– Какво щеше да кажеш? Казвай де!

– Щях да кажа това, че... – смутено запелтечи помощникът. – Каква работа вършим? Никаква! Седим си ей така...

Командирът се изпъчи като ужилен. Като видя, че започна да го гледа на криво, помощникът му побърза да уточни:

– Не аз, юнаците така казват. Само клечат покрай зидовете на казармата, шляят се и си чешат езиците.

Вместо да си промени физиономията, капитан Осман го загледа още по сърдито. Тези приказки съвсем не бяха безопасни.

– Казваш ми, че клечат до зидовете и си чешат езиците като клюкарки?

Гласът на командира беше безизразен, обаче помощникът му усети заканата. Фалаката можеше да се появи всеки миг. Наведе глава и млъкна.

– Какво друго говорят? – Гласът на командира този път прозвуча строго, като при заповед.

– Казват, че... – заекна помощникът – ...дремели в казармата и от това ръцете ги засърбали. Откога не били участвали във военен поход. Юнак ли е юнакът, който не връхлита върху неверниците? „На кого му пука дали ни наричат „юнаци“ или не, след като сме забравили да преваляме планини и скали, да препускаме на коне, да развъртаме ятагани, да вземем чуждия и да залагаме своя живот?“ Така си говорят, ага.

Мургавото лице на капитана потъмня още повече.

– Друго?

– Това е, ага. Казах ти всичко докрай.

– Казвай, казвай! Тези приказки няма да напълнят и орехова черупка. Има още! Какво друго говорят?

Помощникът преглътна едва-едва. Съжаляваше, че подхвана тази тема. Всъщност нямаше такова намерение, но вече му омръзна след всяко хранена главатарите им да го сгащват в някой ъгъл и открито да го заплашват:

– Върви при агата най-сетне да му кажеш какво говорим ние! Отдавна дойде време да тръгнем на поход. В противен случай ние ще вземем нужните мерки, включително да обърнем и казана31!

Подобни приказки стигаха до ушите му от всяка казарма. Haзряващият бунт се усещаше и във въздуха. А като се каже бунт, това означава кръв, убийства. Обърнеха ли казана, стигнеха ли до портите на двореца, нямаше да му се размине и на него, и на всяка глава, която им попаднеше подръка.

– Такова... – измърмори, без да погледне капитана в очи. – Юнаците искат война.

– Бре, че нахалници! – избухна капитан Осман. – Как им е хрумнало на тези юнаци, че господарят ни не знае кога е подходящо и кога не е, да се тръгва на военен поход?

За крещене – разкрещя се, но наум си промърмори: „Прави са! Oт дрямка на дрямка – въшки хванахме! Султанът затвори страницата на военните походи. А и не се знае дали ще я отвори или не!“

Нямаше ли поход, войникът си губеше апетита. Войната означаваше плячка. Означаваше дял от победата. Мирът докарваше юнаците до бедност, войната им носеше богатства. Нямаше ли война, няма друга работа, освен да чакат заплатата си от месец на месец или да им подхвърлят някоя и друга монета, стига да имаше радостно за султана или великия везир събитие. Това ли заслужаваха мъжете, които са участвали в толкова много битки – да се надяват на подаяния от нечии ръка?

Макар че си рече наум „Юнаците са прави!“ капитанът повиши още повече глас:

– Тези роби да не си въобразяват, че са Сюлейман хан, та те да решават кога трябва да има война, кога – мир?

Помощникът взе да се дразни. „Какви ги върши този човек! – помисли си. – Не трябва ли да застане до своите юнаци? Не бива ли да каже „Моите войници са прави“? Грехота е, грехота... Грехота е да вървиш против бойните си другари, само и само да угодиш на двореца“.

Със същото раздразнение отново остро възрази:

– Юнаците! Нашият господар...

Не успя да продължи. За продължението се искаше сърце. Всяка дума по-нататък щеше да му отнесе главата. Млъкна.

– Какво за нашия господар? Да не би в моята казарма да се приказва и против нашия господар?

Като видя, че човекът млъкна, скочи. Тръгна към шкафа в ъгъл. Помощникът добре знаеше какво има там. Ей сега щеше да викне: „Войнико!“ После щеше да го събори на фалаката. И тогава – казвай, за бога, казвай, на ти, на ти... Реши да приключи с този въпрос, преди фалаката да се е подала от шкафа.

– Говорят, че нашият господар прекарвал времето си в харема. Казват, че той нямал очи за други жени, освен за московчанката и за дъщеря си. Така обичал Михримах султан, че забравил и принца престолонаследник, и другите си принцове... Ето това приказват.

