***

Пясъкът беше студен. Сви се до една от изтеглените на плажа лодки. Забулен в нейната сянка, той сякаш потъна в мрака. Можеше да го забележи само отблизо някой случаен минувач. И то единствено по просветващите като два разпалени въглена очи.

Откакто се прехвърли през зида, си мислеше все за последните думи на дежурния. „Току-виж в съня ти се появила някоя жена, та на сутринта да тичаш към банята“.

В сънищата на Алехандро се появяваха вече две жени. Едната – която познаваше и непрекъснато го викаше „Ела!“ но не можеше да се сети коя е, другата – онова момиче. Дъщерята на падишаха – Михримах.

Едната той не искаше да вижда, за другата копнееше да бъде пред очите му всеки миг.

Колко нощи не бе заспивал, защото не искаше да му се явява жената, от чиито очи капеше кръв. Предчувстваше, че тя е вестител на някакво зло.

Но откакто видя Михримах, с трепет в сърцето очакваше да изсвирят сигнала за лягане: „Да я прегърна поне насън, макар и една-единствена нощ!“

Протегна краката си напред. Настръхна. В първия миг не осъзна от какво – дали защото по него полепна хладната предутринна влага, или защото пред очите му изненадващо изплува красивото лице на момичето със сините като морето очи и златните като житен клас коси.

„Исусе Христе, каква красота! – въздъхна той. – Влюбих се в дъщерята на своя враг!“

Вдигна глава към небесата. Загледа се в далечните звезди, които премигваха като светулки сред безкрайната черна пустош. Пое дълбоко дъх. Представи си очите на Михримах, само и само да прогони отчетливо потрепващите в мозъка му приливи на кризата.

Сърцето му се сви от болка. Съвсем различна болка. Продължителната липса на опиата, към който беше пристрастен, нанесе в душата му много по-дълбоки и опустошителни поражения. Проследи с поглед падаща звезда. Промълви: „Едно и също е небето над нас! Ако погледне нагоре, тя ще види същата звезда!“.

Както си седеше, още при първата болка, която го прониза в гърдите, целият се сгърчи в конвулсии. Прехапа език, за да спре напиращия през устните му вик. „Дъщерята на падишаха! – промълви сякаш на нея. – Толкова си близо, само да се затичам – и ще бъда при теб! Но между нас има разстояние колкото оттук до звездите!“

Второто пробождане беше в мозъка. Болката плъзна по цялото тяло, „Няма да крещиш! – скара се сам на себе си Алехандро. – Михримах е толкова наблизо, няма да крещиш!“

Пристъпите се занизаха един след друг. Всеки от тях сграбчваше тялото му с гърчове, все по-нови и по-болезнени от предишните. Караше го да се мята насам-натам. Търсеше някаква защита пред убийствените пристъпи, стискаше глава в длани. В един момент от пясъка сякаш изригна фонтан от пламъци, грабна тялото му и го подхвърли нагоре.

Започна да си хапе устните и езика, само и само да задържа крясъците. Всяка фибра от тялото му се бунтуваше – заради онази проклета отвара. „Господи! – молеше той. – Имам нужда от онази отвара, Имам нужда! Имам нужда! Моля ти се! Нека пратеникът да дойде. Да ми донесе отварата с опиата. Иначе ще умра!“

Усети, че както се търкаляше по земята, си удари главата в ръба на лодката, но не изпита особена болка. Толкова лека бе в сравнение със страданията, които изтезаваха плътта му, душата му, съзнанието му. Цялото тяло на Алехандро гореше като в огън, въпреки че от предутринния хлад и морската влага по цветята вече започваха да проблясват капчици роса и той трябваше да е премръзнал. Тялото му се мяташе насам-натам по пясъка, с последните проблясъци на разума се опитваше да застане на колене. Вдигна глава и ръце към звездите.

– Михримаааххх!

Бе молитва, протест, вик на непоносимо страдание.

– Михримаааххх!

Не можеше да издържа повече. Нов пристъп на болка го прониза от глава до пети и го сгърчи на две. Претъркули се върху пясъка и остана така.

Викът, който изригна от гърлото му, увисна за един миг над морето, после отекна в хълмовете:

– Михримаааххх! Михримаааххх! Михримааа...

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах изхвърча от покоите на майка си с надвиснали над челото буреносни облаци и се затвори в стаята. От страх придворните й затаиха дъх.

Есма чуваше отвън риданията на своята господарка, чуваше я да хвърля и да троши по стените чаши и кани. Единствена тя се осмели няколко дни по-късно да открехне вратата и да надникне вътре.

– Принцесо?

