Пред тази неочаквана строгост разгневеното женско сборище стъписа. Отначало брожението спадна до мърморене, сетне – до шушукания една с друга.

Жена с бозав, най-обикновен, евтин кафтан, навела чадъра кой знае защо чак до носа, се приближи до съседката си.

– Чухте ли?

– Чух.

– Да не са им съобщили?

– Какво да им съобщят? – прошепна жената с чадъра до зида, чието крехко тяло се очертаваше дори и под богато надиплена ленена дреха

– Не знам. Вижте какво каза дежурният. Дъщерята на падишаха.

– Шшшт! – сбута я да млъкне жената при зида. – Не се безпокои! Никой нищо не знае. Но ако продължаваш да бърбориш...

Нямаше нужда да продължава.

Жената с бозавия кафтан млъкна начаса. А тази до нея наведе още малко напред чадъра, сякаш искаше да предпази лицето си от яркото обедно слънце, въпреки че червеният тюл, спуснат от шапчицата, почти до гърдите, го скриваше изцяло.

– Все пак редът ни приближава!

Всъщност не я свърташе на едно място. „По-добре да не бях идвала си помисли. Слънцето вече преваляше над хълма.

– Както е тръгнало, ще закъснеем! – прошепна.

– Не се тревожете! – отвърна й другата. – Ако е отишъл, ще чака

– Ако е отишъл ли? Какво значи това? Как така няма да отиде?

Не можа да й отговори нищо. Само вдигна рамене.

– Казвай, може ли да не отиде? Да не би да криеш нещо от мен?

Отсамната се притесни. Наведе се към нея и на ухо й рече:

– Опазил ни Аллах! Как така ще крия?

– Откъде се взе тогава тази приказка?

– Празни приказки!

Жената с чадъра се взря в нея.

– Недей да говориш повече празни приказки!

Трябваше да чакат още половин час, докато им дойде редът. Най-сетне попаднаха в десетката, която щеше да бъде пропусната вътре. От казармата се разнесе дрезгав войнишки глас, започваше да чете езана.

– Мина и езанът дори! Поне вътре не трябва да се бавим.

Момичето до нея кимна с глава.

– Имаме да повървим пеша още и до колата. Ти предупреди ли както трябва човека?

– Предупредих го. На горната улица има вход.

– Ясно! – накара жената с бозавия кафтан да млъкне. – Днес сякаш ченето ти се е откачило!

– Хей, ти пък!

Сърцата и на двете подскочиха до гушите от ненадейния груб мъжки глас.

– Ти! – извика отново еничарът.

Той протегна ръка и я повика с пръст.

– Ти! При зида! Какво се оглеждаш такава! На теб ти говоря, с лилавия чадър!

Боже мили!

Ужасена стисна китката на съседката си. Но и тя не беше по-добре от нея. Трепереха и двете.

Еничарът гледаше към нея през четири по-предни жени.

Докосна гърдите си с пръст: „Аз ли?“. Изплаши се войникът да не забележи, че трепери дори пръстът й. Обзе я още по-голяма паника. Мина й през ума, че може някой да ги е шпионирал.

– Ха, позна! Да, ти!

В миг се отърси от паниката. Каза си: „От какво се страхуваш?“ Това тук не е най-главното. Плюс това бяха дошли с разрешение. Потайното нещо щеше да е после.

– Какво има? – най-невъзмутимо го попита.

– Вдигни малко този чадър, ханъм!

Моментално го направи. Нейният чадър сега щръкна над всички останали.

– Леле боже! Абе, жено, щом толкова те е страх да не си покажеш лицето, какво търсиш тук? Вярно, че това място се превърна в панаир, но все пак си е казарма. Ние не обичаме такива, дето се престарават да се крият. Плюс това тюлът ти покрива физиономията. Така че не се крий и зад чадъра. Не се притеснявай, няма да сториш грях!

Есма усети, че здраво стиснатата й китка спря да трепери, по устните й разбра, че Михримах си отдъхна.

– Минавайте, хайде! – пусна първите четири жени. – Да беше прибрала този чадър! – ухили се еничарът и засука мустак. – Въобще недей да се тревожиш! Под това покривало слънцето няма да те опърли.

С груб смях отвърна на подхвърлените от другарите му закачки.

Тя се напрегна да потисне надигащия се в нея гняв и да запази спокойствие, затвори чадъра. Реши да рече на войника две-три думи но приятелката й я дръпна за ръката.

– Елате.

И тя го направи.

Минаха през открехната врата.

– Вървете покрай онази сграда вдясно – обади се един войник отзад, Чешмата е там. Но се боя, че другите жени, които си търсят съпрузи, са ви оставили дори и едно местенце да си вържете парцалчето.

