– Не вярвам на хората! – измърмори Хюрем.

Дойде при Мерзука и гневно се изправи отпреде й:

– Не може така! Чиста интрига! Кой знае кой от везирите я е скалъпил!

Татарката наведе глава: „Какво да се прави!“.

– Видях се с този човек, говорих с него доста време. Ако имаше нещо такова, щях да го разбера!

Ядоса се и на Мерзука, че не реагираше.

– Какво ме гледаш, Мерзука! Права ли съм? И ти го видя? Възможни ли е такова нещо?

Тя вдигна рамене и измърмори:

– Наистина! На пръв поглед нищо му нямаше! – сетне не се сдържа и се засмя: – Може тая проклетия да е на някое скрито място. Ако е там...

За миг Хюрем я погледна с недоумение защо ли се смее, после се сети.

– Не е смешно! – въздъхна.

Приближи се до ухото на Мерзука:

– Не забравяй, че тази работа е важна за мен точно толкова, колкото и за теб.

– За мен ли?

– Какво си мислиш! От това зависи животът на всички ни. Или и ти като Михримах си въобразяваш, че Гюлбахар и синът й ще ви пожалят душичките?

Мерзука се накани да каже нещо, но Хюрем я изпревари:

– Лъжеш се, сладурче! Онази грузинска вещица няма да ви остави живи – не само теб, ами и всички от моето обкръжение. Ще накара сина си да ви избие до крак.

Отново потъна в размисли и взе да кръстосва из стаята. И двете загубиха представа колко време продължи това. После Хюрем нареди:

– Сега тръгвай! Веднага! Намери Джафер и му кажи какво става.

– Джафер знае. Той ми го каза.

– Като е знаел, направил ли е нещо! Да беше запушил устата на тоя, й тоя дето е пуснал слуха!

– И каква полза? Приказката вече била тръгнала.

– Изпрати Джафер при мен! Вие двамата ще се хванете ръка за ръка, ясно ли е, и ще проучите кой стои в дъното на тази работа. Да няма: „Не го открихме!“. Ще го откриете!

Хюрем още малко продължи да обикаля стаята.

– Дали вече знае? – спря се тя пред Мерзука. – Как мислиш, дали е стигнало до ушите на господаря?

Точно в този момент на вратата се почука. Изтръпнаха и двете. Хюрем се престори, че не го е чула. Отново се почука.

– Какво има?

Лицето й бе почервеняло от яд.

Една от придворните отвори и си подаде главата.

– Господарят ви очаква! – оповести и набързо затвори.

Знаеше, че ако не го направи, към главата й щеше да полети чехъл.

– Чул го е! – прошепна Мерзука.

***

Още от прага забеляза, че падишахът е объркан и гневен. Тръгнеше ли из стаята три крачки назад, пет напред, с ръце на гърба и леко наведена напред глава, на Хюрем й ставаше безпределно ясно, че съпругът й или взема решение за военен поход, или е обзет от беса направо да сече глави. Ето на, сега беше точно такъв.

В стаята нахлу лек повей и по това падишахът разбра, че вратата се е отворила. Обърна се рязко. Видя Хюрем изправена на прага с най-пленителната си усмивка, но това не потуши гнева му.

– На какво прилича това, Хюрем? – попита. – Ходи, ходи да търсиш съпруг за моята красива принцеса – и какво? Успя да намериш един прокажен, така ли?

– Не! – хвърли се в атака Хюрем. – Не знам ли колко е взискателен моя височайши султан и колко много обича нашата дъщеря!

– И като го знаеш, как се получи тази работа, Хюрем ханъм? Всички в двореца приказват само за това! Хайде, наричали го Куция Рюстем, е направихме се на ни чул, ни видял. Ти ми каза, че умът не е в краката, а в главата, че душата не е в краката, а в сърцето – и ние го възприехме такъв, какъвто си е. Но какво да кажем за този позор? Всеки ни одумва „Управителят на Диарбекир Рюстем ага бил прокажен, а нашият велик султан щял да даде дъщеря си на него!“.

Хюрем тръгна към голямата масичка в центъра на стаята. Имаше нужда поне от един миг, за да си помисли. Бавно надигна кристалната кана и наля за съпруга си сироп от нар. Сюлейман обаче не взе предложената му чаша.

– Ваше Величество, султане мой! – промълви тя с тона на обидена. Несъмнено това е долна клевета!

– Клевета ли?

– Разбира се, клевета, господарю! – изгледа го тя с най-прелъстителния си пламенен поглед. – Нима вашата робиня си няма понятие за нищо? Може ли вашата робиня да не разбира от мъже? – Закачливо сведе очи към пода. – Кой би го твърдял? Ако не разбирахме, как щяхме' само с един поглед да разпалим любовта в сърцето на нашия господар?

