„А може би напразно се тревожа“ – си помисли, като се огледа наоколо. Пред всеки дюкян и вътре в него гъмжеше от жени. Към подканващите подвиквания на продавачите на платове се наслагваше олелията от дечурлигата, които дърпаха майките си за полите. Жените непрекъснато искаха нещо, не им омръзваше да се пазарят. Не забеляза наоколо никакъв царедворец или войник. Освен продавачите от „Шадраван Чъкмаз“ други мъже нямаше.

С ужас забеляза, че се зарадва. Вече беше изцяло под контрола Алехандро. Очите му искряха, сърцето му заби по-силно.

„Отивай! – изкомандва го мозъкът. – Тръгвай, Богоизбрани! Да не ти трепва ръката. Забий камата. Избави си душата и плътта. Отмъсти за рода си, и за църквата!“

Реши, че трябва моментално да си начертае план в главата. Трябваше да държи под контрол мястото зад шадравана. Там беше и по-тъмно и по-далече от погледите на струпаните пред дюкяна жени. Кито че ли не го грозеше никаква опасност. Щеше да замахне с камата и толкова. Щом приключеше, лесно щеше да се измъкне.

„Дали толкова лесно?“ – дълбоко се усъмни.

„Да! – отвърна му друг вътрешен глас. – Толкова лесно! Господ ти е открил пътя. Остава ти едно-единствено нещо – да си намериш място, където да се скриеш, докато се срещнете с оня човек от колата. Нататък е лесно. Помисли си, Алехандро, помисли си за онази отвара, която ще го избави от мъките. Толкова малко ти остава да я постигнеш!“

„Имаш право! – измърмори към непрекъснато бродещия из мозъка му убиец. – Ролята на Исмаил от Алаийе след малко ще приключи. Исмаил ще изчезне. На сцената ще се появи човекът от Севиля!“

Щом откриеха трупа на момичето, разбира се, щяха да притиснат Али Ипекчи. И той в края на краищата щеше да обясни, че дъщерята на падишаха е извикала тук Исмаил от Алаийе. Него обаче никой нямаше да го намери. Щяха да го скрият, докато отмине опасността. Нямаше да има нужда да се плаши и от болките, защото щеше да притежава отварата. В сънищата си той щеше да броди из райските градини.

Пред дюкяна на Али Ипекчи беше още по-многолюдно. „Така е по-добре!“ – си каза. Застана неподвижно зад жените. Който го видеше, щеше да си помисли, че е нещастен младеж, дошъл да купи плат за любимата. Нещастен, защото да се появи сред толкова много жени и да чака кога ще дойде и неговият ред за всеки мъж си беше истинско бедствие.

От една страна, опитваше се през раменете на жените да види Али, друга – наблюдаваше шадравана отдясно. Три жени бяха седнали да си починат върху наредените пред чучурите камъни. Зад шадравана не се виждаше никой: там беше още по-тъмно. Ето на, това беше добре. Толкова тъмно и безлюдно, че да скрие смъртта от хорските очи и уши.

– Дюрие!

От дюкяна на Али излезе някаква жена и над главите и раменете на онези, които се наваляха да влязат вътре, викна още веднъж към шадравана:

– Дюрие! Ела, ела да видиш какво открих!

Едната от седналите пред шадравана жени й се обади и стана. Тръгна право към дюкяна. Разблъска навалицата отпред, за да се добере до вратата, надигна се гневна врява.

Точно в този момент се видяха с Али.

Беше съвсем кратко споглеждане. Съвсем ясно пролича, че човекът изобщо не е искал да настъпи точно този момент. „Еее! – изкиска се в себе си той. – Знае си, говедото, че е свършено с него. Сюлейман няма да прости на човека, който е уредил срещата на единствената му дъщеря с нейния палач!“

Али Ипекчи пребледня като платно, имаше чувството, че дъхът му спира. Ако дъщерята на падишаха наистина дойдеше, не му остава нищо друго, освен да грабне Есма и начаса да избягат оттук. Каквото ще да става, те и двамата трябваше да изчезнат от всички и всичко. Предчувстваше, че тази работа ще завърши зле. Султан Сюлейман щеше да реже парче по парче и от него, и от Есма, задето са срещнали тайно дъщеря му с този човек, друг начин нямаше. Изруга се с дълбоко съжаление: „Защо ли се съгласих с Есма?“.

Късно беше дори за съжаляване, много късно. За миг му мина мисълта да пресрещне Есма и господарката й в началото на улицата, да ги спре и да осуети тази среща. Ако Есма го послушаше, то дали Михримах щеше да се съгласи, след като беше облякла чужди дрехи и се беше измъкнала тайно от двореца, само и само да се срещне с този човек. Нямаше как да хване дъщерята на падишаха за ръката и да я измъкне оттук.

