Обърна се и погледна към нагиздените със зелени морави възвишения. Ето, това е целият ми свят. Зад билата зелените хълмове се сливаха с небосвода. А отпред, хей там, със същия този небосвод пък се сливаше морето... „Моят свят! – си каза той. – Притиснат между земята и небето, между небето и морето!“

Обърна се отново към пристана и се вкамени. Панически скочи на крака. Беше огромен галеон с издут като корем корпус. С вдигнати платна! Стъписа се. Толкова дълбоко ли беше морето при пристана? Само че пристанът беше изхвърлен върху скалите. Как ли беше акостирал на брега огромният галеон, без да пусне котва? Алехандро пак се присмя на себе си: „Ами нали е сън, сън! В сънищата всичко е възможно!“

За миг позна галерата. Флагманският кораб на Хъзър Реис! Галерата на прага!

Мушна ръка в колана си, но дъхът му секна. Някой стоеше изправен върху дъсчения пристан. „Жена! Ето я, дойде! Тя пак дойде!“ Явно беше слязла там от галерата. Стоеше гърбом и затова не можа да види лицето И каква изящна и стройна фигура! Подхванати от вятъра, краищата на аления й шал се размахваха като разперени криле.

Галерата уж се виждаше, а изведнъж изчезна. Жената, обърната с гръб към Алехандро, се взираше в морето. Дали не чакаше пак онази лодка с белите платна? Алехандро си даде сметка, че не иска да вижда отново онази лодка. Не искаше да вижда и онова нещо, което свалиха от нея. Знаеше, че няма да понесе повторно мъката, изписана върху безжизненото лице на мъжа с бялата брада.

Алехандро изведнъж изкрещя от ужас. Жената се беше обърнала към него и го гледаше. Вятърът беше грабнал от главата й аления шал и го носеше над морето. Русата й коса се развяваше. Сините й като морето очи се впиваха в него.

– Господи! – промълви Алехандро. – Това е тя! Михримах! Михримах!

Девойката сякаш чу изригналия от душата му вик, вдигна глава и го погледна. На лицето й грееше неописуема усмивка, тя тичаше към него с протегната напред ръце. Русата коса се вееше зад нея на вълни, на вълни. В сините й очи блестеше щастие.

Зад гърба на Алехандро се разнесе смразяващ смях. Обърна се и го видя. На крачка зад него стоеше мъж с прошарена брада. Беше вдигнал едната си ръка нагоре. В нея държеше огромно шише. „Най-напред душата на Михримах! – викна мъжът и избухна в смях. – Тя е твой враг. Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!“

Отварата! Магията на свободата!

Алехандро се обърна да погледне по надолнището на хълма. Момичето продължаваше да тича към него.

„Хайде! – обади се мъжът отзад. – Тъкмо навреме. Убий я, спаси себе си! Виж, отварата е в мен. Държа я!“

И Алехандро хукна презглава надолу по хълма. Беше луд бяг. Непрекъснато крещеше: „Михримах! Дъщерята на моя враг! Идвам да ти взема душата!“

Както тичаше, Алехандро забеляза, че едната му ръка е извита във въздуха като лък. В нея държеше кама.

Вече беше съвсем близо до нея. „Михримах!“ – прогърмя отново той.

„Исмаил!“ – отговори му дъщерята на врага.

„Че какво друго да каже! Глупачката не знае, че аз съм Алехандро Още не е разбрала, че съм нейният убиец!“

На лицето й пак грееше същата онази неизменна омайваща усмивка, която беше пред очите му непрекъснато от мига на първия им поглед, Гледаше към Алехандро така, както го погледна, когато слизаше от лодката.

„Хайде, не се мотай! – обади се в съзнанието му гласът на мъжа с козята брада. – Забий тази кама! Прережи й гърлото и си вземи наградата. Отварата те чака!“

Ръката, която държеше камата, светкавично замахна.

И се разнесе вик: „Исмаил, спри! Недей!“

Камата вече свистеше във въздуха, той погледна натам, откъдето долетя викът. Някой друг тичаше по хълма надолу и пищеше като луд. Жена! „Недей, синко! Спри! Недей, Исмаил!“

Беше жената от сънищата, която не му показваше лицето си. Този път го видя и я позна.

„Мамо!“

Обърна се заради ужасно клокочене и стенание.

„Михримах!“

Тя го гледаше с разширени от ужас очи. Същевременно се опитваше да спре с ръце бликащата от гърлото й кръв.

„Исмаил! – свлече се на колене тя. – Защо? Защо го направи?“

После Михримах рухна на земята. В ръката му още стоеше кървавата кама. Гледаше ужасен безжизненото тяло на земята. Повелителката на сърцето му, тази, която му взе ума, сега лежеше в краката му, обляна в собствената си кръв.

