избродирана със сърма постелка и за пръв път се запита: „Това ли наричат любов?“.

„Не, драга – опроверга се сама. – Каква ти любов? Нима може човек да се влюби след два разменени погледа? Видяхте се с един мъж очи в очи два пъти. Това е всичко!“

– Принцесо! – промълви морякът с огнените очи.

Тя потръпна от плътния глас на този мъж.

„А на това какво казваш? Само очите ли са виновни? Потреперваш и от гласа му!“ – скастри я вътрешният й глас.

– Беше чест за вашия роб! – допълни морякът, поклони се леко и пусна ръката й.

От този ден Михримах съвсем се обърка. В лодката изобщо не обърна внимание на Есма, която я побутваше с лакът, само се постара да не я забележат как не отделя очи от гребеца на третия ред, моряка с огнените очи. Помисли си: „Дали като слизаме от лодката, пак ще ме хване за ръка?“

Но не стана така. На пристана при двореца бе посрещната от цяла свита прислужници, а това й напомни, че е дъщерята на султана. Как се вреди от тях снажният моряк, че да я хване за ръка? Стъпна на пристана, хвърли му един поглед през рамо – и това беше всичко.

Започнаха да я тормозят безсъниците. А когато задрямваше с първите зари на утрото, връхлитаха кошмарите. Кошмарите, които я хвърляха в ужас.

Някаква ръка... Огромна ръка, не можеше да види на кого е, започваше да шари по цялото й тяло, навсякъде. Галеше я, извиваше я, стискаше, мачкаше... „Недей! – викаше Михримах. – Недей! Не искам!“

Влудяващото удоволствие от нещото, на което се противеше и крещеше „Недей!“ направо я ужасяваше.

А това не беше всичко. Дръзката ръка започваше да я разсъблича. Дори насън Михримах се срамуваше. Потъваше вдън земя... А от друга страна, викаше: „Не! Това не е истина! Сън е. След малко ще се съмне, ще се събудя и всичко ще свърши“.

Ръката обаче не спираше, Михримах се гърчеше до полуда.

Скачаше от леглото, облята в студена пот, но щом се сетеше, че се е гърчила от удоволствие, изпадаше в друг шок. „Пази ме, пази ме!" крещеше в себе си. Струваше й се, че всички я гледат, имаше чувството, че е омърсена.

Тази сутрин се събуди пак така – сред тръпките на удоволствието и с чувството на срам.

– Какво й е на моята принцеса? – попита гувернантката.

Есма от доста време забелязваше странното състояние на принцесата.

– Нищо ми няма!

– Има ти, има! – настоя Есма. – Откакто сме се върнали от кораба на капитан Баба, на моята принцеса й става нещо. Стенете през нощта...

– Стена ли?

– Да, принцесо! Стенете.

Ето че беше станала за срам. Значи онова, което изживяваше насън, се проявяваше в реалността с такива позорни реакции.

– Да не би да сте болна?

– Казах ти, дадъ, нищо ми няма!

Гувернантката изобщо не повярва на този отговор.

– Или онзи юнак с извитите вежди е взел ума на моята принцеса?

– Що за приказки, Есма? – скочи ядосана Михримах.

Гласът й прозвуча гневно, погледът й обаче говореше друго: „Да! Той ми взе ума!“

Строго изгледа Есма.

– Да не съм чула друг път от устата ти такива приказки!

– Ако щете ме обесете, ако щете ме изгонете от антуража си, но ще ви кажа каквото имам да ви казвам, принцесо! Защото вие вече пораснахте. Когато бяхте мъничка, аз ви бях бавачката. Сега обаче сте една много красива принцеса. От бавачките се изисква да бъдат и прислужници на господарките си, и пазителки на техните тайни. Ако ви тежи, с кого другиго ще го споделите, ако не с Есма?

– Нищо ми няма, нали ти казах, Есма! – с последни усилия се възпротиви Михримах.

Сниши глас и засрамено прошепна:

– Има... Наистина ми има нещо...

– Кажи какво ти тежи, принцесо, да ти помогна. Онова, което тежи на моята красавица, за Есма е кървяща рана...

– Но няма да казваш на никого...

– Няма!

– Закълни се!

– Заклевам се! Бог ми е свидетел!

Михримах притегли гувернантката си съвсем наблизо и шепнешком й разказа съня си.

Есма я изслуша мълчаливо. Само в един момент попита:

– Той ли? Той ли те гали?...

– Не! – прекъсна я Михримах. – Не знам. Няма физиономия. Само една ръка. И толкова!

Бузите й се зачервиха от срам. Най-накрая заключи:

– Есма, не мога да погледна мама в очи! Никого не мога да погледна! Не искам да сънувам такива сънища! Мъча се да не заспивам, само и само да не ги сънувам.

Есма взе ръката на Михримах в дланите си и като се стараеше да не премине границите на почтителността, й заговори нежно:

– Ах, моя принцесо, най-красивата красавица! Какво срамно има в това! Такива неща се случват на всекиго!

– И на теб ли?

Есма кимна с наведена глава да потвърди.

– И ти ли изпитваш удоволствие?

Гласът на Михримах прозвуча едва чуто.

Гувернантката вдигна глава и я погледна. Последва дълго мълчание.

– Да! – отговори със странно изписана по лицето й вина. – Щом човек достигне определена възраст, дяволът започва да го разиграва така.

– Дяволът ли?

– Дяволът, я! Той пробужда желанията в нашето тяло и ни кара да изпитваме такова удоволствие, че да извършваме грях.

На няколко пъти Михримах се канеше да сподели нещо, после се отказваше, но Есма я разбра.