Стори й се, че чува някакво мърморене. Отдели окото си от процепа и този път залепи ухо. Като че ли някой говореше – отпред, доста далече от нея. Напрегна слух. Долови басов, плътен мъжки глас. Глас, който си мълвеше нещо, който отекваше в стените и литваше нагоре към огромното празно пространство.

Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, за кураж. Най-накрая разтвори вратата още по-широко и прекрачи в пространството на шеметните светлини и багри. Още щом стъпиха и потънаха в пухкавия дебел килим, премръзналите й от студените камъни крака се отпуснаха. Хвана качулката с две ръце, за да не се пързулне и да не открие лицето й, и отправи поглед нагоре.

„Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!“

Затаи дъх. Почувства се толкова мъничка под високото, необозримо кубе. Като притисната. „Що за чудо е това?“ – пое си отново дъх. Под това величествено кубе нищо не би могло да изглежда голямо.

Коленичи в основата на една от гигантските колони, понесли на гърба си тежестта на кубето, и прошепна: „Дори и мощта на султан Сюлейман, пред която трепери цял свят!“

Не можеше да откъсне очи от надвисналото отгоре й великолепие. Съзерцаваше големите черни букви, красиво изписани по колоните и портиците в невероятна хармония и естетика, без дори да й хрумне да ги чете. Захласваше се по необозримия величествен купол.

Не можеше да повярва, че е възможно човешкият разум и труд да са сътворили това изумително нещо, за да призовава в него небивалата мощ на Създателя, да Му се моли, да Му иска прошка, да Му служи.

Погледът й се замъгли. Рече си: „Аллах... Какво ми става, не сега! Разреши ми. Не искам да се любувам на тази красота през дъжд от сълзи. Не бих могла втори път да избягам тайничко и да дойда. Искам да разгледам всичко и да го запечатам в съзнанието си. Остави ме да се насладя на тези красоти до най-малката подробност, да мога винаги да ги извиквам в представите си така живо!“

Затвори очи. Изчака да се разсеят сълзоносните облаци под клепачите й. Сега можеше да чува по-ясно молитвата, която четеше басовият мъжки глас. Той сякаш проникваше до мозъка на костите й. „Кажи и ти една молитва! – упрекна сама себе си. – В Божия дом си! Моли се!“

Но не можеше да се отърси от великолепието пред взора й.

– Изумително!

Стресна се: „Дали има някой зад мен? Или въображението ми си прави някаква шега?“

– Омайващо е, нали?

Този път дочу гласа съвсем отблизо. Някой стоеше зад нея. Някакъв мъж. Гласът му беше басов, звучен, респектиращ, но гальовен. За да не си покаже лицето, не се обърна да го погледне. Придърпа още повече качулката, скривайки изцяло лицето си. Кимна с глава в знак на съгласие. Отвътре й идваше да викне: „Да! Чудо – великолепно, невероятно чудо!“

– От хиляда години е там!

Кой ли беше? Хареса гласа му. „Грубоват, но затрогващ“ – реши за себе си тя. Пак кимна с глава.

– Знаете ли какво означава „Айя София“?

„Ама че въпрос! Разбира се, че знам!“ – си промърмори. Това бяха първите две думи, които научи на гръцки език. „Светото познание“. Не обели и дума. Вдигна рамене:

– Не знам!

– Когато се каже София, човек си мисли, че е име на жена, но не е така – продължи човекът. – Същинският смисъл е тайнството на Създателя. Божествената мъдрост!

За миг настъпи мълчание.

– Дойде да се помолиш ли? Само че до намаза има още много време.

Тя пак не издаде звук. Мъжът се размърда на мястото, където беше седнал.

– Няма ли си? Или си толкова арогантна, че не смяташ за необходимо да удостоиш с внимание този, който ти говори?

Засегна се от упрека.

– Нищо подобно! – промълви.

Без да се обръща назад, тя се опита да му отговори с по-плътен глас:

– Нито едното, нито другото! Нито сме неми, нито пък арогантни!

– Вай, вай, вай! Какво щастие! Не била няма!

Топлотата в гласа му й подсказа, че човекът леко се подсмихва.

– Ако ще отправяш молитва, по-добре да си държа езика зад зъбите и да не ти преча.

– Дойдохме да погледаме. А вие?

– Аз също. Често идвам. Разглеждам колоните, портиците, нефовете, солидните подпори на кубето. Но най-вече – купола. Погледни тази хармония, тази балансираност. Наистина Божествена мъдрост!

– Специалист ли сте?

– И да, и не. Всъщност – еничарин съм. Участвах в походите на господаря ни към Белград и Родос. Но всъщност по професия съм строител.

Разговаряха шепнешком, но все пак се страхуваше. Този мъж беше воин. Можеше да вдигне на крак целия дворец. „Откъде се взе тук? Щях да погледам още няколко минути и да си тръгна“ – мина й през ума.

„Веднага си тръгвай! – подсказа й вътрешният глас. – Какво чакаш? Ще те хванат!“ Но гласът на мъжа и темата не я пускаха да стане и да се отдалечи.

– И ти ли идваш често тук?

Завъртя отрицателно глава. Усети, че този й отговор не го задоволи, и добави:

– Видях я отвън, естествено. Кубето ме омая. Направо ме призова да дойда. Писано ми било да е днес.

– Ти не си първата омаяна! – промълви мъжът.

Настъпи миг тишина.

– Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма дори от Храма на Соломон?

Вдигна рамене.

– По-голяма е! Легендата мълви, че при освещаването й император Юстиниан се изправил, вдигнал дясната си ръка право нагоре към това кубе и извикал: „Ей, Соломоне, аз те надминах“.

– Преди хиляда години ли?

– Да.

– Откъде се знае? Видял ли го е някой, чул ли го е?

– Нали ти казах – легенда! Разказвали са онези, които са видели и чули. Предавало се от поколение на поколение и ето на – до наши дни дошла легенда. Понякога и словото е досущ като това кубе. Непоклатимо.

Тя отново вдигна глава нагоре. Изкашля се, за да приглуши издайническото изтъняване на гласа си, и рече:

– Все едно виси от небето.

Зад гърба й нещо изшумоля. Усети, че мъжът беше пролазил така, както си беше на колене, съвсем близо до нея.

– Какво каза? Какво каза?

Изплаши се. Замълча. Изчака, напрегната като пружина, готова всеки миг да стане и да побегне.

– Все едно виси от небето, а? Наистина, така е! Не съм чул до ден днешен израз, който да го описва по-сполучливо. Кубе, което сякаш виси от небето!

– Но един ден ще рухне. Жалко!

Мъжът не обърна внимание.

– Ето, това е безсмъртието. Като странстващ по света пътник да оставиш след себе си някакво творение и то да съществува хиляда години! Може би и още хиляда години! Може би във вечността! Кой знае? Исидор от Милет и Антемиус4 от Тралес са окачили на небето това кубе, а са починали преди хиляда години. След тези хиляда години даже прах от костите им не е останал. Никой не си спомня и имената им, но виж, още са живи!

Изненада се от разсъжденията на този воин – та той е тичал с ятаган в ръка и е надавал победоносен вик по бойните полета, рязал е глави, разсичал е крака, ръце...

– Често ли идваш тук? – попита го неволно, без да се усети.

– Много често.

– Защо?

-Защото един ден ще окача на небето друго кубе, още по-величествено от това!

Трепетът и страстта в гласа му завладяха и нея. Леко обърна глава назад, без да пуска крайчеца на качулката, и промълви:

– Кой си ти?

– Един беден строител. Одеве ти казах, не ме ли чу? Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче, как го каза ти... а, да, окачвам по небето висящи кубета.

Мъжът зад гърба й сякаш разказваше приказка, рисуваше в съзнанието й причудливи картини. Впечатли я. Изглежда, за пръв път срещаше толкова сладкодумен човек.

– Ами ти коя си? Чия си? И ти ли се интересуваш от тези неща?

Чу гласа, но бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че не реагира.

-Отговори ми! И защо си криеш лицето? Бива ли да се крие човек в Божия дом?

Той не й остави възможност да отговори. Нито да избяга. Просто й свали полекичка качулката. И косата й се разля по плещите като същинска житна нива.

Дръпна си ръката като опарен.

– Ти! – възкликна, останал без дъх. – Но ти си момиче! Момиче си!

Безпомощна и ужасена, тя се опита да придърпа качулката.

Обърна се. Този път той се разтърси като ударен с куршум. Слисаният му поглед потъна в сините като безоблачно небе очи на девойката.

„Господи! – изстена с вик душата му. – Небесни очи! Не! – каза си след това. – Това са морски очи! Красиви като морето, необятни като морето, примамливи като морето, фатални като морето!“

И това не му хареса. Синевата в очите на непознатата девойка беше омайна както при керамичните декоративни плочки от Изник.