Дочуха се стъпки откъм дървения пристан.

„Исмаил, скъпи ми синко! Какво направи?“

„Мама е! – си каза той. – Мама Айше! Вдовицата на Мурад Реис. Красивата ми майка, родила трима синове!“

Отвори очи.

Най-напред видя чепа върху дъската на горното легло. Сетне чу някой да казва:

– Слава богу! Дойде на себе си!

Изчака малко, за да си овладее дишането. Забеляза, че ръцете и краката му са здраво вързани за четирите греди, които поддържаха горния нар. Не помръдна. Размисли се за разпнатия Христос. „Разпънали са ме и мен на леглото“ – си каза наум.

Отново затвори очи.

„Добре дошъл, Исмаил ага!“

И реши.

Имаше едно-единствено нещо, което трябваше да направи. Да чака часа на разплатата.

И той щеше да го дочака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Радостта на Михримах не трая дълго. Новината пристигна в двореца по-бързо, отколкото се надяваше главният лекар.

Беше доста възрастен и затова изпрати преди себе си куриер за Истанбул с резултата от прегледа и изследванията, които Хюрем очакваше с огромно нетърпение. Не забрави да го предупреди, че не трябва да слиза от гърба на коня нито денем, нито нощем, макар че пътят не можеше да се измине без прекъсване за отдих. „Нонстоп! Ще сменяш коня на всяка станция! Това известие се очаква от господаря!“ И човекът си свърши работата. Направи каквото му беше казано. Спа върху гърба на коня, яде и пи върху гърба на коня. Нонстоп! И на четиринадесетия ден следобед от брега на Юскюдар зърна най-сетне двореца на султан Сюлейман. Премина на другия бряг със сал.

Още щом й съобщиха новината, че е пристигнал на кон пратеник от Диарбекир, Хюрем се разпореди:

– Донесете ми я! Веднага!

От нетърпение и вълнение гласът й пресекна.

– Дай боже да е добра вест! – промърмори Мерзука.

Михримах от дни не й говореше, само и само да не я чуе как казва това.

Хюрем прие куриера зад решетката на паравана, видя го, че едва се държи на крака и че всеки миг можеше да падне от преумора и безсъние. Ако го засипеше с обичайните поздрави, нямаше съмнение, че той щеше да се търкулне на пода и да потъне в дълбок сън.

– Дайте на агата нещо да седне! – заповяда тя.

Чернокожият слуга изпълни заповедта й. Сядайки, куриерът му прошепна нещо.

– Желае ли нещо господинът? – попита Хюрем.

От едва сдържаното нетърпение гласът й прозвуча така пискливи, като че ли някой я стискаше за гърлото.

– Глътка вода... – промълви човекът. – Простете, моля... Устата ми, езикът ми пресъхнаха. Четиринадесет денонощия пъту...

Не довърши. Грабна чашата, която му поднесе слугата, и започна да пие така настървено, че водата изскачаше и от двете страни на устат му и се стичаше върху гърдите. Хюрем и Мерзука се спогледаха.

Най-сетне човекът от конната поща пресуши чашата до дъно и обърса уста с опакото на ръката си:

-Аллах да пази за нас моя повелител! И държавата, и народа, и принцовете му...

„Леле! – мислено възкликна Хюрем. – Както започна с тази молитви, кой знае колко ли време щеше да продължи“. Зависеше си от човека и от способностите му да се подмазва. Тя обаче не можеше да търпи дори секунда повече.

– Ага! – обади се тя иззад паравана.

Гласът й изсвистя като камшик. Куриерът млъкна като заклан с нож. „Олеле! – помисли си. – Точно както се носи мълвата, че московската наложница пришпорвала хората даже и с гласа си!“

През отворите на решетката той се опита да види лицето на жената зад нея. Очертаха се два силуета – единият, обгърнат целия в бяло, другият – в зелено. „Коя ли е Хюрем? В бялото или в зеленото?“ Умът му продиктува: в зеленото. Само че проговори жената в бяло:

– Кажете каква вест ни изпраща главният лекар. След това идете да си починете.

– Ами... – обърна се към нея куриерът. – Негово превъзходителство главният лекар с нетърпение изразява дълбокото си уважение към Негово Величество нашия повелител падишаха, обаче предвид важността на известието...

– Ага!!

Куриерът застина.

– Остави тези приказки! Какво пожела главният лекар да ни кажеш?

– Че... чес... – заекна той, обзет от паника.

Хюрем не можеше вече да стои на място от напрежение.