Не беше уместно да прави сравнение между Сюлейман и Рюстем, ми думите вече излетяха от устата й, а и сега не му беше време да си мълчи. Трябваше да говори каквото й дойде наум. Да мълчи? Това навеждаше на мисълта, че приема обвинението. Отрежеше ли веднъж Сюлейман „Край! Приключихме!“ – всичко отиваше по дяволите.

– Аз, вашата робиня, допуснала ли съм до ден-днешен някаква глупост, някаква грешка?

„Аллах ни гледа сега! – си каза Сюлейман. – Оттогава досега Хюрем не е допуснала нито една грешка спрямо мен. Нито към мен, нито към майка ми, нито пък към Великата Османска империя. Само дето не обича великия везир, и дотам. Ибрахим също я мрази, но не се издава" Нали знаеше колко е ловък дългогодишният му приятел. Ако останеше на великия везир, една секунда нямаше да държи Хюрем в двореца, щеше да прибере Гюлбахар. Но Хюрем нито веднъж не беше злословила пред него срещу Гюлбахар и престолонаследника принц Мустафа, никога не му беше натривала сол и пипер на главата.

Падишахът усети как гневът се изпарява от главата му. Знаеше си, че има слабост към тази жена, но не се и оплакваше от това. Ето този неин поглед, тази й усмивка, къдрицата от косата, премрежените очи,, Тя направо му вземаше ума.

„Но нещата с този прокажен зет стоят по друг начин!“ – си измърмори наум и се опита отново да разпали стихващия гняв. Това беше същинско бедствие. Ужасно бедствие. Нали из цялата страна щяха да си подхвърлят: „Що за султан е този Сюлейман, та ще дава дъщеря си на един болен от проказа човек?“

– Какво тогава, Хюрем? – втвърди отново тона си той. – Щом като разбираш толкова много от всичко, а пък и познаваш мъжете, какво ще ме посъветваш? Че късметът на дъщеря ни е в някой, чиито меса се разкапват? Нали лично си се видяла с този човек, седяла си с него, приказвала си. Ти, Хюрем ханъм, си вкарала в моя дом един прокажен? Ами ако сега заразата от това зло плъпне навред?

– Ето къде ми е сърцето! Кажете ми да се разкъсам и да го изхвърля! Ето къде ми е преклоненият врат. Повикайте палача да ми вземе душата. Но аз нямам никаква грешка. Рюстем ага едва забележимо накуцва.

И толкоз. Това съм го казала вече на своя господар. Не го криех. Но бих ли могла да реша, че най-достойният съпруг за нашата дъщеря щеше да е един болен от проказа човек?!

За момент пред очите й изплува присмехулното лице на Мерзука: „И бездруго проклетията не се забелязва толкова лесно. Особено ако е там!“ Веднага прогони тази картина. В мислите й обаче се прокрадна подозрението: „Ами ако наистина Рюстем е прокажен? Ако месата му се разкапват на такова място, където не се вижда? Е, тогава сбогом Хюрем! Край с живота ти. Историята ще те описва вече само като жертва на проказата“.

С усилие допълни: – Явно искат да оклеветят Рюстем ага. Целта им е да го унизят в очите на нашия господар и да развалят цялата работа.

„Възможно е! – замисли се султан Сюлейман. – Кой не би искал да има толкова красиво момиче като Михримах, още повече – дъщеря на владетел. Какво не би сторил да я притежава?“

– Добре де, моя Хюрем! – откликна той с последните искрици гняв. – Кой би могъл да подхвърли тази клевета? На кого би послужила тази интрига? Тя е в устата дори на току-що постъпилите момченца в Ендерун. Готвачи, слуги, всякакви, си говорят само за това. Чухте ли, падишахът давал дъщеря си на един прокажен!“

Да, точно в това беше проблемът. Кой беше врагът на Рюстем, пуснал тази клевета? Кой беше причината сега дворецът да се тресе така?

Съзнанието й изведнъж се вкопчи в думичките „враг на Рюстем“. Кой ли беше толкова голям враг на Рюстем? Кой ли искаше да го злепостави? Рюстем още беше най-обикновен човек. Вярно, ако облечеше ризата, която му крояха, щастието щеше да го споходи, щеше да си напълни кошницата, но все още не беше съперник на някого чак дотам, че да го елиминира.

„Какви ги приказвам!“ – сама се укори. Нима не беше достатъчно, че тъкмо той щеше да се жени за дъщерята на падишаха? Да си кандидат за зет стигаше и даже пре-престигаше, за да си спечелиш в един миг стотици врагове. Кой знае в сърцата на колко напористи мъже се таеше амбицията да станат зет на султан Сюлейман? Кой тогава беше врагът на Рюстем?

