Постара се да не показва пред дъщеря си колко е развълнувана. Реагира вяло, все едно че говори на себе си:

– Това е много лошо! Великият везир е страшно упорит!

– Трябваше да чуете, мамо, какво разказва за Новия свят Реис Баба. Там имало такива гори, че който навлезел в тях, повече не можел да излезе и за да се стигнело от извора на една река до устието й, трябвало да вървиш години. И под земята, и над нея – всичко било съкровища. Можете ли да си представите, неверниците прибирали всички тези съкровища.

– Добре де, Реис какво чака, та не отиде да ги донесе на нашия господар?

– Шестдесет десет нови галери! Шестдесет големи галери! Една импозантна армада. Това струва хиляди златни дуката.

– А Ибрахим паша не е съгласен, така ли?

– Така е. Свако ми, пашата, казал на Реис: „Новият свят е много далече. Ако войската се озове на такова далечно разстояние от страната ни, няма къде да се настани“.

Чудесно, чудесно! Сега много по-ясно можеше да прозре в бъдещето.

Ако Хъзър Реис получеше каквото иска, за Ибрахим това щеше да бъде такъв удар под кръста, че повече нямаше да се изправи. Второ, тя щеше да притежава вярна и признателна морска сила. Трето, това щеше да е ужасно удобен повод да засили влиянието, което Михримах упражняваше върху баща си.

– Ти какво ще кажеш?

За миг Михримах си помисли: „Какво щях да казвам, а накъде се измести целият разговор!“

– Корабите, които иска Хъзър Реис, трябва да се купят. Някой трябва да обясни на нашия татко, че Реис има право и че Великата османска държава непременно трябва да стъпи в Новия свят.

– Според теб кой би могъл да го направи?

– Не знам! – безпомощно наведе глава Михримах.

Настъпи продължително мълчание. Но когато вдигна глава, видя ужасния блясък в очите на майка си.

– Не ми отговорихте, дъще. Кой според вас би успял да го постигне!' Кой би могъл да внуши на Негово Величество султана този грандиозен план!

Михримах я погледна многозначително: „Това можеш да го направиш само ти!“. Но Хюрем изрече нещо съвсем неочаквано:

-Ти!

Без да отдели искрящи очи от дъщеря си, тя продължи с най-пленителната си усмивка:

– Моята красива дъщеря, единствено ти можеш да склониш баща си на това!

Михримах учудено я опроверга:

– Но как ще стане? Как е възможно един велик падишах да върши своите дела както каже дъщеря му? И колко ум притежава една жена, че да надхитри великия везир и да покаже на падишаха правилния път?

– Ех, моя морска русалко! – засмя се Хюрем. – Някой ден ще разбереш какво е способна да прави с мъжете умната жена. Ако подтиква мъжът й да бъде силен, всяка жена би обърнала света наопаки. Умната жена обаче изобщо няма да се захваща с това. Тя ще постъпи така, че мъжът да го направи по собствено желание!

Михримах изтръпна от загадъчните нотки в гласа на майка й.

– Ти направи ли го! – попита тихо. – Каза ли на татко, падишаха да обърне света наопаки!

– Как смяташ, дъще моя, иначе ще стоим ли на краката си аз и ти в този дворец.

Видя колебанието на момичето и каза:

– Михримах, ако го искаш – направи го. Ако наистина го искаш, ще получиш тези кораби. – Замълча за кратко. – А да ти кажа ли още нещо. На падишаха, нашия господар, този въпрос не му е непознат. Още при първото си посещение Хъзър Реис запознал Ибрахим паша с този въпрос. Но получил отговор: „Това е недопустимо! Гледай си работата!“. Господарят ни много се ядосал. По една случайност същия ден и аз му разказах колко си влюбена в морето и как всеки ден наблюдаваш отплуващите и пристигащи кораби. Знаеш ли какво ми отговори Негово Величество султана „Виж, Хюрем! Нашата принцеса има пълна представа колко е важно да владеем моретата, а великият ни везир изобщо не го проумява!“

Сърцето на Михримах подскочи от радост.

– Вярно ли? Така ли каза?

– Нима лъжа, няма измама! Извика Хъзър Реис в двореца и те запозна с него, нали?

Хюрем видя как лицето на девойката се озари и искрено се зарадва: „Ето такава е дъщерята на Александра Анастасия Лисовска. Амбициозна!“ И продължи да настоява:

– Ти успя ли да разбереш дали господарят не те е изпратил на кораба с някаква цел? Така де, качвала ли се е досега дъщеря на падишах на военен кораб? Къде се е чуло и видяло? И то сама! Явно очаква нещо от теб! Само си помисли, взема те със себе си, води те в Дивана, кара те да подслушваш разговорите на везирите. Според мен той иска да се занимаваш с държавни дела.

Михримах потвърди с глава.

С този твой прекрасен ум обезателно ще го убедиш. Ще си изиграеш чудесно ролята на победител над пашата, оня хърватин.

Стана, изправи се пред дъщеря си, наведе се и сложи ръце върху раменете й:

– Хайде сега да те видим, принцесо Михримах! Кажи, ще направиш ли каквото ти казах? Или ще преклониш глава, примирена, че жените имат по-малко ум.

„Какво ще изгубя, ако опитам? – попита се сама. – Мама има право. Нали татко ме изпрати съвсем умишлено на кораба на Хъзър Реис. Да видя, да науча някои неща. А аз какво направих? Като се върнах, му споделих по детски как съм се забавлявала там. Как плющели платната, как гърмели топовете. Господи Боже мой, толкова ли съм глупава!“

Поразкърши малко пръстите на скръстените си пред гърдите ръце. Хъзър Реис не й е поръчал да постави въпроса за шестдесетте кораба! И на раздяла тя да му е обещала, че ще го бъде!

Ами после? После, ето на, умът й хвръкна по оня красавец с огнените очи. По моряка, който я караше да забрави за всичко, дори за дадената дума.

И взе решение. Тя беше дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем хасеки. Започна да си внушава сама: „Принцеса Михримах не може да проявява детинщини. Дъщерята на падишаха трябва да разговаря с падишаха като дъщеря на падишах. Да не би делата на Великата османска държава да са задължение единствено на мъжете, та жените да нямат думата?“

Вдигна глава. Загледа се в очите на майка си.

– Ще го направя! – промълви. – Ще говоря с татко ми, падишаха

– Браво на моята принцеса!

***

Другаде й беше умът на Хюрем. Реши: „Време е вече!“

– Има още нещо! – добави го тихо.

Михримах й отговори с поглед, че слуша.

– Искам да кажеш на господаря още едно нещо. Нали и без това разговаряш, тъкмо ще го поискаш от баща си.

– Какво е то?

– Обаче... – продължи и млъкна. – Негово Величество султан не трябва да знае, че му го казваш по мое желание.

– Какво трябва да знае?

– Представи му го като твое желание. Много е важно!

– Защо?

Устата на Хюрем беше пресъхнала от вълнение, преглътна, в гърлото й изклокочи странен звук. Даваше си сметка, че това е игра с огъня. Не беше твърдо убедена, че Михримах е захитряла достатъчно за интриги от такава класа.

Вярно, от деветгодишна й обясняваше какви опасности я очакват, кои са враговете й, но дали беше придобила умението да се бори? За тези неща се изискваше ум, смелост, твърда като стомана воля и може би първо място – да си затваряш устата. Изречеш ли последната дума най-напред – край! Съвсем малко разсейване, съвсем малко недоглежда можеше да провали всичко.

„Все още можеш да се откажеш! – двоумеше се Хюрем. – Изчакай още малко! Трябва да си абсолютно сигурна!“

Но вътрешният глас й се противопостави: „Виж, докато ти стоиш, кроиш планове тук, еничарите току-виж обърнали казана. Слава на Аллах, главнокомандващият им предупреди падишаха навреме, та угасиха бунта, още преди да пламне. Сюлейман не може дори да го допусне, но зад този бунт няма как да не стои Ибрахим. Докато ти чакаш дъщеря ти да узрее, ако Ибрахим и Гюлбахар свалят Сюлейман и сложат на трона Мустафа, няма да имаш време дори да се тупнеш по главата, че си закъсняла“.

Дъщеря й очакваше отговора с питащи очи.

– Защото... – Взе й ръката и въздъхна дълбоко. – ...ако разбере, че онова, което ще му кажеш, е пожелано от мен, господарят ще го схване в друг смисъл.

– Заинтригувахте ме, валиде, какво е това толкова важно нещо, което има определен смисъл, ако го кажа аз, и друг – ако го кажете вие?

„Срина мостовете, Хюрем! – промълви си наум тя. – Няма вече връщане назад. Казвай каквото имаш да казваш!“

Наведе се към ухото на Михримах и макар че в стаята освен тях двете нямаше никой друг, подозрително се огледа наоколо.

– Кажи на господаря – пошепна, – че искаш да назначи принц Мехмед за управител на провинция Сарухан.

Каза го толкова тихо, и то на ухо, че Михримах не успя да го възприеме. А от друга страна, си помисли: „Правилно ли чух?“

– Какво? Какво да кажа?

Хюрем й хвърли разгневен припрян поглед, наведе се отново към ухото й и прошепна същите думи:

– Кажи му, че искаш батко ти да стане управител на областта Сарухан.

Михримах не успя да овладее изненадата си:

– Но как така, нали там е Мустафа?

– Да, но не е необходимо безконечно да стои все там. Мехмед – в Сарухан, а Мустафа – някъде по-далече... Откъде да знам, например в Аман. Дори и по-далече...

– Но защо? Не разбирам!

Хюрем усещаше, че изчерпва и последните си капки търпение:

– Как така не разбираш? Колкото по-далече е Мустафа, толкова по-гарантирана е нашата безопасност. Колкото по-близо до Истанбул е Мехмед, толкова по-бързо ще се придвижи до столицата.

– Но, валиде, Мехмед и без това си е в Истанбул!

„Не! Не може да е толкова глупава! – размисли Хюрем. – Не може нейната дъщеря да е толкова глупава. Подслушва зад завесата заедно с баща си клюките в Дивана, разговаря по държавни въпроси, изучава везирите до девето коляно, плава на бойни кораби, мечтае за разширяването на османската територия в новите земи, готви се да иска от падишаха да бъдат построени още шестдесет нови галери, ум има за всичко, всичко разбира, всичко знае, а не надушва надвисналата над главите ни огромна заплаха.“

– Михримах! – въздъхна с последни усилия да се овладява. – Мехмед порасна, не бива да стои непрекъснато в Истанбул. Наближава време господарят да изпрати някъде и него. Така повелява законът, протоколът. Целта ми е Мехмед със сигурност да замине в някоя от най-близките до столицата области.

Михримах пак не проумя смисъла, но кимна с глава така, все едно е наясно по въпроса.

– Добре де! Но какво пречи вие да го кажете на татко?

– Пречи ми това, че може да си го изтълкува като проява на вражда между мен и Гюлбахар. Може да си помисли, че се опитвам да отдалеча Мустафа.

Девойката се извърна и погледна майка си. Всеки път се възхищаваше от нейните зеленикаво-теменужени очи. Кой не бе влюбен в тях? На първо място – баща й. Но днес за пръв път забеляза, че изпитва страх от просветващите в очите на майка й искри. Тези вечно проникващи в дъното на човешката душа очи сега блестяха като стъкло и направо я парализираха, смразяваха, настръхна от тях.

– Татко няма ли да усети, че вие сте ми го казали?

– Зависи как ще го поискате, дъще. Ако го направите умно, няма да разбере.

Помълча малко, после я погали по косата и допълни:

– Това само ти можеш да го постигнеш. Животът на всички нас е в твои ръце.

Животът на всички ни ли? Михримах потръпна.

– Ще го поискаш, нали? Ще го кажеш?

Преди да дочака отговора, изненадващо се изправи до нея:

– Хайде да те видим, принцесо! Да видим как ще се пребориш за нашето съществуване!

Гласът й беше толкова смразяващ, колкото и очите.

После неочаквано безгрижно изчурулика:

– А и ние няма да стоим със скръстени ръце! В най-близко време ще споделим с господаря мечтите на нашата принцеса за новите светове, както и искането й за галерите, които трябва да заплават по океаните.

Михримах усети, че й става още по-тежко на душата: „Уж дойдохме да си изплачем болката. Въртяхме, сукахме, та в края на краищата завъртяхме разговора на другаде!“ Наистина, майка й се ангажира да говори с татко й по въпроса за шестдесетте галери, които поиска Хъзър, но после изкусно измести целия им разговор.

Не й се стоеше повече при нея. Обмисляше вече разговора, който трябваше да проведе с баща си. Не беше кой знае колко трудно да подхване темата за галерите, но как щеше да поиска назначаването на Мехмед за управител на Сарухан? И то без той да забележи, че е по желание на майка й! Такъв велик падишах ли нямаше да го усети? Как ли би било възможно?

– Валиде, това ли имахте да ми казвате?

Въпросът излетя от устата й малко остро.

– Не разбрах! – учуди се Хюрем.

– Когато влязох в стаята, казахте: „И ние имаме какво да си поприказваме с теб“, нали? Този въпрос ли искахте да обсъдим? Или има друга тема? Искам да кажа, че ако нямате нещо друго предвид, ще помоля за разрешение да си тръгвам.

Хюрем се размърда неловко на място. Мина й през ум: „Дали не трябваше да отложа с един-два дни? Дали е редно в един и същ ден да товаря на плещите тежестта на два толкова важни проблема? Дали Михримах ще има силата да ги понесе?“ Не можа да си отговори на тях светкавично прескачащи се един друг из главата й въпроси. Но не можеше да се крие повече. Дори подготовката беше вече в пълен ход. Нямаше да минат един-два часа – и мълвата щеше да плъзне навсякъде из харема. А ако Михримах научеше новината от друг, това можеше да доведе до непредвидими последствия. Михримах беше нейна дъщеря, не биваше прехвърля отговорността на други.