***

Веднага след тържеството Михримах изтича право в покоите на Хюрем. Втурна се в стаята й с вик:

– Получи се, получи се!

Изведнъж застина. Изобщо не допускаше, че майка й ще остане толкова безразлична към радостта й и ще продължи да пробожда иглата - веднъж отдолу, веднъж отгоре – през опънатия на гергефа копринен плат. От немай-къде малко по-късно обърна глава към Михримах. Леденото изражение на лицето й се стопи.

– Не е казано точно, дъще!

– Не е точно ли, валиде?

– Разбира се, че не е точно.

Хюрем сви устни, а лицето й придоби закачливо изражение.

– Трябва да се радваш не че се е получило, а да викаш: „Направих го, направих го!“. Или: „Успях, успях!“ Това е по-подходящата дума!

Остави бродерията си настрана. Стана, отиде при дъщеря си и я прегърна.

– Как успя?

– Не тръгнах сама да преобръщам света надолу с главата. Като всяка умна жена, пожелах един мъж да свърши тази работа вместо мен!

– Браво, моя Дуняшка!

Не пропусна да улови с поглед беглото колебание на майка й:

– Не се притеснявай! Убедена съм, че и ти мислиш точно така.

– Чудесно! – успокои се Хюрем.

– Само да го бяхте видели, мамо! Татко влезе в залата заедно с батко Мехмед. Не го отдели от себе си дори за миг. След церемонията хвана Мехмед за ръката и така излезе от залата. Само че...

– Какво „само че“?

– Все още не съм сигурна!

– В какво не си сигурна, дъще?

– Че му го казах – казах го, но да видим дали татко ще го напрани

– Направи го вече!

Хюрем се заля в смях.

– Тази сутрин Хюсрев паша тръгна на път с цяла дивизия.

– Накъде?

– В Сарухан! – прошепна Хюрем. – Ферманът на господаря замина натам. В близко време синът на Гюлбахар ще се премести в Амасия. А ми негово място за Сарухан ще замине Мехмед!

И двете не докоснаха темата за сватбата. Сякаш бяха сключили помежду си негласно споразумение. Хюрем бе решила да не бърза известно време с този въпрос. А Михримах си имаше друго нещо наум.

– Благодаря ти, мамо!

– За какво?

– Че си поставила пред татко въпроса за галерите и че си го убедил.

– Няма защо! Не е кой знае какво! – Хюрем помълча, после тихо добави: – Видя ли? И ние можем да преобръщаме света с главата надолу! Достатъчно е да се държим здраво една за друга!

– Така ще бъде! – Обърна се, като че ли й хрумна нещо, и подхвърли: – Ами с татко... – не продължи нататък. Следващата дума трябваше да бъде: „...като се оженихте...“, но нали тогава не са били женени.

Сюлейман я извикал от помещението за наложниците, грабнал я в обятията си и толкова.

Хюрем долови колебанието на дъщеря си:

– Кажи, дъще, да, с татко ти... Какво щеше да кажеш по-нататък?

– С татко. Онова нещо! Нали се сещате?

Не можа да продължи, Хюрем обаче я спаси от притеснението.

– Когато Негово Величество султанът ме взе в своите обятия ли? Това искаше да кажеш, нали, Михримах?

– Да. На колко години бяхте?

– На двадесет!

– Били сте пет години по-голяма от мен?

Хюрем усети накъде ще избие разговорът и нервно се размърда:

– И вас не сме тръгнали да омъжваме още утре!

Михримах предпочете да се престори, че не го е чула.

– А татко на колко години беше?

– Дъще, искаш да ми кажеш, че...

– Нищо не искам да казвам, валиде! Само искам да знам.

– Сюлейман ми каза, че е на двадесет и седем.

Михримах прошумоля с полите си и ги събра. По лицето й се изписа странна усмивка. Настроението на Хюрем доста се помрачи.

– Еее! Какво има? – начумерено я попита.

– Нищо! Имали сте разлика само от седем години!

В гласа й изведнъж беше изчезнала топлотата между майка и дъщеря. Лицето й се скова. С тона, претенциозността и студенината на дворцовите порядки Михримах продължи:

– А пък между човека, на когото искате да ме дадете, и мен има точно такава разлика, на колкото години е бил баща ми в деня на вашата среща. Какво от това, двадесет-двадесет и пет години не са от значение. Но съм много любопитна Рюстем ефенди как ли ще иска да се обръщам към него? „Татко“ ли ще наричаме нашия достоен според общото мнение съпруг, „чичо“ ли?

Михримах не изчака отговора. На излизане си каза: „Само почакай, Мамо! Дъщеря ти още не си е казала последната дума! Скоро ще се произнесе, ще я чуеш!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Принцеса Михримах не можеше да се побере в кожата си. Есма вече съвсем безпогрешно виждаше блясъка в очите на своята господарка. Онези угаснали, застинали погледи си бяха отишли, вместо тях сега грееше лазурната им морско-небесна синева. След толкова месеци вече мижеше да се каже, че принцесата най-сетне изживява истинско щастие, само да не бяха онези мигове на пълен срив, които сякаш я пробождаха като кама. А кога щеше да се забие тази кама – въобще не личеше.

Можеше да се случи след безгрижен весел смях или когато бродираше когато съзерцаваше облаците през прозореца или се заслушваше в уплашеното чуруликане на някое невероятно птиче в градината – тогава щастливото изражение на лицето й се стопяваше само за миг и за да издаде болката, която я изгаряше отвътре, Михримах начаса се свиваше в черупката си, навеждаше глава и повяхваше като пресъхнала роза

Всички в двореца си обясняваха тези нейни състояния с желанието на майка й да я омъжи. Кой ли би поискал да се задоми за Куцни Рюстем, та да го поиска и единствената красива дъщеря на могъщия султан Сюлейман? Момичето се смееше и забавляваше с присъщата за младостта й жизнерадост, разтушаваше в сумрачните стаи на харема потиснатите от печал сърца ту с някоя трогателна, ту с друга игрива песен, но изведнъж помръкваше.

В такива моменти прислужниците, наложниците се побутваха с лакти и скришом, да не ги види, я сочеха една на друга:

– Виж, принцесата пак повяхна!

– Е как няма да повехне, не го ще момичето! Всичко е ясно като бял ден.

– Че кой го иска бе, жена? Ако теб те дадат на Рюстем, ще го искаш ли?

– Пази боже! По-добре да легна в черната земя, вместо в обятията на Рюстем!

– Ох, ох! – въздишаше друга. – И дъщеря на падишах да си, все тая! Ако си нямаш късмет, на лицето ти не грее усмивка. Защо са ми и дворецът, и богатствата, щом не пускат при мен любимия... Нали така се казва? Така де. Вижте я, кого да залюби тази красавица на красавиците?

Есма направо позеленяваше от страх, да не би господарката й да чуе тези шушукания.

В действителност онези, които държаха страната на майката, бяха повече от другите, които жалеха дъщерята. Противно на жените, които се притесняваха и си шушукаха зад вратите, че принцесата не иска да се омъжва за Рюстем, привърженичките на идеята, че тази женитба е подходяща, говореха на всеослушание навсякъде, с изпъчени гърди, даже така, че да стигне до ушите и на Хюрем хасеки:

– Че какво му има на човека? Да не е пропаднал светът, че единият му крак бил по-къс! Грехота е, грехота! И той е син на Аллах!

– Имаш право! Да не харесваш хората, да свиваш устни и да кривиш нос, не е по волята на всемогъщия Аллах.

– Пу-пу-пу! – люшкаше глава насам-натам една друга и плюеше на все страни, за да изгони духовете и вещиците. – Ами че човек наистина се сблъсква с тях, за бога! И в добър час да дойдат, аха – вземат, че му извият на човек я крака, я ръката!

Тя така и не обясни в какво състояние ще се окажат краката и ръцете, ако човек се натъкне на духовете.

– Млъкни, момиче, Аллах ще те накаже!

– А къде се е чуло и видяло да се опълчваш на майка си и баща си! Възрастните знаят кое е най-доброто!

Наложниците, които не се отказваха от надеждата, че веднага след като сключи брака си с Хюрем, султан Сюлейман ще ги грабне в своите обятия, също се подхилкваха по двора и под прозорците.

– Какво от това, че единият му крак е по-къс! Сладката пръчка да не му е по-къса, това трябва да се гледа!

След взрив от невъздържани смехове, някоя се провикваше:

– Видели са я бе, видели са я! Едно момче от охраната оня ден го разправяше. В банята ли, другаде ли, видял я. Ако аз ви кажа дръжка на брадва, вие кажете сап на мотика! Такова нещо било проклетото му нещо!

След нея се закикоти друго момиче, пред очите на което представата за онова проклето нещо оживяваше и гъделичкаше неизживяните й любовни копнежи за нощта на отдаването:

– Леле, сестрице, дано тоя да не я налегне отгоре. Направо ще я смачка, какво ще стане с горката принцеса? Жалко за нея!

Избухнеше ли взрив от нов смях, вече всеки знаеше, че се одумва избрания за Михримах зет.

Самата тя забелязваше всичко – клюките, шушуканията, спотайваните и прикрити подсмихвания, подигравателните погледи, сведените със съжаление очи. Но не се сърдеше. Много отдавна беше загърбила женитбата с Рюстем. Имаше си скроен план как да я направи абсолютно невъзможна. И като чуеше подобните приказки, тя вътрешно прихваше от смях и в същото време си казваше: „Само почакайте! Задействаме ли си плана, ще видите какво ще стане!“

В сърцето й кървеше рана, болеше я и тази болка й отнемаше и щастието, и радостта. След дълги безсънни нощи тя най-накрая призна пред себе си причината за тези бушуващи в душата й бури: „Сигурно съм влюбена!“

Това бе любов като любовта на Ширин и Ферхат, на Лейля и Меджнун.

Залюбих млад красавец, името дори не зная – написа на лист харти и под светлината на свещта. А после устните й започнаха да шептят:

С очи-жарава ли да кажа, или със стрели-ресници

стрела любовна ме прониза с първия му поглед.

Да знаех, че извадена кама са веждите извити,

живота си аз бих му дала, без да ме докосне!

Единственият свидетел на това среднощно признание беше Есма. Ти се беше завила в постелята си до вратата и се спотайваше сред мрака на стаята. Михримах дори не се сещаше, че гувернантката й е там. Мислено беше във флагманския кораб на капитана. Представяше си единствените сред толкова много моряци очи, които й завъртяха главата, отново изживяваше мига на избуялия в сърцето й плам. Отново усещаше дълбоко в него онова пърхане като крило на птица, същото като тогава, когато той се протегна и я хвана за ръката да прекрачи и лодката с осемте двойки гребци. Неговият образ въобще не беше избледнял в представите й. Сама се питаше как ли се казва. Откъде ли е? Има ли си някого тук? Дали щеше да е прилично да попита за него Хъзър Реис, когото още не беше свикнала да нарича Хайредин паша? Само при мисълта за това се изчерви до корените на косата си – усети го дори и в тъмното. Не можеше, разбира се! Ами тогава как щеше да намери отговор на въпросите, които й човъркаха мозъка?

В тези мигове, когато се задълбаваше в размисли, Михримах сама откриваше и изхода. Отронваше тежка въздишка, за да потисне болката в сърцето, а после му заповядваше: „Прояви разум! Нали няма да го видиш повече!“.

Очакваше раната й да се капсулира, за по ден-два изтриваше oт паметта си образа на своя безименен любим, но някой свиреп вятър, чуруликането на някоя птичка, някоя морска вълна или пък платната на някоя отплувала в далечината галера събуждаха всичко отново и отново.

Някои нощи Михримах сама се подлагаше на разпит:

– Любов ли е това, принцесо?

– Безнадеждна, немислима любов – й отвръщаше вътрешен глас.

– Ако имаше някаква надежда, какво щеше да стане? Щеше ли да отидеш при него?

Сърцето й започваше да пърха като пеперуда:

– Щях, щях да отида! Вместо при Рюстем, щях да отида при него!

К, добре, а как щеше да отиде?

– Ами любовната сцена, която видя онази нощ? Готова ли си да изживееш и нея? Ще се отдадеш ли на онези неща, в които те въвлича Сатаната насън?

Тогава и ръцете, и краката й се вледеняваха. Картината, която се разкри пред очите й онази нощ, обърка целия й живот. Сетеше ли се за нея, стискаше очи, обаче Сатаната показваше в представите й самата нея вместо онова момиче, заедно с моряка с огнените очи вместо оня слуга. Ръцете на мъжа обгръщаха тънката й талия като ласо. Усещаше гърдите си притиснати в косматата му плът. После една огромна ръка опипваше навсякъде голото й тяло и в нея се развихряха необуздани бури. Михримах направо се задушаваше.

И тази нощ отвори очи с тази сцена в главата си, опита да се върне в реалността. Не, не беше готова. Тя беше почитателка на сърцераздирателната болка от любов. На копнежа в душата, на трепета в чувствата.

Въздъхна дълбоко, дълбоко.

– Задължително ли е?

Михримах беше толкова затънала в своя въображаем свят, че дори не забеляза как мисълта й се излива гласно през устата.

Есма я чу да говори и се надигна от постелята.

– Моля, господарке?

Михримах възприе дори и гласа на гувернантката като реакция от собствените си мисли.