Изведнъж Хюрем се втрещи като ударена от гръм.

Михримах!

„Как така не се сетих по-рано! – изхлипа тя негласно. – За Рюстем няма по-голям враг от Михримах!“

Михримах явно беше разбрала, че няма да осуети нещата само ако отиде при баща си и му заяви: „Няма да се омъжа за този човек!“ Но ако Рюстем имаше някаква заразна болест или ако беше прокажен, всичко щеше да се сгромоляса из основи. Сюлейман в никакъв случай нямаше да даде дъщеря си на болен от проказа мъж!

Хрумна й нещо и лицето й, отърсено от мрачните мисли, просвети „Ах ти, мое умно момиче! – възкликна си тя. – Хвана се да обръщаш света надолу с главата по най-лесния начин, с лъжа, така ли? Добре си я съчинила, но защо не си направи сметката, че не можеш да премяташ ума на майка си като в игра на ашици? Сега стой и гледай как въшките ще изядат твоята клевета, направо ще я смачкат!“

Светлината, която се разля по лицето на Хюрем, не убягна от погледа на падишаха.

– Какво? – взря се в очите й той. – Сети се за нещо ли, Хюрем? Да не си открила кой е подхвърлил клеветата?

Вместо да му отговори, тя кимна в знак на отрицание, а наум си каза „Открих го, Сюлейман!“

– Разнасянето на такава клюка, дори и да не е истина, е по-лошо и от въшки.

– Да. Тогава да се разберем така: точка по този въпрос! Затварям страницата „Рюстем“.

Хюрем пак кимна, този път в знак на съгласие. Не промени обаче умисленото си изражение, а след малко промълви, сякаш на себе си:

– Ами ако наистина Рюстем ага е жертва на клевета?

– Какво искате да кажете?

– Ако женихът не е прокажен, господарю мой?

– Какво да направим тогава, жено? Как да разберем? Да извикаме човека и да го попитаме „Ти, ефенди, прокажен ли си?“. Да вземем да надзъртаме под ризата му, в гащите му – това ли?

На Хюрем й направи впечатление, че за пръв път чуваше подобни думи от устата на падишаха. Значи той беше ужасно ядосан. Никой по-добре от нея не знаеше колко дълго стаяван можеше да бъде гневът на Сюлейман. Тя най-спокойно стана, остави метнатия на плещите й кафтан да се свлече бавно на пода. На себе си нямаше нищо друго, освен тънкото като паяжина бельо, което подчертаваше формите на тялото й направо подлудяващо. Знаеше, че щеше да му вземе ума и затова тръгна към него с плавно полюшване. С едната си ръка го прегърна през врата, с другата погали като с крило на гълъб гъстата му брада и въздъхна:

– Моят султан намира изход от всяка ситуация, колкото и трудна да е тя!

Сюлейман усети надигащата се в него страст, но си наложи да откъсне поглед от бялата шия на съпругата си, от която желанията му се разпалваха още повече, и да се овладее:

– Не! Единственият начин е да затворим страницата!

Тя обви врата на падишаха и с другата ръка. Притисна едрите си стегнати гърди в него.

– Отдавна сте го намерили! Не измъчвайте своята робиня! Какво си въобразява моят велик султан? Че Хюрем няма да разгадае какви мисли му се въртят из главата ли?

Сюлейман усети, че е готов да се поддаде на сладострастието, което направо поглъщаше гнева му.

– Хайде, казвайте! – изчурулика жена му отново. – Хрумна ви да изпратите главния лекар заедно с другите ваши лекари да прегледат хубавичко кандидата за нашата дъщеря Рюстем ага, нали?

„Не ми е хрумнало, естествено! – измърмори си Сюлейман. – Толкова много се ядосах, че въобще нищо не ми е хрумвало!“

– Аллах е свидетел, че дори сте ги изпратили отдавна.

Беше вече толкова близо до него, че още малко – и устните им щяха да се докоснат. Сюлейман започна да диша учестено, гърдите му се издуваха и спадаха като мех.

– Чудесно сте го измислили! – притисна се още повече под ръката на падишаха, с която той вече я обгръщаше през талията. – Да видим лекарите дали ще открият въшки по Рюстем!

– Въшки ли?

Вместо отговор, Хюрем прокара нежните си пръсти през брадата на своя съпруг. Леко насочи в ухото му горещото си като огън дихание, а езикът й близна меката част.

Падишахът внезапно се сети: „Ами да, въшките! Как така не ми беше дошло наум досега? Ако Рюстем има въшки, значи няма проказа. Дори и децата знаят, че въшките бягат от прокажените!“

Хюрем полека и бавно вдигаше коляно към слабините му и в същото време споделяше с него какво си мисли: