Името й се изплъзна от устата му като шепот, но на Синан му се стори, че изсвистя като вик.

– Аз промених и вашето име.

– Така ли? И как станах?

– „Мъжът, който окачва кубета по небето“! – засмя се Михримах. - Спомня ли си за вас, дойде ли ми наум нашият кратък разговор в „Айя София“, все така ви наричам.

Синан прехапа устни, за да сдържи възклицанието си. От радост и щастие не забеляза появилото се за миг в очите й съжаление.

Когато след малко го остави до беседката и си тръгна, Михримах направо се скара на себе си: „Глупачка! Защо му каза така? Горкият старец, кой знае какво ще си мисли сега?“

Синан, на път обратно към казармата, преплиташе крака от радост. Отвътре му идваше да крещи с все глас: „Хей! Дилруба не ме е забравила! Не ме е забравила!“

Същата нощ Синан си легна щастлив в леглото. Нямаше никаква причина да лелее надежди. Защото не останаха. Нямаше право дори да я вижда насън. „Остави разликата във възрастта ни, къде е дъщерята на падишаха, къде сме ние?“ Но си даде сметка, че тази недостижимост не го прави нещастен, както преди. „Ама че си и ти! – си каза, преди да потъне в сън. – Нали я открих! Разбрах, че не ме е забравила! Имам шанса да я виждам пак. Това ми стига. Мъжът, който окачва кубета по небето, ще изживява сам своята любов. Ще строи кубета за Михримах!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Нещастията се заредиха едно след друго. Сватби, приготовления, всичко беше забравено. Михримах престана да мисли и за Исмаил от Алаийе, и за онзи смущаващ, плашещ интерес от страна на Майстор Синан, за погледа му, за наблюдателността му.

Първо почина баба й. Това беше първата й среща със смъртта.

Една мъглива мартенска сутрин, когато зимата се готвеше да посрещне пролетта, Хафза султан все не ставаше от леглото. Нейните придворни си мислеха, че възрастната жена още спи, и дори не вдигнаха щорите, не отвориха и прозорците. Валиде султан вече беше доста напреднала в годините и заспиваше там, където седеше. Михримах влезе в покоите й за да я изведе до градината, но прислужничките й прошепнаха: „Тя спи“.

– Какъв е този сън! – възрази им Михримах. – Вече ще се чете сутрешният езан! Мъглата се вдигна. Слънцето изгря. Спи ли се, когато птичките чуруликат?

Шокът, който преживя в Капалъ чаршъ, сближи още повече Михримах с баба й. Прекарваше часове при нея, без да разменят и думи помежду си, намираше покой само като я погледнеше в някога сините като безоблачно небе, а сега избледнели от старост очи. Отпускаше глава на коленете й и докато дългите съсухрени пръсти на баба й я милваше по косата, тя си представяше своите кораби. Султан Сюлейман й беше казал: „Привършват вече. Съвсем скоро галерите на Михримах ще плуват с вдигнати платна към Бяло море!“

Понякога си мислеше: „Какви ли ще са на цвят платната? Бели, червени? Ако останеше на мама, щеше да боядиса и тях в лилаво!“ – смееше се наум.

Спреше ли ръката на баба й да я гали, на Михримах й ставаше ясно, че е заспала. При това лекото й дишане преминаваше в мъркащи сумтене.

Питаше я такива неща, за които никога не би могла да разпитва майка си. Така например един ден я попита за Гюлбахар:

– Коя беше права, бабо?

По набръчканото лице на Хафза султан не трепна и мускулче, само прошепна:

– Александра! Майка ти излезе по-силната. Правото е на страната на силния.

Зарадва се, че баба й отдава правото на майка й и че я нарече с истинското й име.

– Ти коя обикна? Мама или Гюлбахар?

– Теб, единствена моя! Обикнах теб!

– Не се измъквай, валиде султан! Чакаме отговор!

– Не знам какво да кажа! Гюлбахар първа ми се наби в очите, тя майката на първия ми внук, Мустафа хан. Гюлбахар е твърда като скала. Горда е като планините. А когато попадна в ръцете ми, Александра, беше истинско цвете от полята. Толкова нежна, толкова ранима, толкова красива, че...

Хафза хан замълча. После продължи отчетливо дума по дума:

– Александра е толкова умна. Тя винаги се справя със затрудненията, Михримах. Ще ти кажа нещо, а ти си го запази някъде дълбоко в паметта.

Хафза султан се поколеба за малко, а после тихо продължи:

– На майките се полага да обичат тази, която обичат синовете й. И ти ще станеш майка. Ще направиш същото. Аз обикнах и двете си снахи. Само че майка ти е тази, която е лика-прилика с баща ти. Обичам Александра много повече.

Един ден Михримах се отърси от срама и притеснението, настани баба си в градината върху кръглата мека постелка, зави й коленете и накрая продума:

– Такова... Има едно нещо, което ми човърка мозъка, обаче...

– Хайде де! – поощри я валиде султан, като разбра колко се стеснява внучката й. – За какво са бабите? Точно за това. За да им се задават въпроси, които човъркат мозъка. Питай, да те видим, моя слънчева принцесо!

Ах, ето това така много обичаше Михримах. Баба й да я гали по косата и да й казва „Моя слънчева принцесо!“. Как само й стопляше душата, как й галеше сърцето!

– Какво е любовта?

Очакваше възрастната жена да ококори колкото може дръпнатите си угаснали очи и да възкликне: „Леле, леле, любовна мъка ли те е налегнала?“, но изобщо не се случи нищо подобно.

Хафза султан прикова очи в една точка, застоя се така. После ги затвори. Беше толкова неподвижна и безответна, че в един момент Михримах си помисли дали не е заспала, или просто не е чула въпроса й. Но изведнъж, на един дъх, произнесе само две-три думи:

– Любовта – това е да можеш да търпиш!

И първия момент Михримах не успя да схване смисъла. Но като по отсъди, си рече: „Да! Трябва да можеш да търпиш. Ето че и аз търпя. И болката, и мъката!“

Самата тя не се престраши, но един ден баба й сама отвори дума за сватбата й с Рюстем:

– Какво мислиш по този въпрос, детето ми? За женитбата ти с Рюстем?

Когато и да се сетеше за това, Михримах цяла почервеняваше. Не от срам, а от яд. Ето че и в този момент се получи същото.

Отговорът й беше рязък и категоричен:

– Не искам, бабо! Той е много възрастен! И... и... такова... въшлив!

Хафза султан избухна в смях, прекъсван от дълги и отривисти покашляния. Чак когато се поуспокои, я погали по бузите:

– Виж я ти нея, моята слънчева принцеса! Държавата понякога принуждава човек да прави неща, които не му се искат.

Предния ден Хафза султан беше казала на Михримах:

– Изведи ме утре в Розовата градина. Ще ти разкажа приказка за принцесата, която се оженила за жаба, тъй като било в интерес на държавата.

– Бабо – беше се престорила на сърдита, – слънчевата принцеса не е дете, че ще й разказваш приказки?

Бяха се залели в смях и двете.

Михримах тръгна директно към спалнята на баба си.

– Хайде, бабо! – изчурулика и отвори вратата. – Слънцето блести, розите разливат аромат. Канарчетата и славеите питат къде е нашата баба султанка?

В стаята беше полутъмно, тъй като щорите не бяха вдигнати, а прозорците още стояха затворени. Михримах не забеляза някой да се разшава в широкото легло.

Спря се на прага и пак я повика:

– Бабо?

Разпилените по възглавницата на баба й бели коси дори не помръднаха.

– Време е за ставанеее! – за последен път се опита да я умилостиви.

Усети как вътре в нея се надигат талазите на страха, обзе я ужас.

– Бабоооо!

Гласът й се извиси като писък. Стигна и до придворните наложници. Нито една обаче не се престраши да прегърне принцесата през раменете и да влезе вътре. Струпаха се на прага. Михримах се хвърли към леглото. Сред полумрака различи неописуемия покой върху лицето на баба си. Трапчинките от двете страни на устните й се бяха вдлъбнали като в усмивка. Приседна на леглото й и промълви:

– Бабо!

Нищо! Плахо докосна рамото на старицата:

– Бабо!

Сърцето й се сви. Главата на Хафза султан се килна встрани и си остана там. Михримах дръпна с ужас ръката си и скочи.

– Аллах! – изкрещя.

Непрестанните писъци на Михримах вдигнаха на крак целия харем:

– Тичайте, елате! Баба ми! Моята баба, султанката! Отвори очи! Светлина, светлина! Вдигнете тези щори! И млад човек ще умре в тази тъмница!

Сетне писъците й прераснаха в молби, в стенания:

– Събуди се, бабо султанке! Събуди се, моя хубава бабо!

Не се събуди. Съпругата на Явуз султан Селим, майката на султан Сюлейман, бабата на принцеса Михримах – Хафза султан – вече не беше между живите.

До този ден Михримах изобщо не беше и помисляла за смъртта. Хората си се раждаха, остаряваха и умираха – това е!

Тогава за пръв път, захлупена върху гърдите на баба си, обляна в ридания и сълзи, тя разбра колко страшно нещо е смъртта. Тази огромна болка за останалите. Тази непоносима безпомощност на хората пред мощта на смъртта.