– Иде ми да отида зад този параван и да го стисна за гърлото! – промърмори тя на Мерзука.

Татарката се пресегна и хвана господарката си за ръката.

А ръката на Хюрем беше студена като лед. „Никак не й е лесно, разбира се!“ – си рече. Бъдещето й беше заложено в устата на този мъж с увисналите мустаци. „Зетят излезе болен от проказа. Свършено е с Хюрем“. Така ще си каже всеки. И отсега нататък отношенията между Султан Сюлейман и Хюрем никога повече нямаше да са както досега. В най-добрия случай щеше да я изпрати някъде на заточение заедно с принцовете, както Гюлбахар.

– Какво казваш, господине? – процеди през зъби Хюрем.

– Чес... чес... – преглътна куриерът. – Честито! Главният лекар заповяда да ви го предам точно така. „Да ни е честито!“

Хюрем се надигна от стола, на който седеше.

– Слава богу!

Мерзука усети как малката й длан, която още държеше в ръката си, започва да се затопля.

– Да ни е честито! – прошепна на Хюрем.

– Това ли е всичко?

Той си бръкна в пазвата.

– Даде ми и две писма. Едното е за вас. Другото – за сина на покойния Явуз Селим хан, владетеля на Анадола и Румелия, на Шам, Диар-бекир...

– Дайте ми ги и двете! – прекъсна излиянията му Хюрем. – Аз ще го дам на нашия господар!

Куриерът се поколеба за миг. Редно ли е писмо, изпратено до падишаха, да се оставя на жена му? Ами ако печатът се счупи, ами ако султан Сюлейман се разгневи и му отреже главата?

– Ага!

Куриерът се окопити на мига. И бездруго щом московската наложница отсечеше „Ага!“, на него му се сковаваха и ръцете, и краката. При това веднага стана ясно, че и да беше отказал, нямаше да има никаква полза.

– Джафер ага!

Главният евнух на харема се отзова на Хюрем и се наведе над куриера. Щом видя кървясалите очи и протегнатата към него огромна като лопата ръка на чернокожия гигант, този премазан от умора мъж разбра, че няма какво друго да направи, освен да остави и двете писма в неговата длан.

Така и постъпи.

– А сега иди да си починеш! – нареди Хюрем.

Последното нещо, което видя куриерът, бе раздвижването зад паравана. Силуетите в бяло и зелено станаха и си тръгнаха.

***

Михримах завари майка си да хвърчи от радост. Откакто плъзна слухът, че Рюстем е прокажен, тя не бе споменавала пред дъщеря си нищо по този въпрос. Нито веднъж не я попита: „Ти ли подхвърли тази клевета?“ Нямаше и да я пита. Все пак нали и двете си го знаеха!

– Ах, моята красива дъщеря! – възкликна, като видя Михримах да влиза в стаята й. – Добре че дойде! Тъкмо и аз се готвех да отида при теб.

– Виждам ви щастлива, валиде?

– Радвам се, естествено. Приготви се, ще се зарадваш и ти! Сигурно много си се напрегнала, откакто се пусна онази проклета клюка. Бъди сигурна, че и аз се измъчих. Призля ми, полудях. Все пак нали аз бях инициаторът на това добро дело. – Замълча за малко. – Но без съмнение, най-много от всички нас си се измъчила ти. Еее, не е лесно! Та кой няма да се притесни, ако навред се разнесе, че човекът, за когото ще се омъжваш, е болен от проказа?

Кръстосаха погледи. Гледаха се известно време, без да си продума! Едва сега Хюрем разбра, че дъщеря й вътрешно се е молила: „Аллах, дано този куц Рюстем да излезе прокажен!“

– Но вече край на мъките! – размаха тя пред Михримах писмото с печата. – И двете можем да се зарадваме.

Михримах се престори, че не я разбира.

– Какво е това?

„От шест месеца се спотайва! – промълви Михримах. – И какво?“

– Не знам, още не съм го отворила да го чета. Но главният лекар казал на куриера, който донесе писмата, „Честито!“. Значи новините са добри.

С нетърпение подаде на Михримах изпратеното до нея писмо.

– Отвори го, дъще, да разберем зет ни прокажен ли е или не. Дано не е пък крастав!

Михримах отправи към майка си леден поглед.

– А другият плик?

– А, този ли? Главният лекар го изпратил и до Негово Величество моя султан. Естествено, баща ви също е притеснен, и той иска час по-скоро да разбере дали мъжът, на когото благоволява да даде дъщеря си, наистина е болен от проказа или не.

– Валиде!

– Няма ли да прочетеш протокола, Михримах?