– Има възможни и невъзможни неща, дъще. Шпионите на Гюлбахар са на всяка крачка. Аллах да ни пази...

– Никой няма да узнае, мамо! Ще изляза предрешена. Кой ще види, че и да ме познае?

Хюрем се огледа тревожно наоколо.

– Подслушват ни даже и в този момент!

Присъщите за майка нотки в гласа й се стопиха и тя отново мри»

ледения си дворцов тон.

– Избийте си го от главата! Не можем да пускаме дъщеря си сред гъмжилото по пазара и във войнишките казарми.

– Нашият баща ни пусна и във войнишката казарма, разреши ми да се качим и на бойните галери, забравихте ли го, валиде?

– Тогава не беше толкова опасно! Плюс това ти беше още дете. Сега си девойка, която се подготвя за сватба.

– Точно така! – усмихна се пленително Михримах. – Ето на, нали и ние искаме да отидем точно заради сватбените приготовления, да поразгледаме платовете.

– Аз ще ти докарам тук, на крака, целия пазар. Колкото търговци има по трите континента, всички до един ще донесат най-рядко срещаните коприни, кадифета, ефирни тъкани... Да си избереш каквото поискаш!

– Но валиде!

– Стига толкова! Казахме вече: не може! А откъде, за бога, ти хрумна и тази Чешма на Дилруба!? Единствената принцеса на падишаха ще тръгне да връзва парцалчета като хубавиците от крайните квартали ли? За такова нещо никога няма да получиш разрешение. Точка по въпроса! Край, приключихме с тази тема.

Изкуствената усмивка, залепена върху лицето на Михримах, изчезна за миг.

– И за нас приключи! – тросна се тя.

Веднага стана и тръгна към вратата.

– Накъде така, дъще?

– Отиваме при татко, валиде! Имаме какво да кажем на Сюлейман хан!

– На ваше място, дъще, не бих го направила. И Негово Величество моят султан няма да разреши дъщеря му да се мотае по пазарите...

– Валиде, не това е въпросът, по който ще си говорим с нашия баща. Както казахте, с тази тема вече приключихме.

Внезапно безпокойство обхвана Хюрем – заради поведението на дъщеря й, заради тона и погледите й. Замисли се: „Какво ли иска да направи това момиче?“

– А какъв е? Ако не ви притеснявам, мога ли да узная по каква тема ще говорите с баща си?

– Разбира се! – отговори Михримах с готовност.

Е, наистина, Хюрем не очакваше такава реакция. Постара се да прикрие изненадата.

– От толкова дни си го мисля! – продължи Михримах. – Казват, че скоро щяло да има военен поход. Нашият баща, а след него и Ибрахим паша, щял да стигне чак до Багдад. Как мислите, на кого ли ще повери трона си през това време?

Хюрем моментално изтръпна от ужас. Не посмя да попита какво ли си е намислила дъщеря й.

– Великият везир – на поход. Нашият бъдещ съпруг, въшливият везир паша, ще върви неотлъчно с баща ни до Багдад, ясно е като бял ден. Еее? Кой ще остане в тила? Нашият баща ще повери Великата Османска империя на някой глупав везир ли? Според мен най-уместно е... – Преди да довърши, тя погледна майка си право в очите. Със злорадство се полюбува на паниката в тези женски очи. – ...да остави в столицата като свой представител някой от принцовете. Ще го попитам дали смята, преди да тръгне на поход, да извика престолонаследника принц Мустафа. Ако ме попита: „Ти какво мислиш?“, ще му отговоря: „Според мен е уместно“.

Веднага си обърна гърба и тръгна към вратата.

– В никакъв случай! – викна подире й Хюрем. – В никакъв случай, ти казвам! Не го прави!

– Какво казахте, валиде?

Хюрем изгледа дъщеря си настървено.

– Изпрати ми Есма! – изпъшка тя. – Искам да си поговоря с нея по въпроса за пазара и чешмата. Да обсъдим какви мерки да вземем, за да изведем дъщеря си тайно от двореца.

От страх, да не би майка й да се откаже, Михримах направо изхвърча от радост.

Хюрем дълго време гледа с безизразен поглед към затворената вече врата, през която излезе дъщеря й.

Защо Михримах постъпваше така? Въобще не й повярва, че тя ще отиде при баща си и ще му каже: „Остави Мустафа като твой упълномощен представител“. За миг дори! Знаеше, че това е детинска закана. Умът й беше в причината, която принуди дъщеря й да захване тази игра. Защо например искаше да отиде при Чешмата на Дилруба? Какво се криеше зад желанието й да посети пазара и да разгледа копринените платове. Проблемът беше: защо?

„Ех, умнице моя! – възкликна наум. – Нещо те мъчи, а? Нещо, което те е отчаяло толкова много, че да стигнеш до заплахи към майки си. Добре де, каква е тази девическа мъка? Рюстем ли? Още ли не си разбрала, хубавице моя, че за да оцелеем, имаме огромна нужда от мръсната душа на Рюстем, от нечистата му съвест, от отровния му език. По-добре да я нямахме, моя Михримах, само че какво да се прави, ето че имаме нужда“.

На вратата се почука, но Хюрем не се обади. Сети се, че може да е дошла гувернантката на Михримах. Без ответ отвътре вратата бавно се отвори и се подаде само една глава.

– Помислих си, че ще имаш нужда от мен.

Беше Мерзука.

– Ела, Мерзука! Добре си помислила. Пламнала ми е главата!

Татарката моментално се приближи.

– Аллах да ни пази! Какво ти е подпалило главата, Алексан... Уф, такова! Хюрем исках да кажа.

– Нека! Харесва ми. Достатъчно е да не го произнасяш пред други. Като сме си само двете, наричай ме ако щеш милиарди пъти така, наричай ме Александра.

– Какъв е проблемът? Ще ми кажеш ли?

– Михримах е влюбена, Мерзука!

– Какво?

– Влюбила се е в някого, това е.

– Сама ли ти го каза сега?

– Неее, нищо не ми е казала. Дори се подготвя за сватбата.

– Добре де, какво повече искаш? Откъде го измисли това, че е влюбена в някого?

Хюрем погледна към своята най-съкровена от единадесетгодишнината си възраст приятелка, към спътницата, която понасяше заедно с нея всичките й теглила. Прошепна й:

– Готви се да избяга. Иска да излезе предрешена навън от двореца и тайно да се срещне с него. От сто кладенеца вода донесе, само и само да се съглася. Дори ме заплаши. Ти какво се смееш? Какво смешно има в това?

– Ами ще се смея, разбира се! – тихо й отговори Мерзука. – Сетих се за някого, та затова.

– За някого ли? Кой?

– За майка й. За теб. Забрави ли какъв план измисли, за да излезеш тайно от двореца в Крим? Как ме накара да открадна мъжки дрехи, как се облече в тях... Сетне нощта на бунта... Забрави ли го?

Въобще не го беше забравила.

За миг чертите на лицето й омекнаха. Пред очите й изникна образът на горкия Фредерик. Видя го на пазара, грабна й сърцето. Знаеше, че ако се порови още малко в спомени, като нищо щеше да се разплаче. Моментално се изправи.

– Мерзука, в Кримския дворец аз бях едно приютено хранениче, което си нямаше никого. А тя е дъщерята на султан Сюлейман. Между двете ни има разлика колкото от земята до небето. Михримах трябва да научи, че не може да казва „Амин“ на непрочетена молитва. Тя трябва да върви по пътя, който й е определен от съдбата! А не по пътеките на сърцето!

***

Хюрем задържа поглед върху нея и се опита гласът й да прозвучи колкото може по-топло:

– Кажи ми истината, момиче!

Есма се сви на пода до коленете на Хюрем. Само да я докоснеше и щеше да се разплаче.

– Има ли си някого?

– Как може, султанке! За бога!

– Влюбена ли е в някого Михримах?

Есма й идеше да викне: „Да! Ти си й майка, не виждаш ли каква мъка е легнала на душата й!“ но отсече според нея с най-убедителния си тон:

– Не! Не е! Кълна се, че не е! Моята красива принцеса е честна и почтена като ангел!

– Виж, пак те питам. Кажи ми истината! Влюбена ли е Михримах в някого?

– Султанке, повярвайте, няма такова нещо!

– Тогава каква е тази работа с пазара?

– Не знам! – отговори най-чистосърдечно Есма. – Всеки, който отиде до Чешмата на Дилруба и се връща оттам, не спира да я описва. Явно принцесата се е заинтересувала. Е, от друга страна, задала се е и сватбата. Говори се, че ще бъде след победното по волята на Аллах завръщане на нашия повелител от Багдад. И ето на, принцесата каза: „Ще видим Чешмата на Дилруба, а и ще поразгледаме копринените платове в Капалъ чаршъ“.

– Чудесно, отлично! Браво на вас, определили сте даже и кога ще е сватбата! И какви ги приказва моята дъщеря? Негово Величество моя султан е още тук. Не се знае кога ще тръгне, кога ще се върне. Кой ще повярва, че иска да отиде, за да гледа копринени платове за сватбата?

– На мен ми каза това, майко султанке. Колко ум има в главицата на една дадъ, че да преценява думите на господарката си.

– А ти за какво си там, Есма? Не можа ли да й кажеш, че не може. Не й ли каза, че не е редно дъщерята на падишаха да се мотае по пазара?

– Може ли да не й кажа? Но принцесата веднъж рече ли нещо, не се връща повече назад.

„Тя лъже! – веднага позна Хюрем. – Съвсем ясно личи, че лъже. Умира от страх. Но е предана на дъщеря ми до смърт“.

Обърна се и погледна към Мерзука. Колкото татарката беше привързана към нея, толкова и Есма беше вярна на дъщеря й. Приятно й стана. Изпита гордост, че Михримах може да породи подобно чувства. Скришом смигна на Мерзука, че я лъжат. Мерзука й кимна утвърдително с глава: „Есма лъже“. Сега вече нещата опряха дотам, че лъжата трябваше да излезе наяве.

– Ще се доверя на теб и ще ви разреша да го направите. Ще ви пуснем в четвъртък следобед да се преоблечете в други дрехи, да излезете от двореца и да посетите двете места, за които ми говорите. Обаче ако си ме излъгала... Ако в цялата тази работа се появи някой Чапаногау41 после не отговарям. Отиваш да се хвърлиш в морето от Сарайбурну. Ясно ли е?

Не след дълго Есма си тръгна от господарката майка. Какво можеше да й каже? Как можеше да каже на Хюрем ханъм, законната съпруга на султан Сюлейман: „Твоята дъщеря е влюбена в един моряк епилептик.

Лицето й пламтеше в огньове. Сети се за заканата на Хюрем. „Ако в цялата тази работа се появи някой Чапаноглу... после не отговарям. Отиваш да се хвърлиш в морето от Сарайбурну.“ С ужас си промърмори: „И то какъв Чапаноглу! Само не знам дали ще имам време да и изпреваря палачите и да изтичам до Сарайбурну“.

КАЗАРМАТА НА ЕНИЧАРИТЕ,

ЧЕШМАТА НА ДИЛРУБА

Пред казармата „Еюб султан“ имаше истинско стълпотворение. По пътя точно отсреща пристигаха коли с по един и два коня, от тях слизаха една от друга по-елегантни жени, шушукаха си нещо и се нареждаха на дългата опашка. От другата страна пък имаше опашка от мъже. В сравнение с отсамната беше значително по-малобройна. Тя постепенно се скъсяваше, защото дежурните войници пускаха по десетина души от едната, и от другата, докато в същото време тази на непрекъснато прииждащите да видят Чешмата на Дилруба жени в пъстроцветни кафтани, фереджета и шапчици ставаше все по-дълга и дълга.

– Честно ли е това? – провикна се една от по-задните.

Онези, които бяха на същото мнение, кимнаха в знак на съгласие. Като разбра, че протестът й намира подкрепа, жената повиши още повече глас:

– Не съм ли права! Ако не съм, кажете ми, че не съм!

– Истината казва!

– Справедливо ли е това?

– Вижте там! На онази опашка не остана човек. И пак пускат десет от тях, десет от нас.

Главите на ядосаните жени се залюшкаха отново. Дежурните се подразниха от виковете им, но не казаха нищо. Този път една друга жена от по-предните викна към постовия, който беше само на няколко крачки от нея:

– Да не е лъжа? Ти не виждаш ли? Отсреща няма жив човек. А още пускате по десет от нас. Ами че оставете мъжете да почакат малко, пък намалете тази опашка!

Еничаринът, който явно беше намазал засуканите си мустаци така, че без малко щяха да му влязат в очите, деликатно й отговори:

– Такъв е редът, госпожо. Ние изпълняваме заповед. Каквото ни наредят, това правим.

– Абе, момче – разбута редиците трета жена и излезе отстрани, -като е заповед, да не е изречена от Аллах. Който е издал заповедта, иди му кажи. Да я отмени!

– Правилно! Правилно! – развикаха се всички жени. Пъстрите като цветовете на дъгата чадърчета от тяхната опашка заплашително се насита към лостовите.

Като видя, че атмосферата на протеста се сгъстява, онзи със засуканите мустаци тръгна към излязлата встрани от опашката жена.

– Иди си на мястото, жено. Не нарушавай реда.

– Ти на това ред ли му викаш? – изпъчи се тя.

Никак не изглеждаше впечатлена от това, че дежурният идва право към нея.

– Иди си на мястото, казах! – нареди войникът. – И млъкни! Да не ми кипне!

– И като ти кипне, какво? Ти знаеш ли на кого говориш? Да не е съм вчерашна!...

Така и не си довърши приказката. На еничарина наистина му кипна, хвана я за лакътя, натика я на мястото й в опашката и избоботи:

– Ако щеш и да си дъщерята на падишаха, това е заповед! Ще си чакаш реда!