Посегна да удари гърдите си с юмруци, но тъй като ръцете му бяха вързани, направи само някакво напразно усилие. С глава посочи сърцето си:

– Изтръгнах я оттам и затворих страницата на моята първа любов. А и за какво ли ми е притрябвала любов?

– Ами принцесата? Тя дали ще затвори своя дневник на любовта?

Пред очите на Исмаил изплува образът на Михримах. Али видя как лицето му просветна, сетне погледът му помрачня. В края на устните му се появи горчива усмивка.

– Ще го затвори бе, Ипекчи! Колко струва един босоног голтак? Три дни ще страда, на четвъртия ще разбере, че името ми е белязано от епилепсия, на петия ще ме забрави. Някакъв си там Исмаил просто ще ни гали сърцето й като повей и ще отлети.

Али се удиви колко поетично говори този груб човек. Почувства, че изпитва жал към него: „Що за горчива съдба!“ И за да не се поддаде в разнежването си, веднага попита:

– За кого е писмото?

– За адмирал Хайредин паша!

Али Ипекчи остана със зяпнала уста. Като се посъвзе, успя да подхвърли:

– Я си гледай работата! Както си тръгнал, още малко и ще напишеш писмо даже на султан Сюлейман!

Исмаил въобще не се подразни на присмеха му.

– Всъщност точно това трябва да се направи, но няма да те пуснат при него!

– Мен ли? – още се тресеше Али. – Аз ли ще отнеса твоето писмо на Хайредин паша? Ти наистина си полудял! Въобще няма да го направя. Най-много да ти напиша писмото – и дотам! От мен – толкова! Ще ти развържа ръцете и краката, а ти си върши каквито щеш глупости!

Исмаил си замълча. Али душа даваше да разбере какво ли му минава през главата на този човек, но започна вече да си мисли, че час по-скоро ще трябва да се отърве от него.

– Пиши тогава! – наруши тишината Исмаил. – Записвай дословно, каквото ти казвам. От първата до последната буква. Ясно? Останалото после ще си го коментираме.

Али остави моряка сам и излезе. Намери отнякъде пергамент. Купи мастилница и перо. Върна се в съборетината. Исмаил лежеше с приковани в тавана очи. „Кой ли е сега? Исмаил ли, Алехан ли... какъв беше?“ – запита се той.

Исмаил усети по стъпките му, че е дошъл, и обърна глава.

– Готов ли си, Али Ипекчи? Изложението ми е дълго, дано си осигурил достатъчно неща.

Али Ипекчи промърмори нещо, но Исмаил не му обърна внимание.

– Пиши, юнако! – рече и продължи: – „До адмирал Хайредин паша.

Синът на Мурад Реис, Исмаил от Алаийе, преди всичко друго най-почтително му целува ръка. След като бъде прочетено докрай това мое изложение, свързано с опазването на нашия господар и на държавата, ще помоля и капитана, наш баща, и Тургут Реис, а и всички близки приятели, да ми простят“.

***

Исмаил диктуваше, Али пишеше. В показанията си Исмаил от Алаийе разказа всичко най-откровено, все едно пред себе си, а не заради писмото. Назова всяко име. С едно изключение. Михримах! Нея изобщо не я спомена. Не събра сили да признае, че му е било поръчано да убие принцеса Михримах. Продиктува лъжата: „Мишената беше нашият падишах, Господарят!“

Али го погледна набързо с известен укор:

– Пиши, пиши, храбрецо Али! Светът няма да се срине от една малка лъжа. Плюс това не е и лъжа. Падишахът е истинската мишена на неверника. Когато Аллах изпречи пред Алехандро принцесата, ми казаха: *Щом е така, искаме да убиеш нея!“

Някъде към края вече, в един момент Али вдигна глава и погледна към Исмаил. Беше прощаване без думи. Вдигна рамене и продължи да пише. Нали все пак като завършеше писмото, този човек щеше да напусне живота му, а той самият щеше да се моли никога повече да не те вижда.

***

И всичко тръгна да се разнищва като разплетен чорап.

Ужасен от това, което Исмаил му продиктува да напише, Али Ипекчи се съгласи да занесе и предаде писмото в корабостроителницата, за да бъде предадено на адмирала.

Морякът целуна Ипекчи по челото.

– Братко Али, много те изтормозихме. Прощавай! Ако принцесата попита за мен, кажи й, че не знаеш нищо и не си ме виждал. Измъкни се с приказката: „Може ли да се разбере какво е направил един болен от епилепсия човек. Ако Иляз Реис попита защо Исмаил от Алаийе не дойде сам, ами изпраща писмо, ще му кажеш: „Няма очи да застане пред вас“. Дано и той да ми прости.

