Колкото и земи от Стария континент да завладеем, ще изглеждат като стрък ечемик пред онези необятни пространства.

Разбира се, ще дойде ден Аллах да благослови нашия господар, владетеля на Стария свят, с успешното завладяване и на новите земи.

Смисленият поглед на султана отново се впи в картата.

Този път Ибрахим извади от копринения си сърмен пояс книга с кожена подвързия.

– А това са ръкописите на роба ви Пири. Описал е моретата, островите, ветровете, бреговите контури. Нарекъл я „Морска книга“.

Сюлейман я взе, запрелиства я.

– Кажи на Пири, че трудът му е голям. Начертаната карта сякаш вдигна завеса пред очите ни – ние, които си мислехме, че светът е малък и тесен за нас. Реис разкри пред нас нови хоризонти.

„Та нали точно от това се страхувах!“ – рече си наум Ибрахим.

За миг настъпи мълчание.

– Ти също не се помайвай, Ибрахим! – продължи падишахът. – Бъдещето е в моретата. Направи си сметката така, че моите кораби да завладеят Бяло море от край до край и да преминат Гибралтарския проток. Да надуят платната си в океана. Във водите, където се подвизават адмиралите на Карлос, да задрънчат ятаганите на моите моряци, на моите юнаци! Над новите територии да се развее знамето на Великата османска империя!

Ибрахим паша целуна три пъти собствената си ръка, допря я до глава: „На вашите заповеди!“

– А на Реис му кажи да дойде в удобно време. Да ми разтълкува картата и проучванията си. Ще прочета книгата му много внимателно. Ще му задам някои въпроси. Та да започна подготовката.

На излизане Ибрахим промърмори: „Безумни мечти!“ Нямаше ни най-малко намерение да поверява могъществото и силата на държавата в ръцете на някакви си босоноги морски пирати.

Михримах не можеше да повярва на това, което й се случи. Майка й отново бе надула корем. Щеше за втори път да става кака.

Не си спомняше раждането на Селим. Беше го видяла повит в копринени пелени, вече в ръцете на майка им.

– Твоето братче! – беше го посочила бавачката им Есма. – Вече си кака.

Само че Михримах не разбра нищо от това, че е станала кака. Даже се ядоса. Дни наред ходеше нацупена. Един ден даже каза на Есма:

– Занимават се само с онзи жълтоглавия.

Но сега наистина се чувстваше като кака. Вълнуваше се. Тревожеше се, без да знае защо. Дали не се страхуваше, че съвсем ще я забравят, ако се появи още един брат? Не можеше да си обясни какво изпитва. Освен че нямаше настроение. И толкова.

По надпреварата на прислужниците, хукнали презглава да докопат наградата за вестта с викове: „Принц имаш, господарю! Да има дълъг живот!“, Михримах разбра, че майка й вече е родила. „Значи момче!“ - си рече. Сега баща й си имаше четирима синове. Единият беше Мустафа, синът на Гюлбахар хасеки, чието име й беше забранено дори да произнася. Не го беше виждала досега. Имаше и батко си Мехмед, с голямата чалма. После Селим с русата глава, който тъкмо прохождаше и от ден-два чупеше всичко, което му се изпречеше на пътя. А сега и това момче...

Пред вратата на майчините си покои чу отвътре да се разнасят страшни крясъци. Господи, на какво приличаше това! Естествено, момченцето още си нямаше представа, че в двореца не може да се вдига врява. Скоро щеше да го научи.

Отвори й бавачката Есма. Михримах едва се промъкна вътре. Шетарет калфа излезе с цял куп прислужници от стаята на Хюрем и нададе радостен възглас:

-Отваряйтеее бе! Каката е дошла да види малкото си братче! Браво! Да я пази Аллах от лошо око! Да не й е уроки! Вижте колко е красива!

Михримах пристъпи бавно и подаде глава през открехнатата врата.

Ето го там. Братчето, което се появи, за да открадне любовта на майка й и баща й към нея. Увито в коприна, то крещеше в прегръдките на майка й. Слиса се как е възможно толкова малко нещо да издава такива писъци. „Няма да го обичам“ – реши Михримах. Бездруго тя не обичаше и Селим.

– Ела, моя красавице!

Вдигна глава и погледна към майка си.

– Знаеш ли, единствена моя – продължи майка й. – Никой вече не може да те нарече дете. Ти стана голямо момиче, съвсем официално. Твоят брат дойде от Каф планина и те направи още веднъж кака. Ти вече стана два пъти кака, султанке моя.