В отговор получи само един отчаян поглед от пресъхналите й, зачервени от плач очи. Плюс жеста на ръката, с който Михримах й нареди: „Махай се, не искам да виждам никого!“

Плака, докато не й остана и капчица сълза. Риданията стихнаха най-напред в конвулсии, които разтърсваха раменете й, после – в дълбоки въздишки. Извади изпод възглавницата венецианското огледало със златната дръжка, цялото инкрустирано с перли и изумруди. Не можа да познае момичето, което я гледаше оттам. Запита се: „Аз ли съм това?“ Косите й бяха разчорлени, бялото на очите – кръвясало, под долните клепачи – подутини и сини кръгове. Изострени и обтегнати черти на лицето. „Сякаш съм остаряла само за няколко часа!“ – си каза наум. Не искаше да се гледа повече.

Отиде при прозореца с решетките и седна с подвити крака на дивана до него. Лятното слънце клонеше към залез, започваше да залива морето в златисти отблясъци. Белите облаци по небето се обагряха в червено и мораво, над избледняващата синева припадаше вечерна нега.

Известно време съзерцаваше тази картина с празен поглед, в главата й нямаше мисъл. Ако някой беше влязъл да я попита какво има навън, не би могла да му отговори.

Не след дълго забеляза, че морето чезне от погледа и че разпаленият пожар в небето отстъпва място най-напред на виолетовия плащ, а после - и на мрака. Ако не беше заиграването на бриза с водата и примигващите в нея отражения от светилниците на няколко конака по отсрещния бряг, човек можеше да си помисли, че там, където допреди малко златистото зарево на залеза заливаше морето, сега цари ужасна черна пустош.

Вдигна глава, потърси звезда – не видя. И бездруго покривите на отделните сгради от двореца позволяваха да се види само малко късче небе, тази нощ обаче и то беше изчезнало.

Стаята й тънеше в мрак. Постоя още малко все така, без да помръдне. Усети, че сгушената в тъмното тишина полека-лека започва да поглъща гнева и мъката, които я гнетяха. Започна да проумява и още нещо, че нямаше да постигне нищо с плач и мазохизъм, с увещания и молитви. Майка й бе решила да я омъжи, дори й беше избрала съпруг – и бащи й се бил съгласил. Всичко беше толкова просто. Достатъчно бе майка й да го пожелае и баща й да се разпореди: „Така да бъде. Нашата дъщеря ще се омъжи за Рюстем ага!“.

Нямаше какво повече да се направи.

„Трябва да има! – обади се вътрешният й глас. – Трябва да има начин да се измъкна от този капан! Но какъв?“

„Иди да поговориш с падишаха! – подсказа гласът, който пулсираше във всяка клетка от мозъка й. – Не си ли ти единственото негово слънчице, единствената негова луна? Хвърли се в краката му. Кажи му: „Не искам съпруга, който ми е намерила мама!“

И тя се замисли. Вярно, вече си е произнесъл заповедта, но той не би искал да я изтезава. Лесно му е да я нарича „мое слънчице“, „моя луничке“. Ето че слънчицето залязваше.

Сама се окуражи: „Ще успея да убедя татко да си отмени заповедта" Кой знае, това е ум на падишах. Може би ще измисли друг начин ди предотврати тази работа.

Напълно възможно бе и другото – този неин баща да се ядоса, да се вбеси.

Можеше да я накаже. Замисли се: „Няма да се изненадам, ако кипне: „Що за неуважение нашата дъщеря да противоречи на бащината заповед! При това иска да построим за Хъзър Реис шестдесет кораба и с женския си мозък се намесва в държавните дела, а в същото време търси под вола теле на мъжа, когото сме й избрали“.

Всъщност в този момент въобще не й беше до шестдесетте корана на Хъзър Реис. Нито до Чешмата на Дилруба, нито до майстор Синан от Аърнас.

„Никога няма да стане! – промълви си тя в мрака. – Хайде де, поискай шестдесет кораба, кажи му да назначи батко Мехмед за управител на провинция Сарухан на мястото на Мустафа. И сякаш това му е малко, вземи че го подхвани да си оттегли заповедта, защото ти не искаш да се омъжваш! Да си преглътне думата, да скъса фермана! Той като нищо ще ме изгони, защото напълно ще си го заслужавам.“

Някой леко тропна на вратата, но на Михримах й се стори, че сред тишината е изтрещял залп. Скочи на крака. Това й прекъсна мисълта и раздразни дълбоко скрития гняв.

– Кой е?

– Аз съм, Есма.

В гласа на гувернантката й се прокрадваше страхът да не я ядоса.

– Не искам никого!

Отвън настъпи мълчание. Не след дълго гувернантката плахо възкликна:

– Браво, моя принцесо! Аз никой ли съм?

Изглежда, момичето произнесе тези думи съвършено съзнателно. Драмата на Михримах зависеше само от думата на баща й, но по същия начин бъдещето на Есма пък зависеше от това дали Михримах щеше да заповяда: „Изгонете това момиче! Не я искам!“

Тревогата и мъката в гласа й покърти Михримах. Сети се какво й каза един ден: „Ти си моята най-съкровена приятелка. Майка ми си има своята Мерзука, а аз си имам моята Есма“.

Сега обаче не й се искаше да вижда дори и нея.

– Остави ме на мира, Есма!

Отново последва мълчание. След което Есма промълви:

– Ако искате, строшете ми краката, отрежете ми езика, но аз не мога да оставя моята принцеса да стои там, на тъмно, съвсем сама.

Преди още да получи отговор, вратата се открехна. В стаята пролази първо трепкащата светлинка на свещника.

– Не искам да чувам и дума! – промърмори Михримах, застана с гръб към вратата и прикова очи в прозореца.

В отраженията по стъклото тя видя Есма да влиза в стаята. Образът на момичето се плъзна през очертанията на собствената й физиономия. Светлината от свещника, който носеше, отплува към трите вдлъбнати полици в стената отдясно.

В следващия момент се появи Есма – същинска фея. Разкая се, че я заподозря като шпионка на Хюрем. „Моята добра фея!“ – си рече наум.

Дали тя можеше да измисли някакъв начин?

„Есма е умно момиче. Ако споделя с нея, може би ще ми посочи изход. Нали две глави са по-умни от една?“

Светилниците по полиците се разпалиха и в стаята стана малко по-светло. Сега Михримах видя в отражението на стъклото как гувернантката й отива към четирите големи светилника отляво. Гъстият мрак в стаята се разсея и сега отражението на Есма в прозореца придоби плът и кръв. Феята беше изчезнала, на нейното място се появи Есма дадъ. Усети как бледата надежда в душата й бързо погасва. Сама се упрекни „Как би могла да измисли изход моята гувернантка, след като на самата мен не ми стига умът!“.

Когато Есма запали и големите светилници, вълшебството от стъклото на прозореца, в което се взираше Михримах, мигновено изчезна.

– Благодаря ти! – промълви. – Вече можеш да се оттеглиш, Есма!

Виденията от стъклото бяха изчезнали, но Михримах продължаваше да гледа към прозореца така, като че ли се е наслаждавала там на някакъв свят, на който не е могла да се насити.

Есма се престори, че не е чула заповедта, дойде до креслото, където седеше нейната господарка, и се сви в краката й. Михримах я погледна косо, без да се обърне към нея.

– Не чу ли? – попита троснато. – Казах да си вървиш! Искам да остана сама!

Въпреки обидата, Есма не пропусна подтекста в тона й: „Не си отивай! Остани! Имам нужда да говоря с някого!“

– Моята принцеса не каза ли на робинята си, че е най-съкровената нейна приятелка? Е, тогава приятелката ще даде и душата си за своята господарка. Ако ще палачът да ми отреже главата, няма да мръдна от нозете на моята красива принцеса чак до сутринта! Само това ще кажа!

Чак сега Михримах видя сълзите, които се стичаха по скулите на Есма. Идеше й с яд да заповяда „Махай се!“, но от устата й се отрониха съвсем други думи:

– Какво ще правя, Есма?

В отговор Есма се разплака така, че дори раменете й се разтресоха!

Михримах посегна и погали гувернантката си по главата. В гърлото й заседна буца. Успя само да пророни:

– Много съм отчаяна! Не искам да се омъжа за този човек!

Неусетно и тя се свлече от креслото на пода. Спогледаха се през бликащия от очите им порой от сълзи. Протегнаха ръце, прегърнаха се, Дъщерята на световния властелин султан Сюлейман – принцеса Михримах – и нейната гувернантка сляха стичащите се по скулите си струи в едно. Мъката запълни зейналата помежду им пропаст.

– Ти беше моята най-съкровена приятелка, сега стана и моя посестрима в сълзите.

Риданията, които сдържаха от страх да не избухнат, за миг изпълниха цялата стая.

Не знаеха от колко време стоят така. Първа Есма се опомни за непреодолимата разлика помежду им. Къде се е чуло и видяло такова нещо - гувернантка да прегръща дъщерята на падишаха и да я гали по лицето, по очите? Ако някой ги видеше и чуеше, дори и султанската дъщеря нямаше да я спаси.