Михримах видя как Есма ококори докрай очи, как се опита да задържи напиращия плач.

– Омръзна ли й на красивата моя принцеса да се занимава със своята Есма? – промълви гувернантката.

Михримах обърна глава на другата страна, за да не види сълзите й, за да не прочете в очите й какво си мисли. Есма разтвори храсталаците и помогна на господарката си да се провре през дупката и да стъпи в градината на двореца.

Облякоха донесените от Хюсрев кафтани и вече без притеснение пристъпваха така, все едно се връщаха от разходка в парка.

В този миг Михримах проумя, че въобще не можеше да си представи живота без Есма. Сигурно и Есма не беше допускала, че може да живее без нея, дори и след като сърцето й беше пламнало по Али. Кой не би дал да бъде гувернантка на принцесата. Щедростта на господарката й, на майка й нямаше граници. Облечеше ли веднъж някоя дреха, втори път не посягаше към нея. Но когато се намеси и любовта... Докато не й върнеха свободата, тя не можеше да се събере със своя любим Али.

„Сложна работа! – мина й през ума. – Аз не мога без Есма. Тя пък не може – без Али“.

Когато стигнаха до Розовата градина, внезапно реши: „Трябва да намеря някакъв начин. Непременно трябва да намеря!“.

Малко преди Михримах и гувернантката й да стигнат дотук, през дупката, откъдето те се провряха преди малко, се провря още някой. Голямата черна сянка едва успя да припълзи в градината.

***

Този ден поднесе на Михримах поредния сюрприз в момента, когато отвори вратата на стаята си и се озова срещу Хюрем.

– Валиде?

Майка й не можа да се стърпи и след втория езан развя припряно полите си към покоите на принцесата. Нахълта в стаята й и разпъди прислугата:

– Хайде, свободни сте! Кой каквато работа има, да си я върши. Ние искаме да останем малко насаме.

Изрече го така, все едно с думичката „ние“ искаше да подчертае, че иска да бъде насаме с дъщеря си. Прислугата мислеше, че принцесата не е напускала стаята от сутринта. Кой знае защо и Есма не се мяркаше наоколо. А пък Кара Хюсрев все още не беше разрешил на момичетата да припарват до вратата на принцеса Михримах.

– Ех! – шушукаха и се подсмихваха помежду си те.

– Защо ли красивата ни принцеса не се появява?

– Ама и ти! Защо ще е, а? Мечтае си за Въшльото, сърце не й дава да напуска леглото!

Откакто всички се бяха оттеглили, Хюрем седеше на дивана до прозореца на дъщеря си с изглед към Розовата градина и зад нея - морето. Който я видеше, щеше да си помисли, че красивата съпруга на султан Сюлейман просто си седи и през решетката се любува на морето. Но черните облаци в главата на Хюрем се сгъстяваха все повече и повече.

От една страна, си мислеше: „Какво ли цели това момиче! Била е на Чешмата на Дилруба! Откъде й хрумна ей така, както си седи, да отиде тайно чак дотам? Дали е само заради едно парче мрамор?“

Убедена бе, че не е това.

Откакто се заговори за Рюстем, Михримах излезе от релси. Въобще не искаше да възприеме колко е важна тази женитба. Дори за да се отърве, беше пуснала клюката, че е прокажен! Кой знае сега какво ще е подхванала. Тя също беше чула, че жените се стичат през глава при Чешмата на Дилруба обет да дадат, желанията си да измолят. Даже беше попитала главния мюфтия Зембилли Али ефенди: „Учителю, светица ли е онази жена, Дилруба?“

Михримах обезателно беше отишла там, за да даде обет. Да си измисли желание, парцалче да си върже. Колкото повече го мислеше, все повече се убеждаваше, че не греши. Но дали щеше да се моли само за Рюстем да изчезне от нейната съдба?

Ами ако имаше някой друг?

И ако връзваше парцалче съдбата да я събере не с Рюстем, ами с другия? Ако се срещаше тайно с него?

Не можеше да допусне такова нещо да се случи, не можеше да остане само наблюдател на всичко това!

Откакто й разреши: „Върви тогава!“, и се сети, че има вероятност да съществува и друг, нямаше миг покой. Добре че изпрати главния евнух Джафер ага тайно да я проследи. Ако имаше някой, Джафер щеше да види и да тръгне по дирите му. Щеше да измисли и някакъв изход пред случая.

Не можеше да допусне нещо да попречи на Михримах да се омъжи за Рюстем. Витаеше все още в сферата на новите си интриги, когато дъщеря й се прибра и като я видя, възкликна:

– Валиде? '

– Я виж! – обади се с леден глас, все едно нищо не се е случило. – Нашата дъщеря се върнала от връзването на парцалчета.

Михримах не реагира на тези й намеци.

– Колко неща имахте за измолване, дъще, колко парцалчета вързахте?

– Нито едно, мамо!

– Така ли? Излязохте сутринта, а вече наближава вечерният езан. През всичкото това време просто си седяхте ей така да гледате един мрамор?

Колко побледняла и изтощена изглеждаше дъщеря й в сумрака на нощта. Беше израз на нещо повече от изтощение. На пълен срив! Очите на Михримах бяха така безжизнени, както нейните собствени по онова време, когато в голямата обща стая на наложниците, напълно отчаяна, чакаше да бъде забелязана от султан Сюлейман. „Случило се е нещо! – обади се вътрешният й глас. – Абсолютно сигурно! Днес се е случило нещо!“

– Не седяхме все при Дилруба – продума Михримах. – И да ви кажа валиде, вие също непременно трябва да отидете и да я видите. Тази чешма е нещо повече от мрамор. Нейният създател й е вдъхнал живот, да говори. Водата, която тече от чучура, сякаш пее песни.

Хюрем обаче не чу нищо от това. Изведнъж кипна:

– Да върви по дяволите тази Чешма на Дилруба! Какво значи: „Не бяхме все там“? Аз, дъще, ви разреших да отидете само дотам!

– Знам! – помъчи се да пусне закачлива усмивка Михримах.

На майка й обаче този опит не послужи за нищо друго, освен да си даде сметка: „Тя е толкова нещастна, че дори не може да се усмихне като хората!“.

Михримах разбра, че няма да се отърве така лесно от разпита. Трябваше да направи нещо, с което да разсее нейните подозрения, да й отклони вниманието.

При Чешмата на Дилруба беше същинско стълпотворение! Заради струпванията трудно можеше да се види!

Говореше й тези неща, а наум търсеше начин как да се измъкне от разпита. Изведнъж се сети:

– Стори ми се, че още е рано, а нали вие си мислите да ме омъжите и та рекох на Есма: „Тръгвай, да вървим към Капалъ чаршъ!“.

Думите й обаче не предизвикаха очакваната реакция. Напротив Хюрем изпадна в ужас и подскочи:

– Какво казахте, дъще!? Към чаршията ли?

Михримах кимна като някое провинило се малко момиченце.

– Ти полудя ли? – избухна Хюрем. – Дъщерята на султан Сюлейман да отиде на чаршията само с една гувернантка? Навред кипи от враждебни шпиони, убийци, как можа да го направиш!? Искаш да ни хвърлиш в огъня ли?

Нацупи устни, запримига с очи да умилостиви майка си. И това не помогна.

– Не ми излизай с моите номера, дъще! – скастри я Хюрем и отново седна. – Това е непростима грешка. Ами ако ти се беше случило нещо! Просто не мога да повярвам! И онази Есма! Трябва жива да я одера. Главата й да отрежа!

– Есма няма никаква вина! – стресна се Михримах. – Щом дъщерята на султан Сюлейман й нарежда да тръгват, тя как ще посмее да противоречи! Ами ние? Казала била нашата дадъ „не може“, и ние ще вземем да я послушаме, така ли? Къде се е чуло и видяло принцеса да се съобразява с думата на гувернантката си? Не си вземайте грях на душата с това момиче!

Хюрем не я свърташе да седи на дивана. Пак стана. Направи една, две обиколки из стаята и се спря пред дъщеря си.

– И отидохте?

– Отидохме!

– Къде?

– При Ипекчилер.

Хюрем се наведе и я погледна право в очите.

– Трябваше да се видите ли с някого там?

Михримах тръсна глава, без да си отмести погледа:

– Неее...! С кого да се виждам!?

– Не знам! Ти ще ми кажеш!

– Какво ви прихваща? С никого не сме се виждали. По-точно, видяхме се с хиляди хора, естествено. Толкова оживе...

– Тогава е станало нещо!

Михримах полагаше неимоверни усилия да не издаде обхваналият я страх. Дали клюките за майка й не бяха истина! Магьосница ли бе или врачка? Откъде знаеше?

– Какво да е станало, мамо? Отидохме и ето на – върнахме се!

– Кажи ми истината! – промълви Хюрем, без да сваля очи от нея. – Станало е нещо, нали?

– Не е!

– Някой бандит ли ти направи нещо?

– Валиде!

– Я казвай, принцесо, защо тогава си толкова унила, бледа, отпаднали, като премазана?

Толкова ли си личеше, че е рухнала? Че вече – край на всички мечти!

– Не сме унили! – рече невъзмутимо.

Тя щеше да продължи ролята си на момиче, което се стяга за сватба.

– Но сте права! – измърмори. – Като премазани сме. Защото се изморих. Не съм свикнала да вървя толкова много, затова, краката ми искаха да разглеждаме коприни за сватбени тоалети.

– Сватба ли споменахте, дъще?

Майка й все още стоеше наведена на два ката срещу нея и търсеше да улови следи от лъжа.

– Да! – изчурулика Михримах и стана. – Да не би нашата майка да се е отказала от идеята да омъжва единствената си дъщеря за Рюстем ефенди?

Хюрем се залута между почудата и радостта. В един момент си помисли: „Умното ми момиче! Най-после го проумя! Най-после проумя, че за да живеем, сме осъдени да зависим от онзи, куция!“

Радостта й обаче веднага се помрачи:

– Сватба ли? – попита отново. – С Есма разглеждахте коприни като за сватба?

– Сгодените момичета не могат ли да разглеждат коприни, шалове, дамаски, кадифета, разноцветни шифони, панделки? – направи сконфузена физиономия Михримах. – И дъщеря ви постъпи точно по същия начин.

Хюрем най-сетне се изправи, изглеждаше радостна, направо щастлива.

– Платове да иска моята принцеса! Вашата валиде ще ви докара на крака всички търговци на платове от Персия, Йемен, Индия, Китай...

Дълбоко в душата й все още мъждукаше смътно подозрение, но най-сетне беше повярвала, че Михримах се е съгласила с тази женитба.

– Е, щом е така, да оставим дъщеря си на спокойствие, да си почине добре. Защото в предстоящите дни ще се изморява още повече.

– Валиде! – обади се Михримах, докато тя пристъпваше към вратата.

Направи й знак да дойде и да седне до нея.

– Имам да ви казвам нещо!

Затрептялата в душата на Хюрем радост изведнъж се превърна в страх. Разколебана отиде и седна до Михримах.

– Какво? Нещо лошо ли е? Недей след такава радост...

– Не... – промълви Михримах. – Не е лошо...

Замисли се, тъй като и когато викна подире й „Валиде!“, още не си беше наумила за какво да я върне. Още не й беше хрумнало какво да й каже сега.

Погледна я в разтревожените очи и произнесе:

– Поне веднъж идете да видите и вие тази Чешма на Дилруба!

„Ооох! Слава богу!“ – отдъхна си с облекчение Хюрем.

– Толкова е красива, така ли? Толкова, че трябва и ние да я видим.

– И още как! Може ли камъкът да оживява, да говори? Ето на, оживял е!

– Кой я е изградил?

Без малко да се изпусне: Човекът, който окачва кубета по небето, но в последния момент се сдържа.

– Говори се, че е Майстор Синан! – съобщи го съвсем равнодушно. – Искам да кажа, нали вие развивате благотворителност за изграждане на най-различни неща. Дойде ми наум, че ако видите и харесате Чешмата на Дилруба, може да извикате Майстор Синан и да му възложите някаква поръчка. Може би някоя чешма, някакъв шадраван...

Подозрителните очи на Хюрем отново се приковаха в дъщеря й, замисли се.

– Майстор Синан, а? – изсумтя под нос. – На колко години бил нашия майстор?

Михримах учудено скочи:

– Откъде да знаем, валиде! Името му научихме, защото го е издълбал на камъка. Име на майстор, за когото всички не спират да говорят.

Хюрем отново потърси в очите й някакъв повод. Явно не го видя, душата й пак запърха от радост.

– Ех, стига да ни се удаде случай, ще отидем да я видим. Може майстора да поканим, да се запознаем. Да научим кой е, що е? Какъв е? Да го попитаме и да разберем има ли възможност да изпълни това, което ще му поръчаме.

***

Вече в покоите си, Хюрем подложи на разпит главния евнух Джафер. Но така и не повярва на нито една негова дума. Не можеше да се отърси от подозренията си. Все се питаше: „Дали наистина това момиче отиде в чаршията заради сватбените приготовления, или е преследвало друга цел?“

Погледна настойчиво право в още по-черните от черната му като въглен кожа очи:

– Сигурен ли си, Джафер?

– Сигурен съм.

Той сведе поглед надолу.

– Дъщеря ни с никого ли не се видя?

– Не, господарке! – отговори Джафер, без да вдига глава.

– Искаме да ми отговориш, ага, като ме гледаш право в очите!

Изчака главният евнух да си вдигне главата.

– Нашата дъщеря не си ли поговори с някого? Спогледа ли се с някого, макар и за секунда? Взе ли и даде ли на някого нещо? Искаме да знаем всичко! Помисли си добре. Повтори ми отначало всичко, без да пропускаш и най-малката подробност!