Михримах не знаеше какво да каже, какво да направи. Срина се. Пречупи се. Чувстваше се измамена. Но сега ли беше моментът да се рови в миналото?

„Бъди разумна! – си каза. – Имаш нужда от Есма! За да се измъкнеш от този капан, Есма ти е крайно необходима!“

– Е – Този въпрос после ще го разнищим! – заяви с вдигната глава. – Ако твоят живот и животът на Али струват поне пет пари, ще направиш това, което ти казах.

– Имайте милост към Али! Пожалете Али! – вкопчи се в ръцете й Есма. – Той няма никаква вина!

Издърпа ръцете си с гняв.

– Плюс това няма да има нужда да доносничиш на мама какво съм умислила. Ще поискаме разрешение от нея в деня преди петъка да посетим Чешмата на Дилруба на майстор Синан. Ти ще осигуриш Исмаил да дойде в дюкяна на Али. Ние имаме да си кажем с Исмаил само две приказки. Първо ще отидем до Чешмата на Дилруба, оттам ще стигнем и до пазара, за да си накупим платове.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Всичко стана не така лесно, както го каза Михримах. Първо трябваше да се убеди Ипекчи Али. На Есма това й изглеждаше най-лесната част от цялата работа, но каквото очакваше, не се получи.

– Накрая ще има въже, моя Есма! – заяви той с мрачно лице.

– Знам.

– Ами като знаеш, защо си се хванала? Достатъчно е да стигне до ушите на майка й.

– Не мога да й го причиня. Ще я видиш, толкова е безпомощна!

Али се засмя под мустак:

– Тя е дъщерята на Сюлейман, Есма! На този свят има само една жена, по-силна от нея, и тя е майка й!

– В момента не е така. Силната съм аз, Али. Тя уж ти заповядва, пък в гласа й прозвучава такава молба, че направо да ти скъса сърцето.

– Това ли е всичко?

– Чувствам се задължена към нея.

Този път Али избухна в смях.

– Задължена ли? Какви ги говориш, Есма! От бебе я дундуркаш. Лишиха те от възможността да изживееш собственото си детство. Кой на кого е задължен?

Есма усети, че ако продължават така, спорът им ще продължи до безкрайност. А не разполагаха с никакво време. Нито господарката и, нито пък тя. И набързо отсече:

– Това трябва да стане, Али! Ако не го направиш ти, ще потърся друг начин. Ще отида в Корпуса на морските пехотинци и ще помоля първия срещнат моряк да доведе при мен Исмаил.

Момичето начаса съжали, че го каза. Прониза я ледена тръпка. Този спор можеше да отблъсне Али от нея. Кой знае сега колко се е ядосал. Никак не беше добре да му казва, че ще го поиска от друг човек. Не се осмели да погледне любимия си в очите.

– Първият срещнат моряк, така ли?

Гласът на Али беше приглушен, но сред този тесен дюкян, където си шушукаха, изплющя като камшик.

– Да! – измънка отчаяно Есма. – Това трябва да стане на всяка цена. Иначе...

– Иначе... – прошепна той. – Погледни ме в очите, Есма. Иначе какво?

Тя вдигна глава. Хвърли към черните очи на Али бегъл унесен поглед и прошепна отново с наведена глава:

– Иначе ще дадат моята красива принцеса на един куц, въшлив старец.

Али помърмори още малко.

– Какво? – изсмя се той. – Ако намерим Исмаил и уредим да си поприказват с принцесата зад оня използван за клозет шадраван, султан Сюлейман и Хюрем султан ще се откажат да дадат дъщеря си на въшливия паша, така ли?

– Не знам! – понечи да си тръгне Есма.

Всъщност знаеше. Глупаво беше дори да си въобрази, че може да има такава вероятност. Отчаяна и безпомощна беше до степен на оглупяване и самата Михримах.

– Тръгвам си! – пристъпи Есма. – Тя каза „Али“ и ето ме, дойдох. Сигурни бяхме, че щом сме казали нещо, думата ни надве няма да сцепиш, а какво да се прави, излъгали сме се.

Всичко свърши. Никога повече нямаше да види този здравеняк с извити вежди и черни като въглен очи. Обърна се да го погледне за последен път с насълзени очи. Може би Али щеше да я напусне дори и в сънищата, в мечтите й.

– Почакай, Есма!

Обърна се с надежда.

– Щом си дошла при мен, защото съм Али, защо ме подозираш, че ще сцепя думата ви на две? Страх ме е за теб, Есма – много повече, отколкото за мен. Тази работа няма да остане тайна и потайна. Навсякъде гъмжи от шпионите на двореца. Със сигурност ще излезе наяве. Хайде, нека моят врат да намаже въжето вместо теб. Но теб също няма да те оставят жива. Не го ли разбираш?

