– Да, дъще! – отговори, без да се колебае. – Имаме да говорим по още един много важен въпрос.

– По важен от въпроса, по който искате да говоря с баща си ли?

– И двата са един от друг по-важни!

– Много ме заинтригувахте. Преди това обаче имам една молба. В харема цари пълна суматоха. Покоите ви са претъпкани с търговци на платове с шивачи. Като идвах насам, видях да подтичва дори и Джафер. Интересува ме какво става. Ако искате, кажете ми най-напред коя е причината за тази трескава подготовка. Така ще си поговорим по спокойно и по важния въпрос, който ще споделите.

За да потисне вълнението си, Хюрем започна да снове из стаята, с тактиката да спечели време, докато си подреди мислите, тя не постигна нищо повече от това да разпали докрай любопитството на Михримах.

– Каква е тази трескава подготовка, валиде? – настоя девойката,

„Сама си го потърси!“ – си рече Хюрем и направо отсече:

– Подготовка за сватба! Малко е рано, но... Решихме, вместо да се притесняваме после от бързане, полека и спокойно да се подготвим отдалеч!

Настана сгъстено до свръхнапрежение мълчание, сякаш можеше да го пипнеш с пръст. Михримах не трепна. Лицето й беше абсолютно безизразно. За миг Хюрем изпадна в паника пред това безмълвие, пред тези безизразни очи.

– Сватба ли казахте, мамо?

– Сватба! – кимна с глава Хюрем.

Приближи се и седна до нея, взе ръцете й в длани. Майка и дъщеря кръстосаха погледи.

– Дойде ми до гуша от тези момчета! – обади се Михримах. – Пак ли ще се прави сюнет? Но Джихангир не е ли още много малък, мамо?

Хюрем се поизкашля.

– Не е сюнет... Има още време дотогава!

– Не е ли сюнет!? Каква е тази сватба тогава?

Замълча. Неочаквано лицето й просветна.

– Хееей! – опита се да потисне радостта си. – Кой се жени?

Този път мълчанието бе още по-тягостно. Михримах така и не получи отговор, прикова очи в майка си. Гледаха се още по-напрегнато и от мълчанието. Тогава Михримах разбра. Скочи като ужилена:

– Валиде, само не ми казвайте: твоята сватба! Само това не ми казвай.

– Михримах!

В тона на Хюрем мъмренето преля в заплаха: на мен така не можеш да ми говориш! Липсваше само едно нещо. И Михримах веднага го улови. Не търпя възражения!

– Аз не искам да се омъжвам!

– И защо?

– Не съм узряла още за това!

– Кой ти го каза? Навърши петнадесет. Момичетата на твоята възраст имат вече по две-три деца.

– Валиде!

– Време е и покрай теб да подскачат дечица.

– Виж ти! – тропна с крак Михримах.

– Не ми тропай c крак, дъще! Не можеш да ми се наложиш с тропане на крак.

– Не мога да повярвам! – повиши глас Михримах.

Сега дойде нейният ред да обикаля нервно из стаята. Внезапно се спря и с пламтящи очи погледна към майка си.

– Не бяхте ли вие, която само преди пет минути ми говорихте, че трябва да се впускам в държавните дела?

– Тъкмо затова искам да се омъжиш!

– Моля? Нещо не го разбирам.

– Нима нищо за разбиране. Женитбата на принцесите също е държавна работа.

Михримах се опита да потисне надигащия се в гърдите й гняв, но така и не успя.

– Ня-ма да се о-мъ-жа!

Хюрем се разсмя на настървението, с което дъщеря й при всяка сричка набиваше крак в пода. Вътрешно възкликна: „Как е възможна такава прилика!“

Михримах въобще не обърна внимание на гневните погледи на майка си, обърна се и тръгна към вратата.

– Казаx! – отсече, без дори да погледне назад. – Ня-ма да се о-мъ-жа!

– Баща ти вече си каза тежката дума!

Точно пред вратата Михримах се вкамени от ледения тон на майка си.

– Негово Величество султанът е на мнение, че вече е време единствената му дъщеря да се омъжи. Дори ми заповяда да й потърся подходящ съпруг.

Михримах се обърна. По лицето на Хюрем играеше непозната дотогава усмивка.

– Валиде, не се грижете за това! – Гласът й проряза стаята като кама – Не бяхте ли вие, която ми казвахте: „Ще разбереш как умната жена може да накара мъжете да направят какво ли не!“. Или не съм го чула добре? Умната жена изобщо не се захващала да преобръща света наопаки? Пак вие казахте: „Само успява да накара мъжа да го направи по собствено желание"- И аз ще постъпя така. Татко ще си оттегли заповедта назад.

– Още не знаеш кого съм ти намислила?!

– Не ми и трябва! Не искам да го знам! Каквото ще да става, аз няма да се омъжа. Ако ще да е и принцът на планината Каф от приказките на Шетарет баджъ!

Блъсна на вратата и излезе.

***

Бузите й пламтяха като в огън. Мерзука веднага разбра какво е станало вътре. Усети и какво й се пише, опита се да остави настрана платовете, които държеше в ръце, но не успя.

– Лельо! – изправи се пред нея Михримах. – Не се престаравай напразно! Няма да има никаква сватба!

Обърна се към струпаните зад гърба й придворни, слугини, търговци на платове и шивачи, които се споглеждаха смутени и объркани, и ги изгони:

– Хайде да ви няма! Отивайте си всеки откъдето е дошъл. Тук няма работа за вас!

Навалицата, изпълвала стаята досега, започна да се разрежда.

– Есма! – повика гувернантката си тя.

Девойката се отдели от множеството.

– Ела! Ние също нямаме повече работа тук!

Дори не дочака прислугата да отвори вратата. Напъна се да притегли тежкото й крило, успя, макар и доста трудно, и с твърда крачка напусна покоите на майка си.

Подтичващата подире й Есма я настигна:

– Принцесо, какво става?

– Не се прави, че не знаеш, Есма! Прекрасно знаеш какво става!

Девойката я погледна със смесица от страх и срам.

– Докато влезете при Хюрем хасеки, не знаех. Кълна се. На нас не бяха казали.

– Виж ти! – възкликна Михримах и се закова на място.

Реагираше така, когато беше много ядосана или изненадана.

– Виж каква работа! Майка ни иска да ме омъжва. Няма човек в двореца да не го знае, но от нас се крие!

Тръгна отново, но само след крачка пак се закова. Есма въобще не го очакваше и залитна напред, трите придворни не успяха да се спрат и я блъснаха в Михримах. Михримах обаче не усети нищо. Съзнание й работеше с пълна сила единствено да открие начин как да се измъкне от този капан. За кого искаше да я омъжи майка й? Отговори й троснато „Не искам и да знам!“, но всъщност не беше вярно.

– Есма! – наведе се тя към ухото на девойката. – Знаеш ли?

– Какво, принцесо?

– Кой е?

Гувернантката й се вцепени. Погледна безпомощно към разтрепераните зад гърба й придворни. Видът й я издаде: „Какво да кажа сега?“

– Знаеш го! – въздъхна Михримах. – Кой е?

Докато Есма се мъчеше да се овладее, Михримах й изкрещя:

– Чакай! Не ми го казвай! Не искам да го чуя!

Облекчението на гувернантката, че се е отървала, не трая дълго.

– Отказах се. Казвай! Кой е?

Есма се огледа уплашено наоколо и само и само да спечели още една секунда време, смъмри придворните:

– Xайде, вие тръгвайте!

Защо ли й трябваше да го крие? Реши се, наведе се към ухото на Михримах и й го прошепна.

– Господи Боже мой!

Михримах не се поколеба дори за миг и тръгна обратно. Не виждаше приведените до земята прислужници. „Не може да ми го причини!“ – мълвеше тихо, докато пресичаше като светкавица предния салон на майка си. Разярено отвори вратата, която преди малко блъсна на излизане. – Валиде! – засили се още от прага направо към нея.

– И ние очаквахме да се върнете! – започна тя, но Михримах не й даде възможност да продължи:

– Омъжвате ме, майко, за един куц човек на възрастта на баща ми?

Случи се нещо нечувано. Нямаше човек да не е чул за красотата на чешмата на Дилруба. А когато сред хората плъзна мълва, че тази чешма е посветена на едно рано починало незнайно девойче, пред казармата на еничарите, започнаха да се струпват любопитни посетители.

Няколко седмици подред между прииждащите да я видят и дежурните постови се водеха ожесточени спорове. Еничарите спираха онези, които нахалстваха да влязат, с крясъци:

– Махайте се! Военната казарма да не ви е конският пазар, та се бутате с ръце и крака да влезете! Изчезвайте!

Другите, наредени на опашка, също се молеха на избутващите ги войници:

– Имайте страх от Аллах! Срамота е, грях е! Една глава от Корана не сте прочели за душата на Дилруба хатун!

Най-накрая разрешиха. Всеки петък дворът на казармата Еюб бе отворена за желаещите да посетят чешмата, да прочетат молитва за душата на Дилруба хатун и да изпият от нея тасче студена вода.

Но сега пък възникна друг проблем. Не останаха жени, които си търсят съпрузи, млади бездетни булки и жадуващи изцеление болни хора да не пият вода тас по тас, започнаха да връзват лентички тук и там по чешмата, та Дилруба да съдейства молитвите им да бъдат чути от Аллах. Още четвъртият петък Чешмата на Дилруба беше украсена като булка с червени и морави лентички.

Принцеса Михримах научи новината за това от Есма.

– Красива моя господарке, в казармата срещу тюрбето на Еюб са изградили такава чешма, че народът се стича на върволици да я посещава.

На Михримах не й се слушаха такива работи. На душата й сякаш лежеше воденичен камък. И все пак попита:

– И за какво?

– Било чешма на някаква светица. Който отидел да изпие един тас от водата й и да се помоли за душата на Дилруба хатун, всяко негово желание се сбъдвало.

Като видя, че Михримах витае някъде другаде, Есма забърбори.

– Дилруба... Колко странно, нали? Не знам дали си спомняте – дъщерята, която търсеше онзи възрастен човек на Стръмния пазар – се казваше Дилруба.

Михримах сякаш се пробуди от сън.

– Какво? – погледна към гувернантката тя.

Есма се стресна от вика на господарката си, но въпреки това повтори:

– За чешмата говорех... Чешмата на Дилруба.

Чак тогава в съзнанието й просветна онова, за което разказваше гувернантката. А в същото време Есма продължаваше да обяснява:

– От едната страна, принцесо, мраморът бил изваян като женска коса! Който го видел, направо се захласвал. Коса, косъм по косъм, се спускал през женското рамо чак до талията. Сигурно светицата е била много красива жена.

– Какво?

Есма знаеше колко разсеяна е господарката й в последно време и затова не й беше обидно, че се наложи сама да се попита: „Това момиче дали изобщо ме чува?“

– Дилруба хатун, принцесо! Светицата сигурно е била много красива.

– Знае ли се кой е изградил чешмата?

Есма се зарадва, че най-сетне е привлякла вниманието на господарката си:

– Знае се, не кой му е наредил, а кой я е изградил. Някой си Синанедин. Така е изписал името си на мрамора. Бил еничарин зидар.

Михримах едва се въздържа да не извика за трети път: „Какво! Еничарин? Зидар? Дилруба?“

В съзнанието й като увивна лиана пропълзя подозрение: „Нима е той? Не се ли казваше Синанедин мъжът, който извисява кубета към небето?“.

Него ли е видяла наистина Есма на Стръмния пазар? Синанедин ли са го наричали? Аз ли съм Дилруба, за която Есма си мисли, че е негова дъщеря?

– Чакай малко! – тихо каза на Есма. – Седни и ми разкажи за това още веднъж. Що за чешма е? Къде се намира? Кой я е изградил?

Есма й разказа в най-големи подробности всичко, което беше чула и разбрала, дори украсено от собствената й фантазия.

– Принцесо, казват, че щом отидеш там да вържеш лентичка и да си пожелаеш нещо, най-късно до седмица то се сбъдвало. Тези, които са ходили, се кълнат в това.

– Боже, боже, дадъ! Кога са ставали такива неща? Аллах да изпълнява и невъзможното, само защото са вързали лентичка на мрамора! Превъзнасяш се, наистина!

– Опазил ме бог! Но това са думи на очевидци. С тези лентички превърнали Чешмата на Дилруба в млада булка! В казармата не е останал ни ред, ни порядък.

– Какво представлявала чешмата, изградена от Синан ага?

– Който я видел, не можел да й се наслади, принцесо! – започна да разказва тя. – Казват, че била от много рядък мрамор. Майсторът го докарал от Афионкарахисар ли, от другаде ли... По него имало червени, черни нишки. Единият му ъгъл, но от другата страна, бил заоблен като женско рамо. И по-важното е, че от същата тази страна майсторът иззидал мрамора косъм по косъм като спусната през рамото чак до талията коса на жена.

Не успя да преосмисли какво се случва. Какво би означавало всичко ако майсторът на чешмата Синанедин ага, разпитвалият за Дилруба на пазара мъж и еничаринът, с когото самата тя лично разговаря при тайното си посещение в „Айя София“, са един и същи човек?

Защо той търси Дилруба?

Защо иззижда чешма и я кръщава на Дилруба, защо извайва и косите й върху мрамора? Какво означава това?

За момент Михримах се отърси от размислите и се опита да си припомни лицето на мъжа, за когото вече знаеше, че се нарича Синанедин. Не се получи. И следа не бе останала в паметта й от физиономията на онзи мъж. Спомняше си единствено плътния кадифен глас, който отекваше в кубето и се посипваше отгоре като ромон на вода.