Присви очи и погледна косо към запъхтяната, подтичваща подире й Есма. Нима можеше да е фалшива изписаната по лицето й обич, примесена с тревога? Да не би да са били шпиониране и сълзите, които е проливала до разсъмване край леглото й по време на боледуванията?

„Не!“ - такъв бе отговорът на всички връхлитащи в мозъка й въпроси, тя бе първият човек, чието лице видя след майка си.

„Колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си, Михримах! – реши в себе си тя. – Ето че и ти сега си фантазираш, също като нея!“

Насочи мисълта си в друга посока, само и само да отхвърли това съмнение. Как щеше да подхване въпроса, като седне да говори с майка си. Разбира се, нямаше как да я попита: „Какво е любовта, мамо!“ Нямаше смелост да й каже: „Когато се качих в кораба на Хъзър Реис, срещнах един моряк и той ми взе ума. Влюбена ли съм?“ После – тези сънища…Тях как щеше да й ги разкаже? За миг се упрекна, че отива при нея. Как би могла да говори с майка си за всичко това? „Не мога да забравя онзи моряк, виждам го дори и в сънищата си. И той... Той … Гали ме. Това ли е любовта? Да галиш и да те галят ли, мамо? Но не е ли твърде странно. Искам го, а ме отвращава. Що за чувство е това? Омърсена съм.“

Боже господи! Никога няма да го бъде! Как щеше да й наприказва такива работи?

Вече беше в покоите на майка си. Същата суматоха цареше и в предния салон. Там гъмжеше от търговци на платове и шивачки. Мерзука, най-съкровената приятелка на Хюрем, разглеждаше платовете и приказваше нещо с шивачките. Придворните на майка й и прислужничките говореха една през друга и затова наоколо жужеше само един общ шум, при който въобще не се разбираше кой какво казва и какво иска. Единствено Шетарет калфа беше встрани от цялата тази неразбория. Вече в напреднала възраст, дойката седеше с кръстосани крака край големия бронзов мангал в центъра и ги наблюдаваше с леко учудване, но се и забавляваше. Беше с гръб към вратата и затова не забеляза Михримах. Хаотичното жужене на другите секна в момента, в който я зърнаха. Няколко придворни се изсмяха и наведоха глави. Мерзука опита да скрие зад гърба си плата, който държеше, и им направи жест да си мълчат. Или поне така й се стори. Невъздържаното подсмихване я озадачи. „Какво им става на тези? – размисли се тя. – Всички са разтичали насам-натам, подхилват се невъзпитано. Къде се е чуло и видяло някой да се смее в лицето на господарската дъщеря!“

Шетарет калфа се учуди от внезапно настъпилата тишина. Извърна се натам, където гледаха всички останали. Като видя Михримах, ментално се развика:

– Момичетааа! Момичетааа! Брей, брей, дошла е най-красивата красавица – моята господарка принцесата!

Опита се да стане, но всичките й усилия се оказаха безуспешни. Ядоса се и подвикна:

– Какво стърчите като тояги! Че помогнете де!

Някои се изсмяха на престорения й яд. Доволна от реакцията, този път с още по-ядосан тон, тя отново измърмори:

– Бре, бре, да лежа така, просната като тава, пред нашата принцеса. Само да стана, ще видите какво ще ви направя! Къде е моята дрян тояга? На мястото си ли е?

При тази заплаха прислужничките се престориха, че треперят като от страх, Михримах обаче се спусна към бавачката, подгънала коленете си в поредния опит да стане, и й помогна да се изправи.

Най-сетне застанала на крака, калфата пак започна да бърбори

– А бре кой е запалил кандилниците посред бял ден? Или е изгряло слънцето? Какъв е този блясък? Салонът ни се къпе в светлина!

Обърна глава и се ококори така, сякаш сега вижда Михримах за първи път.

– Не, сладурки! – изчурулика тя. – То било сиянието на моята слънчева принцеса!

Михримах прегърна поривисто калфата на своята майка. Вдиша дълбоко добре познатото ухание от едрата й гръд, там, където като малка се гушваше и отпускаше глава, заслушана в разказваните от нея приказки.

– И да не ядосвате моят калфа! – включи се и тя в играта. – Като ви докара тук вампирите и таласъмите, ще видите!

Вампирите и таласъмите бяха герои от нейните приказки. Никой не знаеше какво представляват, но всички се стряскаха. Духове ли са, привидения ли – не беше ясно. Михримах не можа да им определи нито формата, нито вида, макар че хиляди пъти бе слушала за тях, бе се опитвала да си ги представи, беше плашена, че ще дойдат за нея.

– Какво има, дойке? – пошепна й на ухо. – Нещо става в харема.

