– Отдръпнете се, господине!

– Но защо? – шепнешком попита Синан. – От една година ви търся. Защо криете, че сте Дилруба? И аз съм той. Мъжът, който окачва кубета по небесата! Нима ме забравихте?

Михримах дръпна Есма и се опита да подмине Синан, но не се получи. Той пак им препречи пътя:

– Аз не съм забравил! И изваях в мрамора това, което не бях забравил, Дилруба!

Наведе глава, примирен сякаш със съдбата си. Погледът му се опитваше да пробие тюла и да надзърне в нейните очи.

– Но ще спазя дадената дума, Дилруба! Някой ден аз ще окача на небето едно кубе. Ще видиш. За теб ще окача на небето едно кубе. Факир Синан ти дава думата си!

Сетне си обърна гърба и се отдалечи с бързи крачки.

Есма, която до този момент стоеше като онемяла, загубила дар-слово от слисване, най-сетне си пое притаения дъх:

– Опази ни, Аллах!

„Ти си тя. Ти си Дилруба!“

Зашеметена, дори не забеляза, че той се обърна към дъщерята на падишаха на „ти“. „Ти си Дилруба, която вдъхнови Майстор Синан да изгради тази чешма!“

– Върви! – раздруса ръката на гувернантката си и я пусна. Износената кола ги чакаше на улицата. Докато се изкачваха по нагорнището, в съзнанието й тъжното лице на Майстор Синан се заличи и на негово място изплува образът на очакващия я смугъл и снажен момък с огнения поглед.

„Пристигам, Исмаил! – си каза. – Ти или ще спасиш Михримах, или ще я погребеш в ада. Решението е изцяло твое!“

КАПАЛЪ ЧАРШЪ, ПРИ ИПЕКЧИИТЕ42

Върволиците от хора влизаха в Капалъ чаршъ от едната страна, излизаха от другата. Между потоците в двете срещуположни посоки се разминаваха хамали с кошове на гърба и онези с таргите на колела, дето зареждаха дюкяните със стоки, така че заедно с тях ставаше истинско гъмжило. Освен това беше денят преди петъка. Поначало в четвъртъците тук беше доста по-многолюдно.

Чаршията обаче си имаше собствено безмълвно, неафиширано, действащо с пълна сила само по себе си правило. Жените, които идваха отдолу, откъм Новия дворец, още при портика прибираха кокетните си чадъри за слънце и тръгваха вдясно. А онези, които слизаха от стръмнината надолу – вляво. Така оживената навалица от жени, чиито дрехи и най-различни цветове създаваха впечатление на развяващи се знамена, се източваше и надолу, и нагоре. Мъжете представляваха съвършено различен свят. Един до друг вървяха полуголи от кръста нагоре хамали, тръгнали на покупки бейове с кафтани от най-невероятни платове, аги и кандидат-женихи. Вече беше установен навик очите на клиенти от мъжкото съсловие да са обърнати по-скоро към жените, отколкото към дюкяните. Нормално беше да се гледа натам, където я някой момък имал предварителна тайна уговорка ще застане очи в очи с любимата си, я за да се види отблизо, доколкото позволяват пластовете от тюл, някоя известна сред себеподобните си жена, чиято красота и фигура будеха истинско възхищение. Мъжът се извиняваше: „Простете, моля. Ще ми разрешите ли да мина?“, жената отвръщаше с леко кимване и отстъпваше встрани и ето че тези две секунди време се оказваха достатъчни, за да стихне копнежът за среща очи в очи, да припламне нова любов или да се излекува любовната мъка на двама затъжени един за друг луди-млади.

Майките, каките или строго предупредените още от къщи гувернантки, които придружаваха момичетата, се правеха, че не забелязват мимолетни срещи.

Първа среща, първо споглеждане – и любовната авантюра се развихряше. Беят, който си харесваше някоя млада дама, тръгваше подиря й незабелязано, за да разбере къде е домът й. Макар преследвачът да си въобразяваше, че не го виждат, не само девойката, която ситнеше до възрастните отпред с бързи крачки и разтуптяно сърце, но и всички останали отлично знаеха, че той я следва по петите.

Територията по средата на улицата беше предназначена или за рулиращите пазачи на чаршията, или за амбулантните търговци. Сладкарите с кръглите тави, които продаваха петмез, обикновено бяха наобиколени с деца. Продавачът навиваше на пръчка различни на цвят пластове петмез, а момиченцата и момченцата очакваха с удивление мига, когато щеше да им подаде това невероятно вълшебство. Протягаха ръчички, гласчетата им се смесваха едно в друго: „Дай и на мен! Дай и на мен!“ А продавачът – албанец в бели шалвари, бял дженкен и бяла шапка на главата – усмихнат самодоволно, че има такава навалица от купувачи, подвикваше: Чакайте бре, малчугани! Имам петмез бе, всички ще стигне!“

Малко по-напред стърчеше продавачът на гевреци, по-отсам пък босненец, който продаваше пилаф от нахут в стъклена витрина. Въпреки че почитателите на тулумбите и шамбаджъ43* бяха сравнително по малобройни от другите, пак носеха печалба. Добре ли, зле ли на Капалъ чаршъ всеки можеше да си осигури прехраната. Избягалите от Испания евреи бяха минали в съвършено ново поприще. Някои се бяха захванали с бижутерия, други – с шивашко изкуство. Много от гърците и арменците си изкарваха хляба чрез малки ресторантчета.

А пазачите на чаршията я обикаляха всеки ден, придавайки си важност заради униформите от кафяв шаяк и закачените на кръста им дълги тояги. По изражението на лицето им си личеше, че са извънредно доволни от респекта и страха, които всяват наоколо. Защото те бяха единствените упълномощени да контролират всичко, което ставаше в границите на чаршията. Извършеше ли се някаква кражба например, хванеха ли крадеца, те го събаряха на фалаката веднага, на самото място без да го изправят пред съдии-мадии. Започнеха ли някои да се карат, пазачите веднага се намесваха. Тяхното появяване беше предизвестие, че спорът няма да продължава повече и ще завърши по мило, по драго. Защото и двете страни бяха наясно, че колкото повече се удължаваше караницата, толкова повече се приближаваха до фалаката.

Както всеки път преди петък, и този четвъртък чаршията гъмжеше от хора. Майките, дошли да приготвят чеиза за сгодените си дъщери, кокетните хубавици от бейските конаци с чернокожите слугини по петите им излизаха от един дюкян и хукваха към друг. Върволицата от мъже също беше многолюдна и оживена. Говор на жени, говор на мъже, провиквания на продавачи, които приканват клиентела – всичко това се наслагваше в някакво бучене и то сякаш се залепваше и увисваше по входовете на чаршията.

Това бучене бе първото нещо, което го посрещна още от входа. То заглуши макар и за миг гласовете в главата му. Но беше за кратко, дори не успя да се зарадва. Онези в главата му веднага изплуваха. „Не се бой! – от дни наред крещеше вътрешен глас. – Ти си Богоизбраният! Изпълни повелята на Господ Бог!“

След яркото слънце отвън, сред мижавата дневна светлина вътре в чаршията, очите му сякаш ослепяха. Спря, изчака зрението му да се адаптира. После се присъедини към върволицата на мъжкото съсловие и закрачи заедно с нея.

Спря се пред първия дюкян. Продавачът го изгледа от глава до пети с окото на опитен познавач. По вида му прецени, че не е клиент, и му обърна гръб. Продължи да издърпва струпаните пред дюкяна си чували.

– Здравей, ага!

– Здравей!

– Къде са Ипекчилер, знаеш ли?

Без дори да обърне глава, продавачът измънка едва-едва:

– Повърви още. Като стигнеш до шадраван Чъкмаз, тръгни надясно.

Продължи нататък. Повтаряше си наум: „Шадраван Чъкмаз! Къде ли ще е?“. Правеше го всъщност за да потисне вълнението си. Усещаше, че всеки момент ще експлодира.

Що за съдба имаше той – да изпречи пред него дъщерята на най-големия му враг и да го накара да се влюби в нея, преди още да я познава. Питаше се: „Защо? Защо я изпречи на пътя ми? Защо ми позволи да се влюбя. Защо оня проклетник поиска да убия не най-големия враг и синовете му, а тъкмо дъщеря му?“. Зловеща случайност ли бяха всички тези неща, или предопределената от Господ Бог и изписана на челото му съдба? „Какво иска Господ от мен? – питаше се ден след ден. – Да се влюбя в едно момиче и после да го убия?“

Умът, душата, чувствата, омразата, надеждите се прехвърляха от едната му самоличност към другата. Когато се мислеше за Алехандро той си казваше: „Сигурно е игра на Сатаната. Опитва се да те подлуди, иска да ти попречи да изпълниш свещената повеля на Господ. Ти си Богоизбраният. Мечът на Бог. Какво толкова има да му мислиш? Извади камата и й прережи гърлото. Нека дъщерята на врага да умре, за да развалиш играта на Сатаната“.

Стаеният дълбоко в него Исмаил от Алаийе моментално се противопоставяше: „Не! Недей! Недей да го правиш!“

Веднага се сещаше за белокосата жена, която идваше в сънищата му вече всяка нощ и надаваше вик: „Исмаил, сине! Какво направи?“. За бликналата от Михримах кръв. „Докато съм жив, не мога да го направя! - решаваше при вида на тези картини. – Ще умра, но не мога да го направя!“

В някакъв момент се опитваше да вземе прибързано решение и си казваше: „При това кой съм аз? Ако наистина съм Алехандро от Алаийе, защо жената с бялата кърпа на главата, която непрекъснато ми се явява насън, постоянно ме зове: „Исмаил, синко!“ Защо се давя в сълзи като сънувам трупа, който моряците оставят на пристана? Защо в сънищата ми не се появяват майка ми и баща ми от Севиля?“.

Знаеше, че няма отговор на тези въпроси. Или че никога не можеше да намери верния отговор. В него се вихреха страшни подозрения. И усещаше, че тези подозрения гризат като кръвожадни зверове и сърцето му, и мозъка.

Убиеше ли Михримах, щеше да избави плътта си от мъките. Душата му обаче щеше да умре. Изведнъж почувства как по лицето му плъзва отвратителна усмивка. Беше се зарадвал на хрумналата му идея. Може би нямаше защо да му мисли и премисля чак толкова много. Та как щяха да пуснат дъщерята на могъщия султан Сюлейман да се мотае сама из тази навалица! Кой знае колко охранители щеше да има подире й. Ако Михримах действително дойдеше и се срещнеха още преди той да извади камата, в гърдите му щяха да се забият цял куп стрели. А можеше и един куршум в главата да свърши цялата работа. Можеше и един турски ятаган да му вземе душата. Или да го отпишат от тефтерите на ъгъла в някоя тясна уличка с едно метнато на врата му мазно въже.

Очите му блеснаха. Не чу дори упрека на един минаващ покрай него човек, който го тупна по рамото:

– Върви бе, човече! Да не мислиш, че тук е ливада?

„Това е реалният изход – замисли се той. – Ще бъдат спасени и Алехандро и Михримах. Страданията ми ще спрат. Михримах ще остане жива. Ще разпуска златистите си коси върху гърдите на друг любим мъж. Ще гледа с морскосините си очи съпруга, на когото ще я дадат. И ще се сети някой ден как се е влюбила в един босоног моряк, когото е зърнала някога на един кораб, ще се засмее и ще си каже: „Детинска му работа!“

Улови се, че се оглежда наоколо за стражите на султана. А и ръката му беше в колана. Това бе Алехандро. Исмаил от Алаийе беше изчезнал. Алехандро от Севиля беше превзел и душата му, и мозъка му. Чувстваше, че дори очите му гледат със злост. Готов беше при най-малкия насочен към него жест да изхвърчи като стрела. „Ако са тук – обади се вътрешният му глас, – няма да си дам душата, преди да взема друга. Мишената ми е на девет-десет крачки пред мен. Върви, Богоизбрани! Върви да изпълниш Божията повеля и да отървеш тялото си от мъките“.

„Ами ако умра? – възрази гласът отвътре. – Дори и да я убия, няма кой знае какви изгледи да избягам. Жив няма да ме оставят!“

„Тогава ще умреш като праведник. А името ти ще бъде записано при светците. Ще се палят свещи за душата на свети Алехандро. Творецът ще те прегърне в своите райски селения“.

Усети, че съвсем губи разум. Изтръпнаха му и мозъкът, и върхът на пръстите. „Лошо става!“ – измърмори си. Наближаваше криза.

– Къде е улицата „Шадраван Чъкмаз“?

Направи му впечатление, че хамалинът, когото попита, се стресна. Мина му през ум: „Сигурно е изпитал ужас от изражението на лицето ми!".

– Като минеш през още две улици, вдясно – отвърна му човекът и веднага се отдалечи.

Стигна до ъгъла и видя шадравана пред себе си. В дъното на улицата върху заоблен къс мрамор беше изработена фуния от вито желязо и водата течеше от четирите чучура, по един на всяка страна. Той влезе в първия дюкян.

– Търся Али Ипекчи, познавате ли го?

Един от продавачите го погледна слисано:

– Че кой не познава Али? Ще го намериш в дюкяна до шадраваните.

Постоя малко пред дюкяна да огледа навалицата по улицата. Беше тясна и тъмна. Имаше толкова светлина, колкото осигуряваха фенерите пред дюкяните. През отворените прозорци по кубетата над централната улица проникваше дневна светлина, но тя не бе стигала дотук вероятно откакто съществуваше чаршията.

„Трудно ще стане тази работа в такава задънена улица“ – замисли се той. Разполагаше само с един изход за бягство. Нямаше право на избор. Трябваше да се добере през тази навалица поне до главната улица още преди престъплението да бъде разкрито. По-нататък можеше да намери колкото щеш входове и изходи, където да се скрие. Ако маската му паднеше веднага, „Шадраван Чъкмаз“ беше мястото, където щеше да започне и да приключи всичко от начало до край.