Командирът затръшна с яд отворената врата на шкафа с фалаката.

– Ахааа! – заканително кресна той. – После сниши глас и прошепна в ухото на помощника си: – Тия безсрамници говорят, че господарят си вършел работата както кажела жена му ли?!

Другият потвърди с глава.

– Великият везир казвал на господаря, че е настъпило времето за поход. А Сюлейман хан му отговарял: „Така е, даже е отминало!“. А на следващия ден се отмятал. От приказка го докарват, че господарят ни вечер влизал в харема препасан с ятагана, а сутрин излизал оттам без него. Нашият повелител не разменял мисли с великия везир и главнокомандващ войската Ибрахим паша, а разсъждавал както му кажат московчанката Хюрем и дъщеря й Михримах. Казват, че сега Сюлейман напълно обърнал гръб и на еничарските си верноподаници. Мислите на Михримах султан витаели единствено сред моряците. Макар че Ибрахим паша му казал: „Това изобщо не е уместно!“ нашият господар изпълнил прищевките на дъщеря си и издал ферман в империята да се даде предимство на флотилията. Към босоногите моряци сега се стичали фунии със злато. Еничарите гледат кой откъде ще им подхвърли нещо, а нашият господар се води по женски ум и пръска акчетата в морето - така говорят.

Ето, най-сетне изплю камъчето.

Отначало капитан Осман се позамисли: „А дали този човек не подстрекава войниците?“ Гледаше го намръщено. Помощникът му въздъхна леко и продължи:

– Юнаците казват, че сякаш не им стигало жена да им се качи на главата, ами сега – и една принцеса! Колко ум можело да има едно момиче! Ако някой се поведял по него, рибите, а не поданиците щели да изядат златото.

Това не бяха приказки, които войниците, облегнали гърбове по зидовете, ще изрекат на един път. Добре де, откакто падишахът грабна в обятията си московската наложница, походите се разредиха, но все пак никой няма право да обвинява великия султан Сюлейман, че се води по женски ум.

Внезапно в мозъка му блесна като светкавица мисълта, че това можеше да са подстрекателства все на оня паша – великия везир. Любимеца Ибрахим вършеше всичко на своя глава. В сравнение с двореца, който си построи Ибрахим, Новият дворец – реликвата, останала от великия дядо на Сюлейман хан, Фатих Мехмед хан – изглеждаше като приют за бедни. Този човек си беше направо вторият властелин. Явно сега е решил да стане първият. Личеше, че пуска сред войниците такива приказки, за да ги подстрекава към бунт. Какво друго можеше да бъде? Вероятно възнамеряваше да катурне бащата и да постави на трона престолонаследника принц Мустафа.

„На мен да остане, няма да го направя – размисли се той наум - Щом аз ще вдигам войниците да обръщат казана, щом аз ще оправям падишаха, от къде на къде ще възкачвам на трона сина му? Нали главата му ще взема аз, а не принцът!? Ще отворя хазната, ще дам на войниците пари и не друг, а аз ще седна на трона!“

Сигурно Ибрахим разсъждаваше точно така. Капитанът, кажи-речи беше убеден в това. Онзи щеше да свали господаря, да убие Хюрем, Михримах султан и да възкачи на трона или себе си, или Мустафа, за да го върти на пръст. „Ако не е така, ще си обръсна мустака и ще сляза в Галата като голобрадо момченце!“ – си измърмори наум.

Само че имаше нещо, за което собственикът на тези мисли не си даваше сметка.

Обърнеха ли веднъж казана, въобще не беше ясно чия глава може да кацне в него.

Еничаринът по принцип забравя много бързо. И преди десет години бяха обърнали казана и атакуваха двореца – и какво от това? Султан Сюлейман скочи на коня си, нахлу в казармата, със собствения ятаган отсече главите на бунтовниците и още там приключи цялата работа.

Мина му мисълта: „Я да видим този път чия глава ще хвръкне!"

– Ти все едно не си ми казвал нищо подобно! – обърна се той към помощника си. – А аз не съм те чул! И войниците не са проявили и наглост. Точка по този въпрос. Разбра ли?

С ръка направи жест, като че ли покриваше нещо отгоре.

Помощникът си отдъхна. Беше си спазил обещанието пред юнаци в същото време се беше отървал и от фалаката.

– Както кажеш, ага! Край на тези приказки!