– Разбирам го, Али.

– Ще те убият.

– Знам.

Али се доближи до нея. Хвана я за раменете и я погледна в очите. Изтри с пръст сълзите, които се стичаха по бузите й.

– Хайде да тръгваме! – промълви.

Есма погледна любимия с признателност. Възнагради го с най-очарователната си усмивка.

– Нека да видим! – продължи Али. – Що за човек е този Исмаил от Алаийе, в когото до полуда се е влюбила едничката дъщеря на могъщия султан Сюлейман и заради когото моето сърце е готово да приеме смъртта, само и само те двамата да се срещнат. Добър ли е или лош?

Замълча.

– А и да видим дали ще приеме.

– Какво?

– Да дойде тук. Да се срещне с Михримах.

– Защо да не приеме?

– Хубавице моя, Есма, хайде, ние приехме да умрем в името на това дело. Този, босоногият, няма ли да се пресети, че в края на краищата цялата работа ще приключи с палач?

Когато Есма излезе от дюкяна на Ипекчи и се озова на тясната уличка, за да се увери, че е спечелил сърцето й, Али я подпита:

– Как се чувстваш сега?

Есма му отговори с лека, закачлива и изпълнена с благодарност усмивка. Не й се обърна езикът да каже какво чувства. Страхуваше се да го признае дори пред себе си.

Вътрешният й глас предупреждаваше: „Ще се случат много лоши неща, Есма. Много лоши. Ужасни неща!“.

***

След последната криза го извадиха от спалното помещение.

– Виж, Исмаил – каза му сержантът. – Не се сърди, не се цупи! Болен си. Хване ли те епилепсията, няма начин да те удържаме. Толкова силен юнак си, много мъки си изтърпял. Няма изтезание, на което да не си би и подлаган в ръцете на гяурите, но така повече не може да продължава. Миналата нощ непрекъснато крещеше: „Няма да умра, без да прережа нечие гърло!“ Едва успяха да изтръгнат камата от ръцете ти. Шестима от моряците ми са целите в рани. Нито ръце им остави, нито глави.

Имаше право човекът. Той беше смъртна заплаха. Ходеща смърт, Самият Азраил, ангелът на смъртта.

В спалното помещение тези, които бяха най-близо до него, се разбягаха. Никой не искаше да лежи наблизо. Нощем при най-малкия шум всички моряци скачаха от леглата си с мисълта, че Исмаил пак е изпаднал в криза.

– Е, щом е така – измрънка той пред сержанта, – не мога сам да свърша със себе си. Грехота е. Издай заповед един от моряците някоя нощ да ми види на бърза ръка сметката. На, заклевам се тук. И на този, и на онзи свят няма да съжалявам. Ако в смъртния час ангелът съдник застане пред нас и каже: „Този ще ти вземе душата!“ аз ще се съглася.

– Де гиди луд човек! – засмя се накриво сержантът. – Ти нас за какво ни имаш? За банда убийци, които ще размахат ятаганите си да убиват своя си другар затова, че им нарушил спокойствието и покоя? Не те ли е срам да говориш такива неща!

– И какво може да се направи? Какъв е изходът?

– Ето какъв е изходът, Исмаил – каза сержантът с вид, който не търпеше възражение. – През нощта ти повече няма да спиш в общото помещение. Зад кухнята има една малка стая. Там ще ти подредят легло. Има и дежурни по кухня. Изпаднеш ли в криза, луднеш ли отново, ще пуснат резето на стаята. Ето това ни дойде наум.

Така и постъпиха. Взеха му ножа, камата.

След вечерния намаз Исмаил влизаше в своята малка килийка с миниатюрно прозорче и железни решетки. Още първата вечер подхвърли на дежурния, който затвори вратата зад гърба му:

– Виж, момче, ти си пускай предварително резето на тая врата!

Видя, че е разколебан, и затова настоя:

– Пускай го, пускай го! Бях прославеният Исмаил от Алаийе, сега станах епилептик. Нямаме кама и нож, но си имаме зъби и нокти. Хванат ли ме конвулсиите, като вампир ще връхлетя в спалнята на моряците. Зъбите и ноктите ми стигат, за да почна наред да убивам. Пускай резето!

Отключваха го по време на сутрешния езан.

Някои нощи откъм килията на Исмаил се разнасяха ужасни крясъци. Непрекъснато се редуваха ругатни и проклятия.

Една нощ дежурният дочу отвътре странни гласове. Исмаил като че ли си говореше с някого. Погледна през решетката на прозорчето. Сам беше. В леглото си. Само че си люшкаше главата на две страни и бълнуваше нещо. На сутринта изтича при сержанта и му докладва.

– Успя ли да чуеш какво говореше Исмаил?