Отново почувства върху себе си питащите погледи на човека отвън.

Алехандро забеляза, че Али Ипекчи плъзна леко поглед настрани, едва забележимо му посочи шадравана и му направи знак: „Иди там!

„Чудесно! – си каза. – И без това аз също си го бях нарочил!“

Обърна се и тръгна към шадравана. Като видяха да се задава право към тях мъж с пронизващ поглед, двете жени веднага станаха от местата, където седяха. Докато се разминаваха, едната погледна крадешком към Алехандро, после пошепна в ухото на другата: „Брей, момиче, ами че той бил голям красавец!“. Засмяха се и се отдалечиха. Той се престори, че уж ще пие вода, седна на един камък гърбом към уличната врата. Отвори чучура, напълни си шепата и отпи една-две глътки. После си наплиска и лицето. Почувства, че отвътре му олеква. Незабелязано хвърли през рамо един поглед назад. Всеки се занимаваше със себе си. Светкавично се изправи и заобиколи шадравана откъм тъмната му страна. Никой не го видя. Освен Али Ипекчи.

Михримах слезе от колата малко преди Капалъ чаршъ, от вълнение направо се задушаваше. Тръгна забързано пред Есма. Гувернантката й едва успя да я настигне.

– Недейте да бързате толкова, принцесо! – прошепна й на ухо.

– Закъсняхме. Ами ако му е омръзнало да чака и си е тръгнал?

– Няма да си тръгне! – реши Есма да успокои господарката си. – Че на кой влюбен му омръзва?

Михримах трескаво нахълта в гъмжилото от жени.

– По какво си личи, че е влюбен? Може просто да си въобразяваме.

Гувернантката й избърбори нещо, но от шумотевицата в чаршията не я чу. А пък и умът й беше другаде. В съзнанието й изплува въпросът: Какво търся тук?“. Каза си: „Обърни се, Михримах, и си върви. Нима дъщерята на султан Сюлейман може да върши такива работи?“

Но не го направи, разбира се. Неусетно погледна към Есма. Лицето на нейната дадъ беше угрижено. „Права е! – помисли си тя. – Ако мама разбере за това, ще одере нейната кожа. Причиних на това момиче голямо зло. Може би проиграх и живота й. И само нейния ли? Хвърлих в огъня и любимия й човек!“

Още имаше време. Можеше да се върне оттук. Можеше да спаси себе си от позора, Есма – от мъченията, любимия й – от огъня.

„Ами ти, Михримах? Какво ще стане с теб? – проговори вътрешният й глас. – Попадаш вече в обятията на въшливия Рюстем!“

А това не беше ли по-лошо и от смъртта?

„Значи Провидението е написало по челата и на четирима ни това да се случи. Аз да изживея този позор. Есма и нейният Али, естествено и той.. Исмаил от Алаийе с огнения поглед, да намажат въжето заради мен“.

Опита да се забърза. „Но ти си толкова отчаяна, Михримах! – взе да се увещава сама. – Нима имаш друг изход? Постой, почакай. Не се знае какво ще стане. Баба ми нали все казваше: „Докато човек не се окаже натясно, Хъзър44 не му се притичвал на помощ“. Може пък този Исмаил от Алаийе да е моят Хъзър. Не ми трябват нито палати, нито разкош. Да ме грабне и да ме отведе. На върха на някоя планина, никой да не ме намери. Стига да се отърва от тези страхове, капани, интриги, предателства... и от Рюстем!“.

Реши се. И викна наум с все глас: „Ще го направя! Трябва да стане! Ще го видя! Ще го поискам от него! Ако трябва, ще падна на колене да го помоля!“

Закова се на място. Закова се и Есма. При това неочаквано рязко спиране жените, които вървяха зад тях, се наблъскаха верижно една в друга.

– Върви бе, жена! – викна една от тях.

– Вместо да приказваш, тръгвай да вървиш и ти! – скастри я друга.

Михримах хвана гувернантката си за ръка и я дръпна встрани, – Есма!

– Заповядай, принцесо! – прошепна й тя.

Гласът й звучеше с такава обида и немощ, че издаваше без остатък страха, разкаянието и отчаянието, които изживяваше.

Михримах я погледна право в очите и прошепна:

– Извини ме! Прости ми!

За миг Есма си помисли: „Сега му е времето. Хвани господарката за ръката! Издърпай я, извлечи я! Изкрещи й: „Какво правиш?'' Принцеса Михримах, дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хатун, красавицата на красавиците, не се ли срамува да тича като някоя уличница подир любовника си? Я тръгвай!“.

Само при мисълта за това Есма изпадна в ужас. Загледана в очите на господарката си, този път тя си помисли: „Колко нещастно момиче си ти, моя красива принцесо! Намериха ти за съпруг един въшльо, ти се влюби в един епилептик!“

„Поне това й кажи! – внушаваше си сама. – Добър, хубав, но този човек, към когото тичаш сега, си има болест. По-преди са го наричали Исмаил от Алаийе, сега му викат Епилептика Исмаил. Откажи се от тази любов. Не отивай. Пътят е наблизо, да се връщаме!“

Но тя знаеше, че ако й каже истината, ще убие всичко в нея – цялата онази слънчева жизнерадост, засияла в нейните и тъжни, и замечтани, и буреносни очи от деня, когато се качиха на кораба и се срещна с този моряк. Щеше да запази тайната докрай. В края на краищата това беше една невинна среща. Можеше да трае само минута, може би и две. Какво от това? А можеше и Исмаил да не е дошъл. Да се е изплашил. Можеше, като застане очи в очи с господарката й, той да разбере, че допуснал грешка, и да отхвърли тази любов.

– И ти ме извини, принцесо! – набързо й прошепна.

– Теб! За какво? Че какво си направила ти! Аз ви хвърлих в огъня.

Есма неволно поклати глава. А наум си добави: „И себе си!“

Михримах пак тръгна.

– Още много ли има до твоя любим?

– Ще повървим още малко.

Забързаха крачки.

Някъде дълбоко в съзнанието на Михримах се таеше странната среща в казармата. Мъжът, който окачваше кубета по небесата! Откакто се видяха в „Айя София“, я се беше сетила веднъж-дваж за него, я не. После съвсем го беше забравила. Само като чу за Чешмата на Дилруба, се запита: „Дали е същият?“ – и дотам. Днес обаче се увери в мига, когато при чешмата извика зад гърба й: „Дилруба!“

Боже господи, какво само й наприказва: „Търся ви цяла година! Защо криете, че сте Дилруба? Нима забравихте? А аз не забравих. Не само не забравих, ами ви изваях и от мрамор, Дилруба!“

Прехвърляше през ум всеки израз, чудеше се: „Що за приказки!“ А после сама се укоряваше: „И какви ще да са? Несъмнено любовни! Не го е срам? Не се ли срамува – възрастен мъж, а да говори такива неща на момиче, което може да му бъде дъщеря? Та защо съм криела, че съм Дилруба! Та бил ме изваял от мрамор! Та на сърцето не можело да му заповядва!“

Пред очите й се появи тъжният, одухотворен образ на Синан. Спомни си вдъхващия му спокойствие поглед. Дочу отново галещия душата плътен негов глас: „Дал съм дума, Дилруба! Някой ден ще окача едно кубе на небесата. Ще видиш! Заради теб!“

„Вярно, на колко ли години е Майстор Синан? – изведнъж се запита. Сигурно над четиридесетте. А може би и на петдесет. Откъдето и да го погледнеш, разликата между нас е поне тридесетина години!“ Неволно тръсна с яд глава. Дори брадата му беше започнала да посивява. „Що за сърце ще да има един четиридесет-петдесетгодишен мъж, че да не ни забрави? Що за надежди ще таи, че на сърцето си да не заповядва!“

Внезапно Михримах пак се закова на място. Отново отзад и отпред се разнесоха забележки. Тя обаче изобщо не им обърна внимание.

– Есма, според теб Въшльото на колко ли години е?

Момичето се зачуди как да й отговори. Заоглежда се стреснато дали някой не е чул тази дума: „Въшльото“. Нямаше човек в огромния Истанбул, който да не знаеше кой е този Въшльо.

– Ами не знам!

– Виж ти! Не знаела! Има ли нещо, което ти да не си видяла или чула, Есма, та да не знаеш и това?

Покрай тях минаваха хора, подблъскваха ги оттук-оттам, на принцесата обаче й беше все едно, чакаше си отговора:

– На тридесет и пет, така се говори.

– И аз чух същото.

Михримах се обърна и продължи да върви. „Тридесет и пет – повтаряше си наум. – Значи между мен и човека, на когото ще ме дадат, има двадесет години разлика“. Между него и Майстор Синан разликата е пет години.

В същото време друга мисъл, която й тежеше на сърцето, се загнезди в мозъка: „Щом някой по-възрастен с двадесет години се е увлякъл по мен, защо да не се увлече и друг, по-възрастен с двадесет и пет години?"

– Пристигнахме – обади се Есма с отпаднал глас. – Дюкянът на Али е при онзи шадраван.

И двете се спряха на място. И двете си дадоха сметка, че това е последната им възможност да се откажат. Сърцето на Михримах заби силно, но тя установи, че причината е не толкова срещата с любимия, колкото срамът, тревогата и притеснението. Но стрелата вече беше излетяла от лъка. А излетялата от лъка стрела вече не можеше да бъде спряна. Незабележимо си пое дълбоко дъх и тихо продума: