– Ако лекарите не открият тук-там по някоя въшка, значи Рюстем има онази проклетия. И ние ще забравим цялата тази работа. Но ако хванат по човека дори и една въшка, главният лекар ще обяви на всеослушание, че това е клевета!

Султан Сюлейман се разсмя.

– Тогава цял свят ще разбере, че Рюстем ага няма проказа, но че зетят на султан Сюлейман е въшльо!

Хюрем го погледна със забулени от страст очи.

– Ако се окаже, че Рюстем има проказа – продума Сюлейман със задавен от желание глас, – и ако се разбере, че знаейки това, е говорил с нашата жена и е поискал ръката на дъщеря ни, няма да има нужда повече от главата си. Обратно, ако хванат по него въшки и се изясни, че е бил мишена на клевета, твой дълг ще е, моя Хюрем, да откриеш кой е хвърлил тази кал по него и да го накажеш!

Тя се откопчи от ръцете на Сюлейман и легна върху копринения килим.

– Ще видите, бъдещият ни зет ще излезе съвършено здрав. И вашата робиня ще накаже онзи, който е пуснал клеветата, така ще го накаже, че да ме помни цял живот!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

– Казва се Исмаил! – влетя Есма в стаята на Михримах.

Михримах се стъписа. Умът й беше зает с плана, който беше задействала срещу кроежите на майка й да я омъжи за Куция Рюстем. Ако успееше да ги срине, страницата „Рюстем“ щеше да бъде затворена веднъж завинаги. Разсеяно подхвърли:

– Какво? Какъв Исмаил?

Изненада се от зачервените бузи на гувернантката, от блесналите й очи и тогава разбра.

– Исмаил ли? – подскочи сърцето й.

Гувернантката с радост се приближи до широкия диван, на който седеше:

– Да, Исмаил! – подшушна й тихо. – Наричат го Исмаил от Алаийе.

От Алаийе? Къде беше това? Сети се – преди време татко й разказвал за похода си към остров Родос и тогава беше споменал за крепостта Алаийе. Като в истинска приказка тя слушаше султан Сюлейман как флотилията прекосила тайно Егейско море, после се притаила в залива при крепостта Алаийе, срещу остров Родос. И баща й се качил й галерата точно там, в Алаийе, за да оглави обсадата. Исмаил, значи, е оттам!

Грабна ръцете на Есма в дланите си и я погледна с очакване да разказва още и още.

– Някога бил един от моряците на Тургут Реис! – каза момичето и млъкна.

На Михримах й направи впечатление, че гувернантката избягва да я поглежда.

– Еее? После? Продължавай, Есма!

– На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой.

– Кара Хюсрев ли? Ти с него ли слезе до корабостроителницата?

– Нали принцесата ми каза да взема с мен някой доверен човек. На Хюсрев му имам вяра.

Размисли се: „Значи още един човек е разбрал, че се интересувам от този моряк!“ По сбърченото й чело гувернантката усети, че се е разтревожила.

– Не! – припряно поде. – Казах му, че заради разпускането на харема едно от момичетата, което ще бъде освободено, се интересувало от Исмаил. Та ако има късмет, а и ако й дадат документи, ще извършим едно добро дело, истинско благодеяние. Хюсрев си умира за такива работи.

Михримах се успокои, плюс това за своя най-голяма изненада забеляза, че въобще не я е грижа дали някой още ще разбере или не. Като че ли й се искаше всеки да знае колко й е близък морякът с огнения поглед.

Изведнъж в съзнанието й изплуваха думите на Есма: „На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой!“

„Бил герой“. Това пък какво означаваше? Защо говореха за Исмаил от Алаийе като за умрял? Или Исмаил вече не беше герой?“

Усети нежеланието на гувернантката да си дойдат на думата и подръпна ръцете й, които още лежаха в нейните длани.

– Продължавай, Есма! Искаш да се пръсна от любопитство ли? Защо са казали така: „Бил много смел герой!“?

Изрече го, подражавайки с известно преиграване и гласа и физиономията на Есма.

– Сега не е ли? Това ли искат да кажат?

– Неее! – веднага реагира гувернантката. – Не е така. Както казах Исмаил от Алаийе бил от екипажа на Тургут Реис. Участвал заедно с капитана си в много сражения. А бащата на Исмаил пък бил от хората на Мурад Реис. Неверниците една нощ нападнали галерата им. Наред с много моряци бил убит и Мурад Реис. По всичко личи, че Исмаил е наследил героизма от баща си... – Спря за миг да си поеме дъх. – Исмаил участвал в много от бойните походи на Тургут Реис. Показал големи геройства. Обаче... – Не можа да продължи. Но като видя стрелкащите погледи на Михримах, на бърза ръка изплю камъчето: – ...попаднал в плен при испанците.

– Плен ли? – попари я сякаш с вряла вода.

Есма потвърди с глава.

„Ела на себе си! – скара се на Михримах вътрешният й глас. – Сега е тук. Нали се е освободил. Какво искаш повече?“

– Четири години прекарал при неверниците. Затворили го в една крепост насред морето. Моряците, разказвали за него на Хюсрев, рекли: „Само да му видите тялото! Испанските неверници са го изтезавали безпощадно! Няма място без рана и белег!“ Хората с очите си видели белезите от мъченията.

Този път огънят, който пламна в сърцето на Михримах, беше много по-страшен от предишния, когато научи, че Исмаил бил попаднал в плен. Преплетоха се едно в друго усещанията за болка, мъка и състрадание. От дъното на душата й се надигна стон: „Ох, юнако мой! Кой знае какви теглила си преживял?“

– И сякаш не го бил изтезавал неверникът в продължение на цели четири години, та го оковал с вериги и го продал за гребец на един търговски кораб. Шест-седем месеца Исмаил опъвал веслата. Добре че нашите превзели оня кораб, та го освободили. Великият Аллах няма да държи роба си все на тясно, я!

И в същото време си помисли: „Ето че сега над главата му пък е надвиснал Божият дар! След толкова изтезания, след това робство Аллах му отвори пътя към щастието. Изпречи пред него дъщерята на могъщи и световен владетел. И само как! Принцесата се влюби от пръв поглед. Гори като факел по Исмаил“.

За да не долови господарката й за какво мисли, тя се наведе, все едно е видяла нещо на полата си.

– Ти – прошепна Михримах, – ти видя ли го – Исмаил от Алаийе?

Настъпи най-страшният момент. Едва забележимо отрече с глава и тихо промълви:

– Не, не го видях!

– А Хюсрев видял ли го е?

– И той не го е видял!

Трябваше да излъже нещо. Изведнъж се паникьоса.

– Не бил в корабостроителницата. Някой казал на Хюсрев, че може да са го изпратили на някоя от галерите.

Макар и за малко, с измислената лъжа тя все пак се поуспокои.

Михримах се умисли, стана и отиде при решетестия прозорец. „Дано с това тази работа да приключи! – каза си гувернантката. – Видя го, хареса го, влюби се. Е, сега му научи и името, и славата. Това е всичко. Какво друго? Какво може да се случи оттук нататък? Да не би единствената дъщеря на султан Сюлейман да...“

Веднага изхвърли от главата си първата хрумнала й дума, не трябваше дори да си я позволява! – да легне в брачното ложе с някакъв си босоног моряк? „Ех, ето на, моята принцеса, красавицата на красавиците, ще има да си мечтае. Ще ахка, ще въздиша, най-накрая ще забрави своя Исмаил веднъж завинаги“.

Есма се загледа отзад в крехкия като върбова клонка силует на своята господарка, вперила поглед навън от прозореца. „Това не ти е като в приказката на Шетарет калфа за Ферхад и Ширин – продължи размислите си тя. – Дъщерята на султана се влюбва в един беден момък и момъкът, за да заслужи своята любима, пробива планината. Ами Исмаил от Алаийе какво ще пробива?“

Онази думичка пак се завъртя в мислите на Есма. Моментално я отпъди. Стори й се, че дори само намекът за това ще причини на нейната господарка нелечима болка.

Така де, как би могла да й каже: „Откажи се, красива моя принцесо. Изтръгни от сърцето си тази любов и я захвърли. От епилептик не стана твой любим!“

***

Писъците и крясъците вдигнаха на крак целия Корпус. След първия смразяващ вик, раздрал нощта, някой обяви: „Исмаил от Алаийе полудя!“.

Друг заповяда: „Дръжте го здраво!“ Последваха един след друг крясъците на Алехандро, псувните, мърморенето, заповедите, сърцераздирателните писъци и заповедите на моряците.

– Само да не го изпуснете!

– Олеле, окото ми!

– Извийте му ръката на тоя!

– Леле, юнако, леле!

– Какво го жалиш тоя бе! Ако го оставим, твоят юнак ще ни затрий всичките до крак!

– Ей, дръжте го за краката!

– Личеше си, че ще стане така!

– Ама че говедо! Ох!

– Извий му ръката, извий я!

Алехандро разбираше всичко. Виждаше как мъжете се нахвърлят отгоре му като луди, как подскачат в пълна паника да се спасят от ритниците и юмруците, които им раздаваше. Чуваше крясъците ругатните им. Съзнаваше, че постъпва не така, както трябва, но не можеше да се спре.

– Пуснете ме! – крещеше безспир. – Глутница чакали! Пуснете ме!

Нямаше представа с колко мъже се беше хванал гърло за гърло. Може би само с един, или с пет, десет. Но имаше чувството, че е оплетен в пипалата на някакъв огромен октопод.

– Пуснете ме бе! Кучета с кучета! Пуснете ме! Ще ви откъсна ръцете и краката! Ще ви накълцам гърлата! Ще ви избода очите!

Сред охканията и вайканията се чуваха и безполезните увещания от онези, които го жалеха:

– Спри, юнако!... Стой мирно, лъве!... Чакай, смелчаго!

Алехандро чувстваше, че пипалата на октопода го стягат все повече и повече. Мяташе се неистово, искаше да се изтръгне. С последни сили извъртя един ритник, чу се сърцераздирателен вик:

– Ох, майчице!

Каквото и да правеше, не можеше да се освободи от пипалата на октопода.

– Съборете го на земята! – викна някой.

– Вържете го! – заповяда друг. – Вържете го здраво! Иначе тоя ще нарани и себе си!

Почувства, че губи сили. Омаляха му и ръцете, и краката. Само болката, онази ужасна болка, продължаваше да дълбае в мозъка му като червей.

– Пуснете ме! – изкрещя.

Но не си чу гласа. „Може само да съм помислил, че крещя“.

– Утихва!

– Не му вярвайте! Сигурно е номер!

– И номер да е, какво от това, сержант? Така го вързахме, че даже се чудя как ще го развържем!

Гласовете отслабваха и се отдалечаваха от Алехандро.

Внезапно над главата му висна сянката на някакъв човек – така поне му се стори. Лицето му сякаш беше забулено от облаци. Чу нечий глас:

– Ех, юнако!

– Сержант, какво го жалиш тоя? Без малко да ни изтрепе всички, говедото му ниедно!

– Не говори така! – възпротиви се забуленият образ. – Грехота е! Епилептична криза е! Не е на себе си!

– Какво ме засяга! И без това неверникът не му е оставил разум. Не виждате ли как гледаше, като луд!

Алехандро усети, че всеки миг ще загуби съзнание. Знаеше вече какво следва. Мятанията свършваха, започваха кошмарите.

– Аги, колко пъти ви го казах! – обади се някой от по-задните мъже. -Махнете го тоя човек от нас. Някоя нощ ще ни пререже гърлата, до един! Изпадне ли в криза, притъмнява му пред очите! Ето на! Така беше и преди малко! Като извадена от ножницата си кама. Няма да миряса, докато не вземе душата на някого.

Като извадена от ножницата си кама!

На Алехандро това сравнение му хареса. То отекна в мозъка му хиляди, милиони пъти.

„Като извадена от ножницата си кама! Като извадена от ножни... Пази се от камата...“

„Такъв съм!“ – си каза Алехандро.

Дори и вътрешният му глас прозвуча като съскане на змия, забеляза го. „Аз съм камата на разплатата! Само че не е ясно кого ще убивам!...“ Загуби съзнание. Гласовете и шумотевицата изчезнаха.

***

Алехандро отново ги виждаше. Беше приковал поглед в пристана долу. Имаше ясното съзнание, че сънува. Случваше се почти всяка вечер и затова белосаните с вар къщи, тесните улици, зелените ливади по хълмовете, онова ухание – всичко му изглеждаше близко. Познаваше и уханието. Долавяше го във всеки свой сън, но въобще не можеше да си спомни как го наричаше. Ненадейно му просветна: „Мащерка“. Ами да, това беше мащерката!... Като дете се изкачваше по тези стръмни чукари да я бере от бодливите храсталаци, ръцете му миришеха и* тях. Допря длан до носа си, стори му се, че усеща мириса на прясно набрана мащерка. Пое дълбоко дъх. Нямаше да се пита повече къде и кое е това място от съня му. Защото го познаваше. Там миришеше на мащерка и на море. Като в неговото село. И си каза: „Това е моето село!“

Седеше на една скала. Усещаше вятъра в косата си, но и косъм от главата му не помръдваше. „Нали е сън! – реши. – Куп глупости и небивалици“.

Взираше се в паянтовия дървен пристан между крайбрежните скали. Вълните се разбиваха по камъните, а после във вид на синкава пяна се нахвърляха върху дъските на пристана. Докъдето поглед стигаше, морето беше съвършено безлюдно. До хоризонта не се мяркаше дори едно платно.

Запита се: „Дали ще се появи жената, която все ме зове?“ Чакам я. Тя присъстваше във всеки негов сън. Не виждаше лицето й, но Алехандро знаеше, че я познава. Усещаше, че я познава вътре в себе си, в дъното на душата си.