Шетарет започна да върти очи.

– Нещо тайно ще да е! – придаде си тя загадъчност в гласа. – Мерзука трябва да знае. Тя извика един по един всички търговци на платове.

Този път Михримах се обърна към Мерзука:

– Защо е тази суматоха, лельо Мерзука?

От плъпналата по лицето й усмивка очите на татарката заприличаха на две линийки.

– Каква суматоха, принцесо?

– Всички са се разтичали. Преди малко срещнах Джафер. И той даже тичаше. Не е ли така, Есма? Къде се е видяло и чуло Джафер да тича. В бързината си дори забрави да ни поздрави.

Гувернантката потвърди само с глава.

– Скъпа моя принцесо! – рече Мерзука. – Сигурно си е имал някаква задача! Кои сме ние да питаме майка ви каква задача му е поставила? Мерзука явно се опитваше да измести темата, но едно-две момичета наведоха глави и се подсмихнаха.

– Що за невъзпитано държане! – избухна Михримах. – Лельо Мерзука, да се кикотят в лицето ни вече навик ли е в този харем? Явно има какво да ни казваш, въпреки че си най-доверената приятелка на мама, а за нас - нещо като истинска леля. Разбрахме, става нещо, но не разбрах – за добро ли е, за лошо ли е!

Гласът на Михримах прозвуча в предния салон от покоите на майка й като свистене от камшик. От уплаха дори Шетарет калфа прехапи дебелите си устни и сви рамене.

„Същинска майчичка! – си рече Мерзука. – Подноса ще запрати, небето ще срине на земята!“ Опита се, доколкото беше възможно, да прибере разтеглената до ушите й усмивка.

– Не! – едва чуто промълви. – Майка ви чу, че сте дошли. Да не я караме да чака и да се притеснява.

Хвана Михримах за ръката, заведе я пред стаята на майка й, отвори вратата и се дръпна настрани да й направи път.

***

Да става каквото ще! Михримах влезе с решителна крачка. Потъна сред купища овални възглавници, Хюрем седеше на широкия диван, застлан с персийски килими и индийски коприни, и бродираше. Вдигна глава от ръкоделието. Още щом зърна дъщеря си на прага, по лице се плъзна усмивката, примесена с тревога. „Защо ли е дошла? – се запита. - Да не би някоя от прислужниците да ми е скроила номер?“

На Михримах й се стори, че от проникващата през решетестия прозорец светлина зад главата на майка й сияе небесен ореол. На този фон белият тюл, поставен върху косата, се разстилаше върху раменете като блестящ плащ. С едно движение на главата Хюрем отметна от челика подалия се под шала кичур червеникава коса.

Михримах й отне възможността да вземе думата:

– Мамо, трябва да си поговорим за нещо!

– И ние щяхме след малко да ви повикаме. И аз, дъще, имам какво да ви кажа!

На Михримах й се сви сърцето. „Ще ме скастри за нещо. Сигурно чула туй-онуй. Иначе защо ще ме вика?“

Хюрем се разпореждаше да я извикат в покоите й само за две неща или да й каже, изпълнена със страх от всевъзможни представи за предателство, какви новини са докладвали съгледвачите за деянията Гюлбахар и сина й, или да продължи списъка на нещата, за които винаги заповядваше: „Недей да правиш това и онова!“

„Може би ще е по-добре първа да отвори дума“ – помисли си Михримах. Поне щеше да се избави от колебанието откъде и как да започне. В такъв случай вече щеше да й отговаря каквото й дойде на езика за онова, за което майка й щеше да задава въпроси. Така щеше да направи и от вихъра на чувствата, които гризяха душата й и разбиваха сърцето й, които я подтикваха да се мисли за омърсена, а можеше и да потуши призраците на забранените желания.

– Слушам ви! – наведе глава. – Първа вие, мамо, кажете каквото има да казвате.

Хюрем погледна дъщеря си, изправена пред нея като тънка фиданка. Колко фина, колко крехка беше на вид. Запита се: „Дали не избързвам?“. Но имаше смисъл да се обсъжда повече. Рече си: „Крачката вече е направена, стрелата излетя. За да унищожа злодея, на мен ми трябваше друг злодей, по-голям и от него. Намерих го. И няма да го изпусна“.

Хюрем подви и кръстоса крака върху дивана, смени позата. Тупна с длан по копринения килим, Михримах да седне до нея.

– Само че този път няма да спазваме норми и правила. Щом дъщеря ми е дошла, без да я повикаме, значи има нещо важно да ни казва. Слушам с четири уши, принцесо моя!

Михримах се обърка какво да говори. Изпариха се всички изрази, въпроси, които премяташе в мислите си по цели нощи. Задържа поглед в очите на майка си.

– Мамо?

– Да?

Думата не й идваше на езика. Само се питаше: „Какво да й кажа! Изглежда, един моряк е пленил сърцето ми?“. За бога, никога не бих могла да й кажа такова нещо! „Някаква ръка ме гали насън, ръката на моряк и аз...“ Не, аз никога, никога, никога! Невъзможно е! Не мога да ги изрека! „Там, до банята на наложниците, видях едно от момичетата. Правеха с един мъж нещо! Нещо! От онази нощ аз се чувствам омърсена, а в същото време си представям, че върша същото нещо с моряка“. Не! Няма да й го кажа!“ – изкрещя душата й.

– Такова... – едва се отрони от устните й.

– Да, дъще, слушаме ви! Проблеми ли имате?

– Хъзър Реис! – изтърси набързо Михримах.

Изскочи от устата й неволно, като вик на облекчение.

В същия миг Хюрем се зарадва: „Нищо не е чула. Все още няма поглед какво се подготвя!“ Отдъхна си. По-добре дъщеря й да го чуе от собствената й уста. Та кой друг би могъл да й обясни по-добре онова, което ще поискат от нея. А то беше много важно. Защото от него зависи животът им, и бъдещето на трона.

– О, да! – й каза спокойно. – С благоволението си да посетите негово превъзходителство Реис на собствения му кораб Негово Величие султанът ви дари с небивало щастие, нали?

– Да, мамо! – въздъхна Михримах.

И в същото време си помисли: „Отървах се!“ Изобщо нямаше да докосва до оня въпрос. Сега обаче се чудеше как да продължи нататък.

– Капитанът ме посрещна много добре – заговори отчетливо, дума по дума. – Направихме малка разходка с флагманския кораб. Чувах как вятърът издува платната, как греблата плющят във водата. Даже изстреляха топовни салюти в наша чест!

– Всеизвестна е предаността на Хъзър Реис към нашия господар и цялото му семейство. Всеки път, като се завърне от поход, има навика да поднася уникални подаръци и по това може да се съди каква нежна душа притежава този иначе груб воин. Радваме се, че дъщеря ни се е върнала от това увенчало най-красивите й мечти посещение.

Неусетно и майката, и дъщерята потънаха в дълбок размисъл. Михримах преценяваше как да продължи разговора с една тема, която въобще нямаше намерение да подхваща. Не беше на точния адрес. И по този въпрос имаше намерение да говори не с нея, а с татко си.

Хюрем също не мислеше, че дъщеря й е дошла в нейните покои за да разказва за радостта от посещението си на кораба. Усети колко е напрегната отвътре. Михримах все още виждаше нещата по детински. Какво ли беше намислила, какво ли й минаваше през ума? Съвсем безцелно подхвърли:

– И Хъзър Реис е много доволен. Според мен главно от присъствието си в столицата, но не по-малко и от посещението на красивата дъщеря на господаря на неговия кораб.

– Напротив, мамо, Реис Баба изобщо не е доволен.

– Не те разбирам! Защо? – изуми се Хюрем.

Михримах се зарадва, че намери начин да заинтригува майка си с това посещение.

– Защото негово превъзходителство Реис вярва, че така както господства на сушата, Великата османска държава трябва да бъде господар и на моретата. Каза ни: „Територията на Великата османска държава трябва на всяка цена да се разпростре и върху новия континент. И аз се страхувам това величие да не залезе. Тъй като врагът ни забогатява все повече чрез съкровищата на новия континент“.

Хюрем моментално наостри слух. Внимание! Вътрешният й глас изпрати алармени сигнали до всяка нейна фибра. Светкавично премисли: Дъщеря ти говори за изключително важни неща. Такъв стар морски вълк, не ще да е наприказвал на дъщерята на владетеля подобни приказки? Или зад думите на Реис долавяше нещо прикрито?

– Добре! – вгледа се тя в очите на Михримах. – Този човек кръстосва моретата с надути платна, размахва ятаган срещу врага. Пречи ли му нещо на негово превъзходителство Реис да изпълни желанията си?

– Пречи му! Свако ми, пашата, не бил на едно мнение с него.

„Точно така! – едва не нададе вик този път Хюрем. – Точно така! Чуваш ли, Хюрем? – запита я вътрешният й глас. – Хъзър Реис се оплаква от хърватската свиня. Тази пропаст, която зейва с всеки изминал ден между все по-впечатляващия падишаха Хъзър Реис и главнокомандващия армията и главен везир Макбул Ибрахим, ще ти свърши чудесна работа. Хъзър може да ти бъде съюзник. Най-малкото, ще ти помогне да унищожиш Ибрахим.“