„Да бе, как пък не от Каф планина!“ – промърмори си тя. Нима не знаеше откъде се появяваха братята й? От корема на Хюрем е излязъл и този! Само че нямаше представа как е влязъл там. Все пак трябваше да разбере. Веднъж даже попита Есма, но бавачката й само ококори ужасено очи и отвърна: „Шшшт! Засрами се!“

Баба й седеше до главата на майка й. Валиде султан галеше косата на Хюрем, която даряваше на сина й момче подир момче.

Като видя Михримах, лицето й грейна още повече. Веднага прочете в очите й тъга, отчаяние, даже и страх.

– Никой да не отправя упреци! – обърна се тя към околните. – И ти, Хюрем хатун. Имаш три принца. Да растат за радост на майка си и татко си, да се радват на тяхната обич. С благословията на Аллах нека всичките да се посветят на Великата Османска империя. Обаче това, което искам да кажа, е следното: момчетата са три, момичето е едно. Хиляда принцове да родиш, не ги давам и за една Михримах!

Каква гордост се надигна в гърдите й, как й се развихриха чувствата, в очите й плувнаха сълзи, малкото й сърчице запърха с благодарност. Ако майка й не я беше повикала: „Ела да го видиш, не искаш ли да погледнеш братчето си?“, тя щеше да се втурне към възрастната жена, да се хвърли на врата й, да удави в целувки набръчканите й ръце, лицето. Щеше да бъде в разрез с дворцовия етикет и със съветите на майка си и на Есма, но това съвсем не я засягаше. Ако се гушнеше в прегръдката на баба си, страхът й да не я изоставят щеше да се изпари.

Дали и баща й мислеше така? Ами майка й?

Присламчи се към майка си, която й поднесе вряскащото бебе.

Лицето й беше съвсем безизразно.

– Виж! – продума Хюрем. – Малкото ти братче!

Лекичко се наведе, погледна го.

Цялото беше червено.

„Грозно! – каза си наум. – Много грозно!“

То размахваше безспир стиснатите си юмручета и крещеше. Колко малки бяха ръчичките му! Ами пръстчетата?

„То няма да оживее!“ – мина й през ум.

Може би щеше да умре. Засрами се при тази мисъл. Посегна да пипне с показалеца си малката ръчичка. Пръв досег, плах, боязлив. Момченцето внезапно спря да крещи. Погледна я с косите си очички.

– Разпозна кака си! – обади се някой. – Спря да плаче още като те зърна. Обича те.

Ами като я обича, да си я обича. Тя не го обикна и нямаше да го обича. Толкоз!

Отвън долетяха припрени шушукания, прозвучаха отделни гласове:

– Господарят идва!

Настъпи и този миг. Мигът, в който щеше да сложи на кантара и да измери обичта на баща си. Всичко щеше да излезе наяве. Да видим как щеше да постъпи той. Нямаше ли да пренебрегне дъщеря си, която въздигаше до небесата, която наричаше мое слънчице, моя нощ, мой ден, моя дюля и мой нар? Дали щеше да забележи, че и Михримах е там, че очаква да я прегърне, че сърчицето й трепти да не я забрави, да не спре да я обича? Или щеше да се втурне и да грабне в ръцете си това нещо?

„Разбира се, че щеше да стане точно така! – си каза. – Ти си момиче. Той е момче. Принц! Ще видиш, ще хукне и ще прегърне него. А ти ще си стоиш тук забравена с оклюмала глава!“

Но не стана така.

– Къде е единствената моя, най-красивата на света Хюрем? – разнесе се гласът на султан Сюлейман, когато влетя с грейнало от радост лице в стаята на майка й. Всички се захлупиха на пода, а той се втурна към Михримах, грабна я на ръце и я притисна до гърдите си.

– Слънчице мое, пак ли стана кака?

„Видя ли? – скара се тя на човъркащия я отвътре глас. – Татко ти падишахът не те е забравил. Не те забрави и като се роди Селим. Виж, и сега те прегръща! Дори не го погледна!“ Безкрайно щастлива, тя отпусна глава върху гърдите на баща си, обгърна с ръце врата му и от устните й се пророни сред ридания и хлип:

– Тат-ко!...

Той я притисна силно в обятията си и смигна към Хюрем и другите и стаята.

– Да отидем ли да погледнем това момченце? – прошепна й тихо на ухо.

Михримах обсипа лицето му с целувки и както всеки път, от това той усети по брадата си приятен гъдел.

– Аз го видях!

– Хареса ли го? Във всеки случай не е толкова красив като теб.

– Не е. Грозен е!

Останалите прихнаха в едва сдържан смях.

– Ако не ми вярваш, погледни го и ти! Син-зелен! И главата му не като на Селим! – промълви тихо Михримах. – А пръстите му са като мечки.

Без да пусне Михримах от прегръдките си, Сюлейман тръгна към леглото. Ако тя беше извърнала глава, щеше да види с каква огромна любов баща й гледаше към Хюрем и как майка й го възнаграждаваше със своята усмивка.

Татко й се наведе. Целуна по челото майка й, която се надигна да го поздрави:

– Господарю, султане мой!

– Дойдохме да благодарим на Аллах, Хюрем ханъм, че ни дари със здраве и усмихнати лица!

Михримах се извъртя в прегръдките на баща си и се загледа в тях.

– Вашият принц ви целува ръка, господарю мой! – посочи бебето си Хюрем.

„Отдавна ме държи на ръце, изглежда, вече му тежа!“ – помисли си Михримах.

Изпъна се, краката й почти допряха пода. Щом е кака, може би вече не е редно да ходи така, в нечии прегръдки. Полекичка се освободи от ръцете на баща си, но не пусна полите на кафтана му.

Сюлейман се наведе и дълго се взира в прегърнатото от Хюрем момченце.

– Имаш право, принцесо моя – пошушна й той. – Принцът бил много грозен!

Всички го чуха. Подсмихнаха се.

– Какво ще кажеш, Михримах? – попита я баща й с преливащ от обич глас. – Макар и да е грозен, все пак да оповестим ли на света, че твоят брат се е родил?

Михримах му кимна: „Да оповестим!“

Чак сега султан Сюлейман взе на ръце малкия си син. Вдигна го до главата си.

– Роди се син на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и на Александра Анастасия Лисовска, която нарекохме Хюрем, за да се прославя не само с красотата си, но и със засмяното си лице... – Поспря за миг, погледна към дъщеря си и продължи: – ...и брат на най-красивата им дъщеря Михримах султан! Нека носи името на дядо си Баязид хан!

В стаята се разнесоха ръкопляскания и възгласи:

– Да живее! Да живее, хиляда години да живее! Да живее дълго!

„Татко е велик човек! – помисли си Михримах. – Великолепен човек.

Обичам го!“

И баща й я обичаше. И майка й. И то много! Често й казваше:

– Имам нужда от теб. Държим ли се една до друга, майка и дъщеря, никой няма да ни победи. Не се бой! Ще надвием всяка връхлитаща беда!

И без това не се боеше. Беше дъщеря на владетеля на света султан Сюлейман и на изключителната красавица Хюрем хасеки. Каква опасност можеше да я връхлети?

Михримах беше ядосана. Майка й се обръщаше галено към братята й с „Принце мой!“ и това я дразнеше. Вярно, и нея я целуваше и галеше с думите „Моя красива принцесо!“, но долавяше, че в думичката „принц“ има някакъв скрит смисъл. Майка й обичаше и русокосия Селим, и Баязид, но батко й Мехмед беше на пиедестал. Дори и да не беше с тях в момента – той винаги си беше Мехмед. Майка й трепереше над него, направо полудяваше, ако прашинка паднеше върху него или вдигнеше малко температура.

Михримах вече беше разбрала, че по важност се нареждаше след мъжете в семейството: баща й, батко й Мехмед, братята й Селим и Баязид.

Тайната на това, изглежда, беше закодирана в думата „принц“. И тя нямаше да намери мир и покой, докато не я разшифрова.

Ако питат майка й, Михримах вече беше кака и не й подхождаше да тича непринудено из градината или пък да се гушка. Беше дошло време да седне и да учи уроците, които й преподават учителите, да прави това, което й кажат бавачките. Татко й обаче не мислеше така. Колко пъти беше чула той да казва на майка й: „Не закачай моята султанка! Остави я да се наслади на детството до насита!“

Михримах се ядосваше на майка си, но си я обичаше. Още чуваше песните, които й пееше, когато беше съвсем малка. Колко дълбок глас имаше! Колко топъл! Колко гальовен! Имаше една песен, за която майка й вземаше грамадната „балъйки“ – всички я наричаха „балалайка“, но Михримах си мислеше, че това е по-подходящо – и щом я запееше, пред очите й разтваряше врати един съвсем друг, вълшебен свят. По онова време не разбираше думите на песента, дори и сега не можеше да каже, че ги разбира. Защото те не приличаха, по нищо не приличаха на звуците, ударенията и думите, които беше чувала до този ден. Сричките не излизаха по-носово.

Един ден Хюрем я взе на ръце и каза:

– Доброе утро!

Естествено, нищо не разбра. Но думичките я облъхнаха с топлота. Един вътрешен глас й заповтаря безспир: „Знаеш я, ти знаеш тази зума!“, но ето че не я знаеше. После допълни: „Твоя мама... любимая девушка".