„Мама е права – мина й през ума. – Трябва да се направи каквото е необходимо, за да се избегне смъртта. Вместо нас, нека умрат другите!“ Нейната майка беше вече най-влиятелната жена в Османската империя. Е, тогава щеше да става така, както кажеше тя.

***

Михримах не си спомняше колко месеца минаха оттогава. Може би седем-осем, може би и година. Армията беше извоювала победа след победа, Ибрахим паша беше превзел Багдад. Султан Сюлейман броеше дните до заминаването си в Багдад.

Един ден с Есма бродираха в стаята й, когато се извиси някакъв вик:

– Това ли ти е справедливостта, султан Сюлейман шах?

И двете се вцепениха.

Викът на протеста срещу падишаха се бе откъснал от устните на жена.

– Искам възмездие, Хюрем ханъм! – развика се жената след това. - Знай това, така го кажи и на твоя съпруг султана! Ако се ядоса, ето, вратът ми е тук. Нека като бисерна огърлица да нахлузи примката на смъртното наказание и на моята шия!

– Боже господи! – закри устата си с ръка Есма. Как можеше да й изговарят такива неща! Ако стигнеше до ушите на султан Сюлейман то нямаше как да не стигне, – щяха да отсекат врата на човека.

Дочуха още женски гласове, шушукания, препирни, разговори. В един момент Михримах изпадна в паника дали не е Гюлбахар. Става нещо, по-точно майка й беше направила нещо и жената, доведена до истерия, вдигаше на главата си всичко наоколо.

Есма не можеше да повярва, че някоя жена можеше да крещи така в двореца на султан Сюлейман. Стоеше с широко отворени очи, с притиснати до гърдите ръце, престанала бе и да чува.

– Дали е Гюлбахар, дадъ?

Сама не си чу гласа, но Есма веднага отрече с глава.

Отново се разнесе вик, който заглуши останалите женски гласове.

– Изгорях, жени! Моля те, Аллах, нека да се пече на шиш в ада, който ме хвърли в огъня!

Открояваше се и гласът на Шетарет Баджъ:

– Почакай де! – тревожно й говореше тя. – Млъкни! Успокой се, красавице!

– Не мога! – викаше жената. – Изгоря ми душата, не мога да се успокоя! Заведи ме при Хюрем султан! Тя ще ме разбере!

И двете не се стърпяха повече. Отвориха вратата да погледнат към разбуненото женско стълпотворение. Сред бъркотията Михримах видя Мерзука.

– Лельо! – спусна се към нея. – Какво става? Коя е тази жена?

– Семиха ханъм!

– Семиха ханъм ли? Тази, която идва често-често на гости при майка ми ли? Съпругата на главния ковчежник Искендер Челеби ли? Тя ли?

Мерзука й кимна с глава и продължи да тича към покоите на Хюрем Последва я и Михримах.

– Какво иска? Защо вика така?

– Ибрахим паша изпълнил в Багдад смъртна присъда над съпруга й.

– Какво?!

Начаса пред очите й изникна образът на Искендер Челеби от заседанието на Дивана, което баща й я накара да наблюдава тайно. Спомни си, че този човек й беше станал симпатичен, защото не беше лицемерен.

– Но защо?

– Не знам, не знам!

Влетяха в покоите на майка й като вихър. Дочула врявата, Хюрем посрещна дъщеря си и приятелката си още на прага.

– Каква е тази суматоха, Мерзука? Кой нахалник вдига на главата си Велия дом на господаря?

Мерзука й отговори смутено:

– Семиха ханъм!

Студенината в гласа й порази дори и Михримах.

– Семиха ханъм ли? Никой не ми е съобщил, че ще идва. Бързо я доведете при мен. Какво е станало? Защо вика така?

– Ибрахим паша... – бавно и натъртено отговори Мерзука – изпълнил смъртна присъда над Искендер Челеби.

И на двете им се стори, че писъкът на Хюрем се открои над всички други, изпълнили целия харем гласове.

– Какво!? Не може да бъде! Смъртна присъда ли? Искендер Челеби? Как така, как?

Хаотичното тичане на Хюрем из стаята засили още повече паниката, която ги беше обхванала.

– Доведете Семиха ханъм! – заповяда запъхтяна Хюрем. – Трябва всичко да разбера! Веднага! Да не губим и минута!

Мерзука се върна в коридора, а Хюрем хвана Михримах за китката и я стисна. В очите на майка й танцуваха налудничави искри, това я изуми. Все едно се радваше, все едно беше очаквала този момент. Успя само да промълви: