„Няма да има повече чакане! – му заповяда мозъкът. – Появи ли се някой на пътя, край! Тичай, ако трябва! Имаш крещяща нужда от опиата. И то веднага! Моли се човекът, с когото ще се срещнеш, да го носи."

„Знам!“ – измърмори си Алехандро.

Чуваше всяка своя фибра да крещи: „Искам отварата!“ Шишкавият свещеник трябваше да го снабди с вълшебния сироп още в този час! Само така можеше да си овладее болките и кошмарите.

„От Балат към Фенер“ – му беше казал онзи човек, с когото се срещна при Генуезката кула.

„Кога?“

„След вечерния намаз!“

Намазът още не беше започнал.

„Какво ли прави дъщерята на падишаха?“ При тази мисъл Алехандро се закова на място.

„Върви!“ – изкомандва го мозъкът. И той тръгна. Но Михримах не му излизаше от ума. Сигурно милион пъти оттогава досега бе повтарял: „Михримах! Михримах!“ Сам се оприличаваше на дервиш, който с броеница в ръка реди възхвала за Аллах. Михримах – по надолнището. Михримах – нагоре по стръмното.

Вътрешният му глас прихна от смях: „Михримах, а? Ако те попита как се казваш, какво ще й кажеш? Исмаил от Алаийе ли? Или Алехандро от Севиля? Кое от двете?“

Сърцето му се сви на топка: „Всичко ми е фалшиво – животът ми, майка ми, баща ми, името. Наистина, какво ще й кажа, ако ме попита за името? Ако попита: „Ти кой си?“

Опита се да отхвърли тези мисли – не успя. Вероятно с надеждата, че ще му бъде от полза да си събере ума в главата, сам се скастри: „Глупак! Тя е дъщеря на твоя враг! Врагът на твоята кръв, на твоята религия. На нея ли точно успя да си подариш сърцето?“.

„Какво като съм го подарил!“ – измрънка.

„Тя е принцеса! – бе готовият отговор на мозъка му. – Тя е принцеса! Ти какво си? Един моряк измамник! Престъпник! Убиец! Излъсканото острие на Светия отец. Плюс това, ти повече няма да я видиш! Изкарай, изхвърли от главата си тези очи! Забрави неповторимата й усмивка! Заличи от плътта си топлината на нейната малка ръка!“

Крачките му станаха по-резки, по-решителни, по-пъргави. Имаше чувството, че ако вървеше по този начин, може би щеше да изпълни собствените си заповеди много по-лесно. Причу му се някакво стенание: „Но тя... Но... Толкова е красива!“ „Хайде, изчезвай! – скара му се той. – Че е хубава, хубава е! Това, че ти е хвърлила един поглед, да не би да значи, че се е влюбила в един босяк? Остави това! На теб сега ти трябва отварата, отвара ти трябва, отвара ти трябва! Тичай, тичай към отварата!“

Внезапно Алехандро осъзна, че наистина тича. Не закъсня и да забележи с ужас, че се е запъхтял. „Тичам! Толкова много ми трябва, че тичам да я получа миг по-скоро!“

Обърна се назад и изтръпна. В мрака се извисяваха крепостните стени на султанския дворец. А зад тях, сред дърветата, се виждаха залетите в светлина сгради.

„Михримах! – простена вътрешният му глас. – Михримах е там! Зад стените!“

Продължи да тича. По-бързо, още по-бързо... Тича, докато остана без дъх. Когато трепетният напев на вечерния езан обгърна нощта, той седна на мястото, където го завари.

Пое си няколко пъти дъх: „Време е!“

Напусна крайбрежната пясъчна ивица и отново се върна на пътя. Изуми се, че под краката му не се чуваше никакъв звук, макар че стъпваше по настилка от каменни плочи. И сянката му я нямаше. Ако от другата страна на пътя не блещукаха мъждукащите светлинки на няколко къщи, той щеше да се почувства съвсем изгубен сред мрака. Мина му мисълта: „Навсякъде е мрак – като в душата ми!“.

Стъписа се – чуваше някакъв звук.

Продължи да върви нататък, погледна назад през рамо.

Пустош и мрак!

Но отново го чу. Още по-наблизо.

Изведнъж го разпозна. Чаткане на подкови. Плюс трополенето oт някакво търкаляне.

С всяка минута и чаткането на подковите, и трополенето се приближаваха.

„Идва! – възкликна наум Алехандро. – Божичко, отварата ми пристига. Край на болките!“

Продължи да върви, като често-често се обръщаше да поглежда назад.

И ето че в мрака внезапно изплува кола, теглена от два коня. Видя как седналият отпред кочияш вдигна ръка. Последва свистене във въздуха, плясък. Сети се: „Камшикът!“

Двата коня теглеха мощно някаква черна кола. Алехандро вече чуваше дори запъхтяното им пръхтене.

– Дойде! – прошепна този път.

Но в собствените му уши шепотът изсвистя като писък.

Бавно се отдръпна встрани.

Тропотът на копитата приближаваше, приближаваше, приближаваше...

Алехандро се обърна наляво и видя съвсем близо до себе си купето на лъскава черна кола.

– Скачай! – викна му нечий глас.

Алехандро направи така, както му беше казано.

Черната кола продължи нататък по пътя, без да спре.

***

Въпреки непрогледната тъмнина, Алехандро позна загърнатия в пелерината мъж.

– Ти?

Тъмният силует се поразмърда. Алехандро долови дишането му.

– Ти си. Познах те!

– Да не би да си разочарован, че ме виждаш, а, Кобра?

Мислеше си да възроптае: „Защо закъсня толкова много? Чакам от месеци!“, но моментално се отказа. В ума му, в мозъка му, в сърцето му, във всяка клетка от тялото му трептеше една-единствена думичка. Крещящият глад, който изпитваше, не можеше повече да се понася.

– Донесе ли я?

– Какво?

– Отварата!

– Шшшшът! – скастри го сянката. – Не викай!

– Дай ми отварата! Не издържам вече!

– Първо работата! – отсече другият. В гласа му се беше насложил и някакъв гаден присмех. – Ти, Кобра, какви ги вършиш тук! Я ми поразкажи!

– Дай ми отварата! Навсякъде ме боли! Кошмарите не ме оставят на мира. Имам огромна нужда! Какво ще ти стане? Дай ми я! Донесе я, нали? Свещеникът ти я даде, нали? Така ми беше казал. Обещал беше!

Силуетът отблъсна с все сила вкопчилия се в пелерината му Алехандро.

– Първо ще си поприказваме! Кажи това, което искам да узная!

Наведе се към Алехандро. При това движение качулката му падна назад и на мястото й се появи физиономията на Джулиано Отавиано де Медичи.

– Първо ми дай това, което искам, Кобра! Ако ми хареса, ще си получиш и онова, което искаш пък ти!

Тонът му бе остър като нож.

– И гледай да не говориш по-силно, отколкото мога да чувам! Хайде, разказвай!

Макар че пламна от гняв, Алехандро започна от деня, когато го качиха на търговския кораб като гребец, и му описа всичко докрай. Нападението на пиратския кораб, освобождаването му наужким, довеждането му в Истанбул. Живота в Корпуса на морските пехотинци. Кризите, всичко. С едно изключение. Не спомена и думичка за Михримах. Последните фрази се сипеха от устата му вече истерично.

– Не издържам! – простена той. – Не мога повече да издържам!

– Виждали ли са те по време на криза?

– Не можех да се крия. Не се познава кога ще настъпи, та да отида... да отида... да се скрия някъде!

– И какво казаха?

– Обясних, че ми става така след изтезанията в испанските затвори.

– Браво на теб!

– Смятат, че ме е хванала епилепсията.

Онзи си замълча.

– Но изглежда, са се отказали да ме качат на кораб! – набързо продължи Алехандро. – Не са ми го заявили директно, но сигурно е така. Иначе не оставят когото и да е в корабостроителницата просто ей така да си лежи. Хайде, дай ми вече проклетата отвара! Полудявам...

– Я стига! – скара му се Медичи. – Това ли е всичко? От месеци лежиш и ядеш тук? Какво свърши по задачата си?

За миг Алехандро си помисли да стисне този за гърлото. Свърши с човека, вземи си отварата и бягай!

– Каква ти беше основната задача, Кобра? Да не си я забравил?

– Да се внедря сред онези, които ме изкараха епилептик. Дай отварата!

– И какъв е резултатът? Казвай! Така...

– Да ликвидирам целта, която ще ми бъде посочена. Отва...

– Ти какво направи? Успя ли да създадеш близки отношения с някого, а? Казвай де!

„Нямам друг изход! – реши Алехандро. – Този с козята брадичка направо си търси смъртта. Не ми остава нищо друго, освен да му види сметката и да си взема отварата“. Започна да пресмята как да убие Медичи, без да забележи кочияшът.

– Не ти е коствало даже минимално усилие! Дъщерята на врага е дошла на крака!

Вкочаниха му се и ръце, и крака. Откъде го знаеше? „Да не би неволно да съм се изпуснал?“ – замисли се за миг.

– Видя ли я, Алехандро? Видя ли принцеса Михримах?

Макар че беше тъмно, не можеше да не забележи припламващите в очите му искри.

– Момичето се качило в кораба на Барбароса, а? Ти знаеше ли?

Алехандро потвърди с глава.

– Откъде го разбра?

– Разбрах го! Бях там.

По лицето на Медичи едва забележимо просветна искрица радост.

– Какво говориш? Браво, Кобра! А дъщерята на врага теб видя ли те?

Алехандро пак потвърди с глава.

– Красива била, казват, така ли е? Наистина ли е хубава?

– Да! – промълви Алехандро.

Пред очите му се появиха косите на момичето, усмивката й, очите, които съперничиха на морето.

– Много красива!

На Медичи му направи впечатление романтичната нотка в глас, трябваше да си я изясни. За миг и двамата замълчаха, заслушани в чаткането на копитата и тропота на колелетата. Мълчанието наруши наведения към Медичи Алехандро:

– Ето на, разказах ти всичко! Кажи кой е мишената. Кого иска да убия Светият отец? И дай най-сетне проклетата отвара!

Медичи протегна ръката си, в шепата на която явно стискаше нещо. Алехандро се хвърли да я сграбчи, но онзи светкавично я отдръпна.

– Най-напред мишената, после отварата, Кобра! Първо мишената, после отварата!

– Казвай тогава! Казвай, че да ида да му взема душичката! Кого искаш да убия?

– Михримах!

Алехандро настръхна от ужас.

Видя святкащите искри в очите на Джулиано Отавиано де Медичи. Мозъкът му пламна. Усети непоносима болка в сърцето, все едно му забиха в гърдите хиляди, милиони ками.

– Ти си един глупак, Кобра! Двама големи врагове са се изправили пред теб, а ти си седял и си ги гледал!

– Ами заповедта... – заекна Алехандро. – Нали ти ми каза: „В никакъв случай няма да решаваш на своя глава... Ще чакаш заповед!“. Иначе и двамата още там...

Млъкна: „Какви ги дрънкам!“

– Добре! – процеди Медичи. – Искам нея, Кобра! Искам да убиеш Михримах! Сюлейман я наричал „моето слънчице“. Ще накараш това слънчице да залезе! Щом момичето се мотае из корабостроителницата и сред моряците, няма да ти е трудно...

– Ти си полудял!

– Михримах! – процеди отново Медичи. – Нея убий! Вземи душата на Сюлейман, изтръгни я направо от сърцето му!

Пружината се скъса.

– Дай тази отвара! – посегна светкавично Алехандро към гърлото на Медичи.

В същия момент обаче усети в гръдта си леденото ужилване на стоманено острие.

– Ъ-ъх! – озъби се Медичи и натисна още малко камата.

Не виждаше, но знаеше, че появилото се върху гърдите на Алехандро малко червено петънце постепенно нараства.

– Първо Михримах! – изсъска направо в лицето му

Алехандро усети вонята на гнилоч.

– Първо душичката на Михримах! Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!

Натисна още малко камата в гърдите на Алехандро, после я изтегли, с другата си ръка удари по тавана на купето.

Конете забавиха ход.

– Ти си дотук! – отсече Медичи. – Слизай!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Същата нощ

Михримах се втурна към баща си още щом той се появи на прага й, целуна му ръката и я допря до челото си.

Султан Сюлейман дойде при дъщеря си без онзи свой властен, горд поглед. Лицето му излъчваше само обич. Не беше сложил и високата си шапка. Тя се зарадва. Мразеше онези грамадни неща. Който искаше, нека си ги носи! Беше облякъл лилавия си кафтан – съвсем непретенциозен, обточен по краищата с тънки ширити от еленова кожа. Под него – риза от Персия, без яка, с копчета отпред от врата до края. Надолу – шалвари до глезените, в цвят с един-два тона по-светъл от този на кафтана. На краката – йемении39 в същия цвят. Който го погледнеше в този му вид, щеше да си помисли, че е просто един най-обикновен, кротък баща, дошъл да поприказва с дъщеря си, но не и че е най-могъщият владетел на света. И бездруго на Михримах й се искаше да бъде точно така. Поне тази вечер.

След като си подаде ръката да му я целуне, султан Сюлейман се наведе и от своя страна пък целуна дъщеря си по челото. Вдиша уханието й.

– Ох! – възкликна, отдръпвайки се от нея. – Олекна ми на душата!

Михримах възнагради с усмивка този завоалиран комплимент и отстъпи встрани да му направи път. Падишахът отиде при дивана до прозореца и се разположи на него. Отначало седна с кръстосани крака, намести се да му е удобно, после сви единия крак и доближи коляното си до брадата. „Ето – помисли си Михримах, – това е позата, в която седи султан Сюлейман.“ Набързо притича и подложи възглавници зад гърба му.