Кръстосаха погледи за миг, само за миг.

Заради басовия му затрогващ глас тя си представяше снажен момък. Пред нея обаче стоеше и я гледаше с омагьосани очи мъж на около петдесетина години.

Вдигна качулката, стана. Бързо се отправи към вратата, през която дойде.

– Коя си, дъще? – обади се той след нея. – Кажи ми името си!

Нямаше повече смисъл да си преправя гласа. Без да погледне назад, подхвърли мимоходом:

– Дилруба! Казвам се Дилруба!

Отвори вратата, излезе в полутъмния каменен коридор. Не я засягаше, че краката й измръзват; тичаше, силно притеснена, към входа с кожената завеса. В съзнанието й още звучеше гласът на онзи мъж: „Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче окачвам по небето висящи кубета!“

Отметна тежката кожена завеса. Втурна се навън, останала без дъх. Светлината на слънцето я заслепи и тя затвори очи.

***

Мъжът остана, все така седнал на пода.

Косите и очите на момичето не му излизаха от ума. Как само се диплеха на златисти талази чак до талията й – същинска житна нива, разлюляна от сутрешния зефир.

Ами очите? Сините като керамиката на Изник очи?

„Еее, старче! – възкликна. – Толкова страни си обиколил, видял ли си досега такава красавица? Не! Хвръквал ли ти е умът само като погледнеш в нечии очи? Гледал си толкова дълго време лица-рози и устни-череши, а усещал ли си кръвта ти да кипне като че ли си на луди-млади години? Случвало ли се е да си глътнеш езика пред някоя жена – от трепет, а сърцето ти да запърха в гърдите така, сякаш ще изхвръкне, а? Случвало ли ти се е!?“

Не му се беше случвало. Откакто младежките му вихри стихнаха, а жаравата на сърцето започна да гасне и да се превръща в пепел – не му се беше случвало. Но сега!... Ето че сега се случи! Загуби си ума, кръвта започна да бушува по жилите му като река, глътна си езика и загуби дар-слово, задиша често-често, от сърцебиенето му се стегнаха гърдите.

Изправи се на колене. Кръстоса крака по турски. Вдигна глава и се загледа в хилядолетното кубе на Исидор и Антемиус. С образа на Дилруба в съзнанието си потъна в дълбок размисъл.

Внезапно хрумване го връхлетя и стисна сърцето му като в керпеден.

За бога!

Наведе глава. Хвана го срам. Лицето му пламна. „Тя е още дете. Кажи-речи, дъщеря може да ми бъде. Какво от това? Все пак е мома за женене“.

Колкото и да се противеше, вътрешният му глас не успя да победи срама. „Ами че аз съм по-възрастен от всеки друг, може би дори и от баща й!“ – отрони въздишка той.

Късно му беше вече за подобни трепети. Не му подхождаше.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ5, ХАРЕМЪТ 1528 г.

Султан Сюлейман излезе от харема и се запъти към приемната зала Куббеалтъ6 с бърза стъпка и развят кафтан. А това не вещаеше нищо добро. Не беше нормално по това време да остави любимката си Хюрем и да напусне харема. Значи се беше случило нещо важно.

Господарят дори още не беше излязъл с Михримах султан в градината. До ден днешен не бяха виждали той да тръгне към приемната зала, преди да погледа как дъщеря му с радостни викове тича след пауните, които пристъпваха важно-важно из двора с разперени опашки, пъстри като дъгата.

Един от служителите във вътрешния двор се приведе в почтителен поклон до земята и когато султан Сюлейман го отмина като вихър, вдигна вежди и смигна на отсрещния си другар: „Какво ли става?“. В отговор онзи само вдигна рамене и присви устни. А това означаваше: „Не знам“.

Една от арабските танцьорки, едва прекрачила прага на моминството, се втурна разтревожена към покоите на Хюрем хасеки. Отвори голямата врата и връхлетя вътре. На дивана отсреща лежеше закръглена негърка, тя се надигна още като видя как задъханото момиче се опитва да й каже нещо, и я скастри набързо:

– Спри се де! Поне си поеми дъх! Да не си спала гола, че Принцът на планината Каф7 да ти се е хвърлил в обятията?

Но момичето нито беше в състояние, нито имаше време да се засмее на тази шеговита закачка.