Али си захапа мустака. Явно ако продължаваха така, нямаше да се излезе на добър край.

– Прощавай и от мен! – изломоти така, като че ли дъвчеше нещо в устата си.

Като излезе от съборетината, Исмаил хвана пътя право към Генуезката кула. Изправи се на вратата на гостилницата под асмата. Старецът, с когото се видя още първия път и му съобщи за срещата, се разтревожи. Моментално го хвана за ръка и го издърпа навън.

– Ти какво търсиш тук?

– Намери ми го! – изръмжа Исмаил.

По погледа на моряка възрастният куриер веднага позна, че е много напрегнат.

– Невъзможно е!

– И защо?

– Защото аз не мога да го намирам. Само той ме търси.

Старецът така и не успя да продължи. Плесникът на Исмаил изплющя като светкавица върху бузата му.

– Няма да повтарям! Намери ми го!

От силния удар човекът залитна и с ужас вдигна ръка към пламтящата си буза.

– Да вървиш в ада дано!

– В ада, а? – Този път Исмаил се разсмя като луд. – Аз и без това съм в ада. Ако ти не ми осигуриш среща с него тази нощ, ще взема и теб себе си.

– Много е трудно! – проплака другият и продължи да си разтрива бузата. – Дори не знам дали още е тук! А и...

Сега вече Исмаил се приближи толкова, че носовете им почти се допряха. Старецът видя пламъците, които забълваха от очите насреща, и краката му се подкосиха.

– Кажи му: „Имаш много поздрави от Кобрата! Богоизбраният тази вечер ще те чака на брега край Балат. След вечерния езан“. Кажи му: „Новините били много важни!“. Не пропускай да настояваш за обещаната отвара, да не я забрави!

***

Тропотът на копита по пътя към Балат след вечерния езан отекваше в тихите води на Златния рог. Джулиано Отавиано де Медичи направо летеше към мястото на срещата в своята по-черна и от нощта кола, теглена от още по-черни коне. Имаше защо да се бърза. Ако се съдеше по това, че Кобрата не е дочакал да му определят ден за среща, а е отишъл при куриера, накарал го е да го извика и да му донесе отварата, трябва да си е изпълнил задачата. Пазеше се да не удари глава някъде в подскачащата по камънаците кола и в същото време си мислеше: „Вероятно е убил дъщерята на Сюлейман!“

Задавяше се от вълнение. Повелята, която Светият отец завеща на нашия Свети отец, сигурно беше изпълнена. Това беше невероятна голяма победа! Толкова голяма, че едва ли можеше да се извоюва дори по бойните полета. Новият папа Павел Трети обезателно щеше да провъзгласи за празник на християнския свят убийството на принцеса Михримах.

Ето, какво нещо е съдбата. Грандиозният план и още по-грандиозната победа бяха дело на папа Климент от рода на Медичите. Беше роден в неговата глава, от неговия лукав мозък, но сега славата щеше да увенчае седналият на същия трон римлянин Павел. Този Павел, който не си беше помръднал и пръста, щеше да устрои тържествени богослужения, щеше да вдигне на крак всички църкви, за да припише победата на себе си, но всяка вероятност без дори да спомене името на Медичите. Историята щеше да отбележи за него: „Папа Павел стовари съкрушителния удар върху султан Сюлейман“. А роднината му Климент щеше да очаква не знам кой си век, да съхне и гние, увит като пашкул в насмолените платнища, там, в гробницата под земята, в криптата на Римската църква.

„Еее! – измърмори Медичи. – Толкова огромни армии се оказаха не достатъчни да ликвидират Сюлейман, а един низвергнат роб видя сметката на дъщеря му, за която казваха, че му е по-скъпа и от живота. Легендата за недосегаемия Сюлейман, за всесилния падишах приключи! Щом ръката на Рим се промъкна чак в харема му, ще стигне и до самия Сюлейман. Него щеше да го клъвне някоя друга змия...“

Ами ако не е така? Съмнението засенчи еуфорията. Страх притисна гърдите му. Чичо му умря, отиде си. На него щяха да припишат вината за провала. В това нямаше ни най-малко съмнение. „Проклетник! – мърмореше си в колата Медичи. – След смъртта на Климент той се посвети изцяло да сведе до нула могъществото на Медичите в Рим. Провалът на Кобрата щеше да го зарадва двойно повече!“

Щом получеше новината за този провал, той щеше да нададе радостен вик. Прехапа устни, като си представи проблясващите в очи на папа Павел искри. Онзи нямаше да пропусне удобния повод да се разправи с Джулиано Отавиано де Медичи – „Свещеният меч на християнството“, както го наричаше Климент.