– Чух го. Викаше „Върви по дяволите, Алехандро!“.

– Алехандро ли?

– Да, сержант. Сигурен съм, че го чух много добре. Веднъж изрече и това: „Остави ме на мира, Алехандро!“

***

– Имаш посетител при портала!

Изуми се. „Кой ли е? – запита се. – Да не би оня проклетник?“

Дали можеше да е той? Може би е дошъл, защото Исмаил си траеше. Да му потърси сметка. Да го пита защо не е изпълнил заповедта. Но до деня на срещата оставаше още време.

Тръгна към портала умислен: „Оня с гадната физиономия никога няма да предприеме такъв риск!“.

Като стигна до върбата, видя смугъл мъж.

– Ти ли си Исмаил от Алаийе? – попита го онзи шепнешком.

– Така ми казват.

– Така ли, иначе ли?... Нямам какво да говоря с такъв, дето се и изразява двусмислено.

Учуди се. Обезпокои го както пронизващият поглед на смуглия, така и острият му език. Замисли се: „Кой ли е този?“

– И да съм този, кой ме пита? И аз няма да отговарям на някого, който не се е представил.

– Мен ме наричат Али. Али Ипекчи.

Съвсем се обърка. Че каква работа можеше да има с него един търговец на коприна?

– И каква работа те доведе тук, Али Ипекчи? – ехидно му се усмихни Исмаил. – Да ме препашеш с копринен колан ли?

– Не знам дали ятаганът е по-остър от езика ти. Но това, което имам да ти казвам, е по-остро и от ятаган. Ако нямах задачата да ти предам едно съобщение, щях да те докопам за дългия език и да ти го изтръгна до корен. Да се благодариш на този, който ме изпрати при теб.

Кръстосаха погледи.

– Ти също, Ипекчи, като си обереш крушите оттук, моли се да останеш цял и невредим. Казвай каквото имаш да казваш и се махай oт главата ми. Кой те изпраща?

Али го погледна отгоре, обърна му гръб. Пристъпи към портала. Пак се обърна и прошепна:

– Михримах!

Без малко сърцето му щеше да изхвръкне. Какво беше това? Капан ли? Парола ли? Що за проклетия? Моментално се приближи до Али.

– Добре ли чух какво каза, господине?

Али сграбчи вдигната да го хване за яката ръка.

– По-полека, смелчаго! Излишните вълнения са вредни за здравето.

– Каква ти е новината?

– Ако искаш да видиш кой ме изпраща, идущия четвъртък следобед ела в Капалъ чаршъ. Попитай за Али Ипекчи. Ще ти покажат моя дюкян в уличката Ипекчи Чъкмаз.

Разумът му непрестанно сигнализираше: „Добре ли чух, Михримах ли каза? Михримах ме вика? Нима е възможно?“ Не знаеше какво да мисли, какво да говори. Постоя така със слисан поглед.

– Че какво ще правя в твоя дюкян? – сети се най-накрая да попита.

Али се засмя.

– Това беше съобщението. По-нататък – не знам. – Обърна се. И както се отдалечаваше, подхвърли: – Да не кажеш, че не съм ти предал. Не ме питай каква сметка имам от това. Цялата тази работа ще завърши със смърт.

Али разбута увисналите над главата му върбови клони и си тръгна.

Алехандро остана да стърчи там още известно време.

Това трябва да беше някакво чудо. Може би стотици пъти негласно беше надавал зов: Михримах! Михримах! Михримах! Възможно ли беше? Дъщерята на най-големия му враг щяла да го очаква в проходите на пазара, на някаква тясна уличка.

Каквото и да е, беше знак от Бога.

Ето че го предупреждаваше. Припомняше му неговия свещен дълг. Жертвата му идваше на крака, за да изпълни проклетата заповед.

Михримах! Жертвата!

Сети се за съня. Отново видя как замахва светкавично с кама в ръката, как върху шията на Михримах се появява червена резка, как девойката притиска гърлото си с ръка, за да спре бликащия оттам фонтан от кръв. Отново чу гласа на онази жена: „Исмаил, сине! Какво направи?“.

Всяко нещо, всичко, което изживяваше, беше знак от висшата сила. На път към двора на казармата по лицето му играеше усмивка, която би накарала всеки срещнат да настръхне. Сети се за последните думи на Али Ипекчи: „Цялата тази работа ще завърши със смърт“.

– Божествен Ипекчи – призова го той наум. – За каква смърт ми говориш? Смъртта – това съм аз!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

– Не може! – рече и отсече Хюрем. – Къде се е чуло и видяло такова нещо!

Михримах й се усмихна подкупващо:

– Досега и ние знаехме, че нашата валиде прави все невиждани и нечувани неща. Значи сме се лъгали?