Снежана Петрова - Unknown

Гюлбахар най-сетне остана сама.

Пръстите й трескаво се заеха да отворят малкото като копче капаче на изящната продълговата сребърна кутийка. От бързане не успя да го вади от гнездото му. Поднесе го до уста и този път се опита да го изтегли със зъби. Пак не се получи. Подсуши навлажненото капаче в полата си и опита отново. Подхвана го ядно с ноктите, леко го поразмърда. Дръпна го рязко още веднъж и най-сетне то подскочи върху гърдите й.

С фуркет от косата си извади скритото в кутийката листче. Вестите от великия везир Ибрахим паша най-сетне беше в ръцете й.

Поднесе на светло тази голяма колкото човешки пръст хартийка, в нея бяха изписани само две кратки изречения: „Ожениха се. Вече е негова официална съпруга“.

Гюлбахар усети как кръвта нахлува в главата й. Процеди само:

– Московска стоножка!

Зави й се свят. Притъмня й пред очите. Дъхът й секна. Нямаше представа колко време е била в това състояние. Сетне в гърлото й изсвистя хрип, почти като вик. От устните й се отрони стон:

– Сюлейман! Нали аз бях твоята роза, защо взе стоножката за съпруга?

Седна и стоя така, докато ударите на сърцето й не позатихнаха. Не разсъждаваше, не издаваше никакъв звук. В един момент й мина мисълта: „Дали не съм умряла? Де да беше така! Де да бях умряла, та да не бях чула това известие“.

Не беше късно и да умре: „Ще се изкача на Плачещата скала, дето стърчи зад двореца, ще се хвърля от нея – и край! Или капка отрова, лека смърт, без болка“.

Веднага отхвърли тази идея. Клетва беше дала да смачка стоножката. Всяка вечер отправяше молитви: „Не ми вземай душата, преди да видя как Мустафа се качва на трона и преди да откъсна главите на стоножката и нейните копелета!“ Трябваше да живее, трябваше да изтърпи тази дотогава, докато не вкуси щастието.

Изправи се. Беше се свечерило, стаята тънеше в сумрак, никоя от прислужниците не се беше престрашила да влезе и да запали светилниците. Която влезеше без повикване, Гюлбахар я притискаше с ръка върху дивана и я налагаше с дряновата пръчка по гърба.

Запали свещ. После подложи на пламъка й смачканата в дланта й хартийка.

– Стоножка такава! – промълви сред мрака. – И теб ще те изгоря върху нея! Кълна се!

После отиде и се разположи на мястото си.

– Светлина! – изкрещя.

Вратата мигновено се отвори. Слугините се разтичаха. Запалиха кандилниците, фенерите.

– Някоя да отиде при сина ни. Искаме среща с принца. Спешно! Принц Мустафа успя да дойде в покоите на майка си едва след вечерния намаз.

– Закъсняхте! На лов ли бяхте или в обятията на жена си?

От насъбрания яд и от току-що изживения потрес гласът на Гюлбахар прозвуча рязко, остро.

От позата на майка си, от погледа й и особено от тези остри като бръснач думи принцът престолонаследник разбра, че се е случило нещо лошо. Все пак попита:

– Валиде, имате ли да ми казвате нещо?

– Да, има! – отговори през зъби Гюлбахар. – Вашият баща...

Езикът й не се превъртя нататък. Мустафа изведнъж стана.

– Да не би?... Нещо с татко...

Гюлбахар се изненада и от страха, и от надеждата в гласа на сина си.

„Това е то властта! – мина й светкавично през ума. – Разтревожи се, да не би татко му да е умрял, а в същото време очаква вест за смъртта му, за да седне на трона!“

– Не! – изрече го тихо. – Не е това... Вашият баща се е оженил!

Видя изненадата в очите на Мустафа. Лиши го от възможността дори да попита коя е.

– Оженил се за една стоножка!

Мустафа изпъшка дълбоко.

– Няма ли да кажете нещо, сине?

– И да кажем, какво от това, валиде? Какво може да се направи?

Гюлбахар стана и се приближи до сина си.

– Много нещо! – прошепна му тя на ухо. – Ние пък ще смачкаме главата на стоножката!

***

За Гюлбахар и Мустафа нощта нямаше край. А Касъм от Карамюрсел се наяде до насита и след като се напи не с вода, а с бяло сладко вино се гаврътна в един ъгъл и заспа.

Гюлбахар изобщо не мигна. Плака горко. Отправяше молитви, | редеше клетви: „Ах, Сюлейман, искам и ти да изгориш! Да се гърчиш от болки и да се разкапваш отвътре, докато умреш!“

Дори не се и сети да прокълне Хюрем. А го правеше всяка нощ откакто Сюлейман грабна нея в своите обятия.