Потънал в мрачните си мисли, продължаваше да се друса в колата. В един момент се опита да разпръсне страховете: „Недей, драги! Сигурно го е направил. От жажда за наградата!“ Очите на Медичи пробляснаха. На лицето му се появи странна усмивка.

Час по-скоро трябваше да се види с Кобрата, за да разбере истината. „Защо тези проклети коне не препускат още по-бързо!“ – измърмори. Удари три пъти с ножницата на кинжала си по тавана и се развика.

– Шибай с камшика тези проклети животни! По-бързо, по-бързо!"

Кочияшът изруга наум и размаха камшика. Дългият кожен ремък изсвистя във въздуха и изплющя по гърба на двете потънали в пот от препускането животни. Конете дръпнаха напред с все сила. Колата подскочи над някакъв голям камък. В последния миг Медичи едва успя да се вкопчи в закачалката до вратата, за да не изхвърчи навън. Тропота няколко галопиращи копита – и уморените животни отново започнем да намаляват темпото.

Вдигна кожената завеса на прозореца, подаде леко глава и погледна напред. Сред мрака, който мъждукащата светлина на развяващите се тук-там улични фенери така и не успяваше да разсее, той се опита да различи посоченото от Кобрата място за среща. Внезапно викна към кочияша:

– Спри! Спри при онова дърво там!

Конете спряха и той зачака. Минутите минаваха, нямаха край. Никой не се задаваше – нито отсам, нито оттам. Подаде глава и се заслуша навън. Не чу нищо друго, освен запъхтяното дишане на конете и думкането на сърцето си.

Почака още малко. „Къде се губи този проклетник!“ – измърмори наум.

А трябваше онзи да дойде преди него и той да го чака.

Нетърпението му взе да прераства в тревога. „Да не би да са го хванали? Тогава аз не бива да се мотая тук. Ако е в ръцете им, ще го притиснат и...“ Връхлетя го внезапна паника. Дали не беше капан, щом Кобрата го извика така неочаквано? Може да са го хванали, преди да си е свършил работата, и да е пропял като славейче пред палачите на Сюлейман. И да са замислили този план, за да хванат и Медичи.

„Като нищо може да е така!“ Мъчеше се да отхвърли тази мисъл от ума си, но с всяка изминала секунда усещаше как страхът му нараства, вътрешният му глас неистово крещеше: „Бягай! Какво чакаш, бягай!“

Тъкмо щеше да заповяда на кочияша „Карай!“ когато му се стори, че чу някакъв звук иззад дървото на четири-пет крачки пред него. Някакъв шепот, нещо като: „Ела, чакам те, тук съм!“

Косата му се изправи. Кобрата ли беше? Ако беше убил момичето, сигурно се опасяваше да не го следят. Подаде глава и погледна към дървото така втренчено, сякаш искаше да прониже мрака. Нищо не видя, но пак му се счу оня глас. Зад дървото имаше някой. Медичи беше убеден в това. Зовеше го шепот, чезнещ в шума на морето. Чуха го дори и двата коня. Наостриха уши.

Отвори вратата и бавно се изниза долу.

– Почакай! – подхвърли към човека в мрака. Стисна още по-здраво скрития под пелерината кинжал и тръгна бавно-бавно към дървото.

– Алехандро? – пошепна. – Ти ли си?

Никой не му отговори. Но със сигурност чу дишане. Дали пък не чу собственото си, все по-учестено дишане? Пристъпи още две-три крачки. Обърна се да прецени на какво разстояние е от вече останалата по назад кола. Не му се искаше да се отдалечава от нея толкова, че в момент на опасност да не може да я стигне. Спря се и пак попита:

– Ти ли си, Алехандро?

– Ела!

Медичи се мяташе между радостта и страха.

– Проклетник такъв! – тихо подхвърли. – Още малко и щях да си тръгна. Що за глупост е да се криеш там?

– Ела!

Джулиано Отавиано де Медичи пристъпи. Заобиколи дебелия ствол на дървото и се натъкна на горящите му като жар очи.

– Направи ли го? – просъска веднага.

– Направих го.

– Изпълни ли повелята на Светия отец?

– Ъхъ! – изсумтя другият, без да сваля очи от него.

– Отмъсти ли? Отмъсти ли за Белград, за Родос, за Буда?

Медичи без малко да припадне от радост. И за да се увери напълно пак попита:

– Принцеса Михримах мъртва ли е?

Кобрата потвърди само с глава.

Медичи се опита да улови макар и тънка нишка от лъжа в очите на другия.

– Убих я! – просъска Кобрата направо в лицето му.

Макар че шептеше, гласът му звучеше убедително.