Гласът на ухиления еничар се разнесе отново:

– Хей, ти, с лилавия чадър! На теб не ти трябва да си връзваш парцалче. Ако си търсиш съпруг, аз съм насреща!

Зад тях гръмна отвратителен смях.

Последваха по-предните жени, навлязоха в улицата, известно време вървяха мълчешком. Освен войниците, дежурни по поддържане на реда, наоколо нямаше други военни. Мина й мисълта: „Сигурно ни наблюдават през прозорците, през вратите!“ Видяха чешмата още щом завиха зад ъгъла, отдалече, през навалицата от жени, които се бутаха и надвикваха.

Жена във фередже възкликна:

– Чешмата на Дилруба!

В гласа й, в погледа й властваше нескрито възхищение.

– Точно както я описват!

– Всичко казано досега е недостатъчно.

„Сигурно ще е нещо великолепно“ – помисли си Михримах.

Чешмата беше обградена с гъмжило от жени, които залитаха ту насам, ту натам. Бяха стигнали до върха на екстаза. Жените се промъкваха до чешмата, блъскаха се, мачкаха се, само и само да открият местенце за своето парцалче. Четиримата еничари, поставени там да поддържат никакъв ред, само се оглеждаха безпомощно наоколо. Какво можеха да сторят срещу толкова много жени? Едни от тях разблъскваха предните, други подвикваха: „Да я погледнем за малко и ние!“ Трети разперваха ръце, а устните им започваха да мърдат, да изричат желания и да редят молитви към „Светицата Дилруба“. Това тяхно непонятно мълвене се сливаше и прерастваше в общо бучене. Цяла група жени се навеждаха, пресягаха, за да вържат парцалчетата си, наричаха ги отново с мълвене, по-задните пък ги разблъскваха и се опитваха да ги изместят.

Беше абсолютно невъзможно да се смеси с това въобще не спиращо да се прекланя, да се навежда, да се моли, да плаче, даже и да ругае женско стълпотворение и да се стигне до чешмата. Плюс това им оставаше съвсем малко време.

Жената с фереджето се завайка:

– Няма начин, не можем да се доберем! – Гласът й прозвуча ужасно отчаяно.

Жената с бозавия като чувал кафтан се обърна рязко:

– Ще стигнем, принцесо!

Другата моментално постави пръст на устата си да млъкне, но така и нямаше нужда да се страхува. Гласът на гувернантката потъна сред гълчавата от женските крясъци.

„След като сме предрешени – реши Есма, – тук няма място за дворцови порядки, протоколи и официалности“.

И тя хвана Михримах за китката. Гмурна се в навалицата от жени.

Поваляха ги една пред друга отвред. Смесиха се викове и писъци:

– Дайте път!

– Че защо? Да не е чешмата на баща ти?

– Отдръпнете се!

– Леле, направо ще падна!

– Не се блъскай, ханъм!

– Хей, има бременна!

– Какво ме засяга!

– Отдръпни се, курво!

– Курва е майка ти!

– Кучка! Само да ми паднеш!

Най-сетне Михримах и Есма се добраха до чешмата. Михримах улови оня неповторим звук на падащата от средния чучур върху мрамора вода. Удиви се, че идва не от курната, а от триъгълния фронтон, легнал над трите колони. Как ли е било изчислено това?

Каза си: „Ръката, която го е сътворила, е направо удивителна!"

Дали наистина беше той? Мъжът, който окачваше кубета по небето, с когото тя си говори в „Айя София“, той ли беше Майстор Синан?

Изведнъж забеляза под левия край на триъгълния фронтон заоблена като женско рамо издатина. А под нея – извити като женско тяло форми. Видя изваяните нишка по нишка талази от падаща през женското рамо надолу до талията коса. Присети се, че когато Есма я сресва и нейната коса пада през раменете й също така, на талази, на талази.

Опитваше се да издържа натиска на жените отзад и само успя да пошепне на останалата без дъх своя дадъ:

– Есма! Видя ли?

Момичето разблъска жените, които притискаха господарката й, погледна я да потвърди. Това беше косата на Михримах.

Но как е възможно?

Михримах също търсеше отговор. В душата й запърха странна радост. Нима нейната коса беше вдъхновила един мъж да извая по този начин мрамора? Това усещане я притесни. Ами дори той да е създателят на чешмата, нали не е виждал косата й?

„Видя я!“ – възрази й вътрешният глас.

Тогава тя беше дръпнала назад качулката си, за да види лицето на този мъж, ешарпът й се беше свлякъл и косата й се беше разпиляла точно така, през рамото надолу.

Спомни си още как тогава мъжът, който окачваше кубета по небесата, беше възкликнал: „Ти си момиче!“.

Есма разбра, че не можеше повече да удържа натиска на тълпата, която напираше да ги измести. Присегна се, напълни месинговото канче с вода и го подаде на господарката си:

– Пийте! За да ви се изпълни желанието!

Нищо че от блъсканицата половината вода се изля върху главата й, Михримах затвори очи и отправи своето желание: „Велики Аллах, дай ми да изживея най-неповторимата любов на този свят!“

И отпи няколко глътки.

– Да си вървим! – обади се Есма.

– Ти пожела ли си нещо?

Ненадейно Есма се разкрещя точно пред лицето на Михримах:

– Гледай пред себе си, вещице! Не те ли е срам, виж си годините? Стига си се блъскала.

Тогава Михримах разбра, че се кара на жената, която я удряше отзад и викаше:

– Хайде, дръпни се вече! Хайде!

Хванати ръка за ръка, двете се промъкваха през гъмжилото, когато се случи нещо ужасно. Нечия женска ръка закачи и събори шапчицата от главата на Михримах. В последния момент, преди да падне на земята и да я стъпчат, тя успя да я хване, но косата й се разпиля до кръста като житно море. Точно като на Дилруба. Понеже шапчицата издърпа и фереджето, цялото й лице лъсна на показ. Панически взе да прикрепва шапчицата върху главата си и да закрива лицето си с тюла.

– Дилруба!

Веднага позна гласа, който се извиси над женската креслива гълчава.

– Дилруба!

Чу го и Есма.

– Господарке, сред това гъмжило има някой, който вика „Дилруба“! - каза, задъхана от блъсканицата.

– Върви! – сопна й се Михримах. – Трябва моментално да се махаме от тук!

– Дилруба! Почакай! Спри! В името на Аллах, Дилруба!

Погледна с крайчеца на окото си вляво и го видя. Стоеше на стълбищната площадка пред една двуетажна сграда.

Мъжът, който окачваше кубета по небесата.

Най-сетне се измъкнаха от гъмжилото. Михримах погледна отново към стълбищната площадка. Нямаше го. Беше го изгубила в навалицата. Не виждаше смисъл да се паникьосва и да бяга от него. Защо да бяга от човека, за когото тя беше Дилруба и я беше изваял като жива от мрамор?

Сега обаче не беше моментът да търси отговор на този въпрос. Най-важното нещо беше срещата й. Не биваше да кара човека, който може би щеше да я измъкне от щракнатия край нея капан, да я чака. Ако той се обърнеше и си тръгнеше, защото тя не е дошла, втори шанс нямаше да има, знаеше си го. И да отидеше пак, Михримах нямаше вече каква друга лъжа да измисли, за да се измъкне навън от двореца. Закрепи добре шапчицата на главата си, спусна тюла върху лицето си и заповяда на Есма:

– Хайде! Върви! Към колата! Слава богу, никой не ни видя, никой не ни позна!

Че кой ли би познал единствената дъщеря на султан Сюлейман сред тази блъсканица? – помисли си Есма. – А и кой ли в тази огромна османска територия я познава? Само хората от двореца. И кой би допуснал, че сред това стълпотворение може да има някоя жена от харема?

Наведоха глави и бързо завиха по улицата, която водеше към мостовете.

– Дилруба!

Замръзнаха на място.

Михримах стоеше с наведена глава и затова видя извитите върхове на Синановите йемении и полите на синия му кафтан.

– Извинете, господине! – промълви тя. – Сигурно се припознавате. Разрешете ни да минем. Имаме бърза работа.

Понечи да тръгне, но той не помръдваше.

– Дилруба!

Кадифеният му басов глас преливаше от нежност и молба, Михримах остана потресена. „Какво право имаш? – укори се сама. – В какво е прегрешил този човек?“

Бавно-бавно вдигна глава. Погледна Синан през червения си тюл. Факирът Синан. Нали сам се наричаше така.

– Знам! – промълви Синан. – Знам, че си Дилруба. Видях косата ти. Сега чух и гласа ти. Ти си тя, същата.

С последна надежда измънка:

– Трябва да е някаква грешка.

Постара се да придаде на гласа си твърдост, но не знаеше доколко е успяла. Само подръпваше здраво стиснатата от нея ръка на Есма. Есма също се беше сбъркала как да постъпи.

– Аз не съм онази, на която ме оприличавате.

– Ти си тя! Красавицата Дилруба, която видях в „Айя София“.