Биеше се по гърдите от болка и гняв, от унижението, което преживяваше. Хюрем вече беше обсебила властта. И нямаше да я изтърве. На всяка цена щеше да потърси начин как да изтръгне трона от Myстафа, за да го даде на своя син.

Ако не успееше да убеди падишаха той да направи това, вероятно. Изпадна в паника: „Боже господи! Ще го отрови и още преди новината смъртта на баща му да стигне до Мустафа, ще възкачи на трона собственото си копеле и ще постави всички пред свършен факт!“. После щеше да дойде и техният ред. Техният – нейният и на единствения принц.

Изтръпна пред надвисналата над главите им заплаха. Сега не беше време за плач и вайкане. Мерки трябваше да се предприемат - мерки! Едва стигнала до този извод, тя взе решение, че единственият й избор за Хюрем и нейните деца е смъртта!

Преди нощта да изсветлее в теменужените си багри най-напред по небето, сетне зад прозорците се появи розовеещ пояс.

– Стой и гледай, Сюлейман! – процеди през зъби Гюлбахар към изгряващия ден. – Да видиш как стоножката сама ще напъха копелето си на скорпиона!

А принц Мустафа до първи петли си мислеше: „Защо? Защо баща ми се е ожени за московската наложница?“. Дали не се случваше точно това, от което се страхуваше майка му? Дали московската наложница се стремеше да изтръгне трона от ръцете му? „Какво ще правиш, Мустафа - се питаше сам. – Ще седиш и ще гледаш как ти узурпират законите права?“ Нямаше ни най-малко намерение. „Настъпи ли часът, ще ида да си получа това, което ми се полага. Ще извадя меча, без да му мисля! Не ме интересува, че е съпруга на баща ми, че са негови деца! Ще ги убия! Няма да простя и на онова момиче, дето много знае. Как й беше името? А, да, Михримах!“

Прехвърли в главата си всевъзможни кръвожадни мисли. Потъна в кървави сънища. Не мина и час, когато светлината на зората блесна в очите му и го събуди. „Не! – каза си той. – Моят баща е справедлив човек. Сюлейман никога не е погазвал справедливостта. На кого ли е нарушил правата, та да ощети и собствения си син!

Тревогите му като че ли се разсеяха.

Касъм от Карамюрсел препусна на коня с поръчението, което Гюлбахар му връчи още в тъмни зори.

Този път Ала и Карамюрселиецът носеха известие от „Кошутата“ за „Свирачът“.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Беше решила никога повече да не отваря дума за сватбата, но не се стърпя. Този въпрос я човъркаше отвътре. След някой и друг ден отново попита майка си:

– Валиде, ще омъжите единствената си дъщеря за един сакат човек, ли?

– Но, дъще! За човека, който ще спаси всички нас от палача!

Гласът на майка й беше по-студен и от стомана. От очите на Михримах бликнаха сълзи на гняв.

– Аха! – изхлипа със сарказъм тя. – Казваш ми, значи, да предпочета коя смърт ще ми достави по-голямо удоволствие? Или от ръката на палача, или в обятията на Куция Рюстем, нали?

– Що за възпитание! Така ли се говори с майка?

– Да не е лъжа? Това е изборът, пред който сте ме изправили!

– Да не би да си избрала палача? Въжето или секирата? Кое от двете дъще?

– Нямам подобно намерение, валиде!

– Разбира се, че нямаш! Може би красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем се надява доведеният й брат, вече седнал на трона, да се смили над нея? Тогава иди и се просни в краката му! Целуни и 0ттъркай в лицето си полите на кафтана му, че да ти подари живота!

– Валиде!

Хюрем се престори, че не я чува. Думите излитаха от устата и вече със свистене.

– Или не, миличка! – изсъска тя саркастично. – Михримах султан има гордост! Метнала се е на майка си – с високо вдигната глава! Няма да я преклони и пред смъртта!

– Валиде!

– Предпочита да застане пред дверите на смъртта, а не да се моли и хленчи. При всяко поскръцване ще си мисли, че идва палачът. Сенките на клоните от дърветата, които нощем ще се блъскат в стените, ще и се струват като протегнатите към гърлото й ръце на Кара Али³³. Красивата Михримах избира да трепери хиляди, милион пъти от страх, че ще искат да я убият с отрова във всяка погълната хапка и във всяка изпита глътка! Само и само да остане жива!

– Валиде! Моля ви...

Беше стон, нещо смесено между протест и молба. Но нямаше ефект, Хюрем стана, без да погледне потъналата в сълзи своя дъщеря, отиде до прозореца с решетките и вторачи поглед навън.