„Ти така си мислиш! – засмя се вътрешно в себе си капитанът. – А ако това се разчуеше, вече нямаше да се мине без отрязана глава. Реши да разкаже всичко на главнокомандващия. Иначе щяха да го попитат защо не е взел навременни мерки и щеше да изхвърчи точно неговата глава.

Стана. Нахлузи си филцовия калпак и рече:

– Стегна ми се душата. Ще поизляза малко на чист въздух.

Помощникът знаеше, че той веднага ще изтича при главнокомандващия.

– Такова... – измърмори.

– Какво такова, ефенди? Още нарушения ли има?

– Не! – отговори му човекът веднага. – Щях да кажа нещо. Преди да тръгнете, имате една работа на двора.

– Че каква работа ще имам аз на двора?

– Нали казахте да направим тържество?

„По дяволите! – изруга наум. – Съвсем забравих!“

– Да, вярно, така казах. Остана ли ми ум в главата? Забравил съм. Завърши ли я?

– Завърших я.

– Толкова бързо! Как е, бива ли я?

– Ами не знам, ага. Още не са свалили платното. Отпред постави пазач. На никого не дава да я види. „Докато моят ага не свали платното, никой няма да я гледа!“ – така казва.

Капитана се разсмя.

– Да вървим тогава. Да видим каква е станала? Дано да засенчи и махне главите ни тези приказки, дето ни развалиха настроението.

Капитан Осман се отправи към конака, където живееше главнокомандващият, с пърхащи из главата му хиляди мисли. Страхуваше се всъщност онзи да не се ядоса. Агата беше непредсказуем.

Лесно ли е да му кажеш „Войската се готви да обърне казана“? Особено ако се съмняваш, че великият везир подмолно и тайно я подстрекава. Може и той да е истинският главатар на бунта. Надигнеха ли казана и той застанеше против тях, щеше да е първият, на когото еничарите щяха да отсекат главата. Останаха назад във времето предишните дни, когато в двореца се накланяха насам-натам така бързо, че вече беше трудно да ги следиш. Не беше никак лесно да проумееш на чия страна е сега главнокомандващият на еничарите.

Мислеше си: „Снощи беше предан на господаря. Ако тази нощ се е случило нещо и е минал на страната на Любимеца Ибрахим, вече не знам!“ Неусетно допря ръка до гърлото. Видя се като акробат, който ходи по опънато над огън въже. Можеше да падне в огъня, а можеше го уважат, че е съобщил новината за бунта, с думите: „Предано служиш, Осман ага!“ и да мушне в пазвата си подхвърлената му във въздуха торбичка със злато.

Като пристигна в конака, разбра, че Пириштинели Дурмуш ага още не се е върнал от двореца.

Дурмуш ага беше станал главнокомандващ на еничарите моментално на мястото, където султан Сюлейман отсече със собствения си ятаган главата на водачите на разбунтувалите се еничари и потушили въстанието. Падишахът ритна една от отсечените глави, тя се изтърколи в локвата от кръв и спря в краката на Ибрахим ага, после викна към него: „Пириштинели, отсега нататък ще командваш ти!“

По това време и Осман беше там. От очите на падишаха изскачаха гневни искри. А гласът му прогърмя към войниците, които искаха да го катурнат от трона:

– Защо има еничари?

При спомена за оня миг косите на капитана настръхнаха. Не можеше да откъсне очи от безжизнените тела на другарите си, проснати в кръвта. Живите викнаха в един глас:

– За да бъдат герои или победители по твоя път, господарю!

– Чу ли ги, Дурмуш ага? – попита падишахът, докато прибираше ятагана си в канията. – Моите войници глава дават да станат герои и победители. Ха сега да те видя теб! Трябва да възпитаваш за нас герои, които заслужават целувка по челото, а не такива, чиито глави ще се търкалят в краката ни.

„Откъдето и да го погледнеш, минаха си десет години!“ – помисли си Осман. Не беше лесно във Великата Османска империя да се задържиш на служба като главнокомандващ еничарите цели десет години. А агата беше успял в тази трудна работа. Всъщност той бе албанец, но все отричаше: „Не бе, момчета, какъв ти албанец? Като погледнеш родословието ни, ще стигнеш до Осман Гази, Сьоют, Доманич“.

Дурмуш ага примираше от удоволствие при всеки удобен случай да разказва за родословието си: „Дядото на дядото на моя дядо – казва, че е бил в армията на Мурад хан в Худавендигяр32. Развъртял си ятагана срещу неверниците на Косово поле. Падишахът го погребал там.

На капитан Осман въобще не му пукаше откъде е главнокомандващият. Особено този ден.