Лодката се плъзгаше гладко покрай Сарайбурну, а него го обсебваха луди мисли. Например идваше му да викне: „Хей, хвърлете греблата, оставете ни сред морето двамата сами“.

Или да изхвърчи като пружина и да скочи във водата заедно с дъщерята на най-големия си враг. Да я обгърне с ръце и заедно с нея да се потопи в безкрайната синева на морето. Така едновременно щеше да си изпълни и отмъщението, и да вкуси докрай щастието на любовта от пръв поглед.

Не извърши нито една от милионите гъмжащи из съзнанието му лудории. Само погледна към султанската дъщеря, без да го усети някои. Толкова. Запомни златната й коса, синевата на очите, устните й, свежестта й, усмивката й.

При акостирането на осмицата в пристанището бе заповядано да изправят едновременно нагоре всички гребла.

„Време за раздяла! – си каза, но веднага се опроверга: – Не, драги! Говориш глупости. Каква ти любов? Как може да се влюбиш в дъщерята на врага си? Само след миг тя ще слезе, ще си отиде и всичко ще приключи. Ще я забравя и ще си отида“.

Но ето че не можеше да я забрави. Оттогава Михримах беше непрестанно пред очите му в цялата си красота.

„Когато слиза, пак ще я хвана за ръката, още веднъж ще я погледна“ - каза си той. Но не стана. Свалиха я от лодката направо в ръцете на жените и мъжете от прислугата, които я чакаха на пристанището.

Само за миг тя хвърли поглед през рамо към Алехандро. Не беше сигурен дали наистина го погледна, или просто така му се стори.

Момичето си отиваше, а той си казваше: „Ето, това беше. Събуди се. Всичко приключи. Няма да я видиш повече. Забрави я“.

По цели дни и нощи се бореше със себе си да я забрави. Докато разбра, че няма да може. И изпадна в ужас. Най-накрая реши, че Господ го подлага на изпитание. Господ, който му показа превития под тежестта на кръста Исус по пътя към смъртта, за да му укрепи вярата, сега го подлагаше на тежко изпитание, като изпречваше пред него дъщерята на най-заклетия му враг.

Със сигурност го изпитваше дали заради една безнадеждна, глупава любов, той щеше да се отрече от вярата си, от рода си, от религията си.

Да се отрече ли? Никога!

Сутринта на четвъртия петък в Истанбул разумът му потисна зова на сърцето и заповяда: „Ставай, Алехандро! Ставай да се отървеш от тази любов! Поеми пътя не на любовта, а на възмездието! Вслушай се в разума, а не в проклетото си сърце!“

„Господ нали ме познава! – надигна се Алехандро от леглото. – Удари ли часът на възмездието, ръката ми няма да трепне!“

***

На раздяла свещеникът го беше предупредил: Четвъртият петък, Генуезката кула в Галата. На един от прозорците й ще видиш уречения знак. Там ще получиш указанията“.

Алехандро искаше да разбере не толкова какво му заповядват, а как да намери отварата, която щеше да го избави от болките.

– Ами отварата? – разтревожено го попита начаса.

– И нея ще ти я дадат там.

– Кой?

– Не знам.

– Ами ако няма знак? Ако никой не дойде?

– В някой от следващите петъци ще се изкачиш пак на хълма, където е Генуезката кула.

Алехандро се катереше по стръмния тесен път нагоре, а страхът го човъркаше като забит в мозъка му нож:

– Ами ако не е дошъл?

Ако не е дошъл, значи нямаше и отвара.

Нямаше да издържи на тези болки още цяла седмица. „Напразно ще си загина тук!“ – раздразнено си мърмореше под носа.

Най-сетне стигна билото. Зави наляво покрай голямо двуетажно здание, излезе на ширналото се пред него празно пространство и се озова пред извисилите се до небето могъщи стени на кулата. Изправи се срещу тях, запъхтян от катеренето по хълма, даде си вид, че иска да си поеме дъх. Не беше нужно да вдига глава, за да огледа прозорците на кулата.

– Много си млад още, не трябва да се задъхваш по нагорнището - прозвуча до него нечий глас.

Неволно се стресна, този глас му прозвуча в най-неподходящия момент, и то съвсем близо до него. Видя възрастен мъж, който дишаше учестено и едва поемаше дъх, но въпреки това попита:

– Като стигнеш моите години, какво ще правиш?

– Много е стръмно. Не те пита, бащице, млад ли си, стар ли си?

– По облеклото ти личи, че си моряк. Какво търси на хълма някой, чиято работа и орисия е в морето?

Алехандро усети, че започва да му лази по нервите.

„Внимавай!“ – сигнализира му разумът. Сети се за моряка, кой тази сутрин подвикваше: „Или си се оженил за някоя от Галата, та си хукнал да прекараш почивния си ден в нейните обятия?“ Опита се да даде на стареца още един шанс. Разтегна устни в коцкарска усмивка.

– Ха, разбрах! – отговори старецът. – Щом в дъното на цялата работа е някоя жена, и на планината ще се покатери човек, и на хълма отгоре. Поне хубава ли е? Отдъхни си добре под тази асма, че да не останеш без сили и да се изложиш в леглото.

Старецът продължи да се смее и докато се отдалечаваше.

„Смей се, смей се! – закани му се наум Алехандро. – Ако знаеш, че преди малко си отърва кожата, щеше даже да се премяташ презглава от радост!"

Изчака, докато онзи влезе в гостилницата под асмата, сетне вдигна глава към шапката на кулата и тогава го видя. От единия прозорец висеше голям син плащ с извезан крилат лъв. „Знакът! Плащът с извезан крилат лъв!“

Замисли се. Откри знака, но кой беше вестителят? Как щеше да го разпознае? Започна да се взира във всеки минувач. Просякът ли беше, до ъгъла, до самия зид? Или мъжът с чуждестранните дрехи, който се катереше нагоре и от време на време спираше и поглеждаше назад?

Опря гръб в стената на джамията встрани от кулата и се престори, че проси. Закъсняваше с приема на отварата, кризата му наближаваше, усещаше как кръвта му застива в жилите. Ръцете и краката започваха вече да се схващат от болезнени конвулсии. Не след дълго болките щяха да станат непоносими.

Очите му се приковаха в сгушената под отсрещната асма схлупена гостилница. На нейната врата също се вееше синя наметка с избродиран двукрил лъв. Моментално тръгна натам. Седна на една маса.

– Я виж кой дошъл! Нашият моряк любовчия!

Алехандро настръхна от този дошъл иззад гърба му глас. Обърна се – беше старецът, който преди малко вървеше подире му по нагорнището.

Дали той беше човекът, когото търсеше? Имаше само един начин да се увери. Паролата!

– Снощи много те чаках. Защо не дойде? – попита тихо Алехандро.

„Снощи“. Паролата!

Старецът отговори от гостилницата, без да откъсва очи от пронизващия поглед на Алехандро:

– Болен бях!

„Болен“. Точен отговор. Но имаше и продължение. И Алехандро продължи:

– Да беше изпил една топла супа!

„Супа“. Втората парола.

– Че имам ли жена да ми поднесе топла супа? – засмя се човекът.

И втория път отговори точно. Притегли стол и седна до него.

– Говори! – прошепна Алехандро. – Казвай каквото имаш за казване!

– По брега! Върви право от Балат към Фенер.

– Кога?

– Брой четири петъка от днес нататък.

Какво!? Още четири петъка ли?

Алехандро изпадна в ярост. Душата му закрещя: „Няма да чакам още цял месец! Никога!“

– Петият петък. През нощта. След вечерния намаз.

– Указанията?

– Ще си свършиш работата! – контрира онзи.

Накани се да стане, но Алехандро го хвана за ръката и го дръпна да седне отново.

– Отварата?

– Отвара ли?

Старецът кръстоса поглед с Алехандро и се ужаси. Разтрепери се „Очите на Сатаната!“ Обзеха го пламъците на ада.

– Трябваше да ми дадеш едно шише!

– Не нося никакво шише!

Опита се отново да стане. Но менгемето, стиснало китката му, не пускаше.

– Изгоря ми душичката! – изстена, докато сядаше пак на стола.

– И моята! – изпъшка Алехандро. – Шест месеца! Всеки ден! Всяка нощ! Давай ми отварата!

Другият само изстена.

„Истината казва! – изтръпна Алехандро. – Той не носи отвара!" Пусна му китката.

Едва-що усети ръката си свободна, старецът моментално скочи. Тръгна си тичешком, мълвейки си наум: „Истински дявол! Дано Господ никога повече не го изпречва на пътя ми!“

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ

Еюб - Истанбул

Командирът на Еничарската казарма до тюрбето на Еюб Енсари насука старателно нагоре краищата на черните си мустаци.

– Раздадоха ли порциона на еничарите? – попита той изправения пред него помощник.

– Докрай и без остатък!

– Слава на Аллах! Утре е петък. Подготвихте ли се?

– Готови сме, ага!

– Виж какво, не искам като миналия път да има пропуски. Който е допуснал нещо нередно, ще го пребия на фалаката, така да знаеш! Колкото казани, тепсии, паници донесат от дворцовата кухня – да ги сложиш всички пред юнаците. Каквото се яде – да се изяде! Каквото остане неизядено – да се прехвърли в други съдове. Да няма изхвърлено и излято! И защо?

– Защото е грехота, ага!

– А защо е грехота?

– Защото е иззето и дарено на войниците от залъка на хората. А храната на хората не се хвърля на пътя.

Доволен от получения отговор, командирът кимна с глава.

– Празните съдове да се върнат измити в имперската кухня!

– Ще изпълня заповедта, ага. Както е казано, така ще стане!

– Получи ли си личния дял всеки юнак?

– Който имаше дял, си го получи. Няма някой да се е разсърдил, че не е получил. Преди втория намаз имамите на поделенията четоха от Корана най-напред за царуването и здравето на нашия повелител и господар султан Сюлейман хан, както и за величието на османската държава и победите на имперската армия. Колкото юнаци има, всички вдигнаха ръце и в един глас завършиха с „Амин!“.

Като приключи с наизустените въпроси и отговори, агата на еничарите свали филцовия си калпак и го остави върху перваза на прозореца зад гърба му. Почеса се по изпотената глава с върха на пръстите, хвани мазоли от размахване на ятаган. Размисли се: „Какъв смисъл има всеки и първи петък от месеца да се преповтарят все тези едни и същи приказки?“. И въпросите, и отговорите щяха да се изричат безпогрешно. В първите години ги беше написал на хартия. Поглеждаше крадешком да не би от смущение да обърка текста. Но вече ги бе запомнил като по вода. Затвореше ли очи, безпогрешно си декламираше каквото трябва да пита и да изрича.

Научи го на тази тактика предишният командир, Турхан ага:

– Виж сега, Осман! Ще научиш хубаво, наизуст, тези изрази! Ще накараш помощника си да запомни отговорите. Наизустяването е като птичка, хвръква и отлита. Дойде ли време в първия петък от месеца да ги редиш наизуст, затвори очи. Умът работи по-добре, когато очите не гледат. Ако не изпълняваш каквото ти казвам, ако гледаш наляво-надясно, ако забравиш какво трябва да кажеш и нарушиш протокола, не отговарям! Никой няма доверие в ага, който не може да запомни какво трябва да каже! И на оня свят да съм, ще те сграбча за яката с две ръце! Да не кажеш, че не съм те предупредил!

И оттогава досега той постъпваше все така. Наистина, затвореше ли очи, много по-добре си спомняше какво трябва да каже.

„Хубав човек беше Шкодралията! – възкликваше наум капитанът. Така хубаво си декламирам със затворени очи всичко наизуст, че сигурно вече и на оня свят не чака да ме хване за яката с две ръце. Заслужава си да го поздравя. А той да ме тупне по гърба: „Браво, Осман!“

Засмя се на тази си приумица. Ето на, това беше най-непристойното нещо. Загледа се в образа си, отразен в стъклото на прозореца. Усмивката не му отива на черните вежди, на острия поглед, на черните засукани мустаци, на всеки един от които можеше да провиси по една гяурска глава? Къде се е чуло и видяло някой военен да се смее? От прозореца го гледаше собственото му ухилено отражение. Засука най-напред десния си мустак, после и левия. Реши: „Довечера, преди да си легна, ще ги понамажа с бадемово масло!“ Прогони физиономията, която подронваше внушителния му вид, възвърна войнишкия си поглед, който така подхождаше на дръпнатите му вежди, и пак се погледна в стъклото. „ Ха така! – измърмори си под носа. – Ето така изглеждам добре!“

Обърна се назад, видя, че помощникът му още стоеше изпрати пред него, и попита:

– Нали раздаването на порциона вече приключи? Какво чакаш още?

Онзи се опита да каже нещо. Не посмя. Пристъпи, но устните му не помръднаха.

– Ако имаш нещо за казване – казвай го, ако нямаш – върви да си гледаш работата! Иди да видиш сержантите дали си изпълняват задачите. Никой да не се мотае и мързелува. Навсякъде да блести от чистота! Да се извърши преброяване на оръжията в оръжейната!

– Извърши се, ага!

– Още веднъж .да го извършат!

– Слушам, ага!

– Ятаганите да се наточат от точиларите!

– Наточиха ги, ага!

– Пак да ги наточат! Каква друга работа имате!

– И аз щях да кажа същото, ага! – преглътна помощникът.

Командирът се притесни от това, че помощникът му отговаря, без да задава въпроси. Отвътре го напираше да избухне, но се въздържа. Този човек стискаше някакво камъче под езика си.