– Нежната дъщеря на московската наложница Хюрем няма да пролее сълзи дори ако й кажат, че са изхвърлили като разкапано куче трупа на майка й пред портите на двореца.

Отначало гласът й звучеше като шепот, но вече постепенно започваше да набира сила.

– Михримах ще чува как викат и се молят братята й, когато палачите на Мустафа започнат да ги душат, но няма да викне: „Стига, това е престъпление!“ Вече няма кой да им се притече на помощ.

Последните си думи майка й изреди в невероятна скороговорка, обърна се към дъщеря си и изкрещя:

– Защо!? Защо!? Защо Михримах няма да обели и дума, въпреки че пред очите й избиват до корен собственото й семейство?

Не й даде възможност да гъкне дори.

– Защото, вместо да се омъжи за човек с един по-къс крак, е намерила убежище при сина на Гюлбахар и е избрала живота пред смъртта, защото, вместо да оплаква заедно с майка си смъртта на своите братя, красивата дъщеря на всемогъщия султан Сюлейман трепери от страх, да не би Мустафа и майка му да се откажат от милостинята да й подарят живота!

– Мамо! Умолявам ви!

– А, вярно! Току-виж дори не им останало време да ликвидират фамилията ни до крак! Любимеца Ибрахим ще избърза да ни види сметката на всички ни! Вкупом!

– Свако ми пашата...

– Да, точно свако ти пашата!...

– Но как е..

– Не ме прекъсвай! – процеди през зъби Хюрем.

Гласът й прозвуча като кипящ от гняв шепот. Огледа се дали не ги подслушва някой.

– Не забелязваш ли? Този човек в последно време придоби всякакви пълномощия, цялото могъщество! Всъщност той е падишахът! Отдалече се личи, че е хвърлил око и на короната, и на трона на Негово Величество султана. Нашият повелител изобщо не вижда, че змията отдавна е надигнала глава. Не остана човек да не е чул какво заявява нашият велик везир на посланиците, които идват на посещение: „Аз управлявам Великата Османска империя. Каквото кажа аз, това става в държавата! Султанът има думата, но печатът е в мен“. Ти сама си чула, със собствените си уши, брожението сред везирите. Той не се съобразява дори и с думата на Сюлейман. Ти, разбира се, и понятие си нямаш, че миналия път е потушен бунт. Еничарите без малко щяха да обърнат казана. За какво, моля ти се!? Че султан Сюлейман се излежавал в харема в скута на жена си и дъщеря си, а не тръгвал на военен поход. Пак Ибрахим е подстрекавал войската, и то съвсем подмолно.

– Не вярвам, че свако ми пашата ще извърши предателство.

– Не ставай глупава! Армията гледа в устата тази свиня...

Изведнъж скочи. Пристъпи тихо към вратата. Спря и с подозрения допря ухо до нея. Сетне внезапно я отвори, готова да връхлети, ако някой ги подслушваше. Видя, че всичко е в ред, и без да се трогне от вперените в нея погледи на придворните дами, затръшна вратата пак така бързо, както я беше отворила, и се върна на мястото си.

-Сега Ибрахим се опитва да злепостави военачалника на еничари те – зашепна на ухото на Михримах. – Защото той ми е предан. Събирай си ума в главата, дъще!

Погледна я в очите, за да види ефекта от думите си.

– Всичко ще приключи в една-единствена нощ! За една нощ ще изгуби и целия род на Сюлейман. Той ненавижда и мен, и децата ми. Мрази ни точно толкова, колкото Гюлбахар и Мустафа, защото сме неговия най-голямо препятствие. Тази свиня ще удави всички нас в собствената ни кръв! Ще убие и Мустафа, и майка му – и край! Ще отиде и ще седне на трона! А робите на нашия повелител ще се проснат в краката му и ще крещят: „Да живее нашият падишах!“.

– Това са... Това са... Много...

Щеше да изрече „много дребнави опасения“, но езикът й не се преобърна. Знаеше, че майка й е в плен на страха. Робуването му я лишаваше от разум. На всеки ъгъл подозираше капан, във всекиго виждаше престъпника, който се кани да убие нея и децата й. Втурна се към майка си и седна в краката й.

– Моля те! Моля те, не говори така!

Хюрем погледна отвисоко залятото в сълзи лице на Михримах. Нищо по лицето й не трепна пред нейната мъка. Когато вдигна очи, Михримах изтръпна. В този миг видя изваяна от мрамор глава. Ледени очи, безчувствено, каменно лице. Това я уязви до дъното на душата й, усети го. Сред нов порой от сълзи успя само да промълви: