Същия ден в Дивана се възцари безмълвен тих ужас. Един от везирите се обади:

– Еее! Както се казва, стомната се чупела, като тръгнеш с нея за вода. Беше Любимеца Ибрахим. Сега е Убития Ибрахим45*.

Според някои най-вероятно тормозът върху войската след завръщането й от похода в Иран, заради който настана отпускане в нейните редици, е бил причината падишахът да се разгневи, а други твърдяха:

– Не, езикът на Хюрем уби Ибрахим!

Един по-възрастен везир промълви:

– Имаше Ибрахим, няма Ибрахим! Отсега нататък гледайте към бъдещето!

– Че какво му има на бъдещето?

– Пред московската наложница вече няма прегради! – поглади брадата си той.

Везирите за момент замлъкнаха и се напънаха да проумеят заложения в думите му смисъл. Никой не дочу мърморенето му:

– Хюрем вече няма да остави Сюлеймановия трон на Мустафа

Мястото, с което Ибрахим все се хвалеше: „Притеснявам се, че в цялата Велика Османска империя никой не може да ме замести!“, беше попълнено още същия ден.

Шпионите на Хюрем късно тази нощ донесоха на султаншата следната новина:

– Господарят връчи държавния печат на новия му пазител. Велик везир стана Айяз Мехмед паша. До управителя на Диарбекир Рюстем паша бяха изпратени куриери.

Така или иначе, дворецът месеци наред се тресеше от предположението: „Въшливият Рюстем ще става везир!“

ДВОРЕЦЪТ НА ПРИНЦА

Амасия

Конакът на престолонаследника Мустафа хан, кой знае защо тънеше в мрак. Единствено през прозореца на Мустафа в издадения над буйните води на бучащата отдолу река еркер се процеждаше бледа светлинка. На верандата, разположена от край до край по фасадата откъм реката, нямаше никакво движение, освен двата мъжки силуета, които ту се приближаваха един към друг до друг, когато се докосваха, след това си обръщаха гръб и се раздалечаваха пак натам, откъдето идваха. Бяха само двамата от караула, които трябваше да пазят престолонаследника при евентуална заплаха откъм реката. Навсякъде бъкаше от дежурни дворцови стражи – отпред, отстрани на двора, в харема, из коридорите към салоните за гости. Спотайваха се в мрака, бяха като невидими. Така беше дни наред, откакто шпионите на Гюлбахар в Истанбул препуснаха на конете си да й съобщят за умъртвяването на великия везир Ибрахим паша, когото падишахът толкова много обичаше.

Гюлбахар отдавна знаеше, че Хюрем се готви да омъжи дъщеря си. Искаше й се час по-скоро и тя да хване нещата в свои ръце и да ожени сина си Мустафа, но като чу новината за Ибрахим, направо се скова. Душата й закрещя без глас:

– Ето, сега вече изгоряхме!

Опита се да каже нещо, не успя. Видя, че нищо не й идваше наум. Реално погледнато, тя трябваше да обмисли всичко отначало, да планира всичко наново.

Сюлейман се отнасяше към женитбата на Мустафа с известна сдържаност. На повдигнатия в писмата до него въпрос той отговори пак с въпрос:

– Защо престолонаследникът ни се е разбързал толкова?

Гюлбахар докара от девет кладенци вода, докато най-накрая убеди падишаха, че Мустафа е обикнал Фюлане хатун и че женитбата с това момиче ще му донесе късмет. Включи по един ходатай, посредник, ходжа и най-сетне застави Сюлейман да се произнесе:

— Е, какво да кажем? Щом ще бъде щастлив, на добър час!

Сега обаче ситуацията беше съвършено друга. Извънредна! Въпросът беше на живот и смърт!

Не можеше да предвиди, не можеше да си представи какво ще се случи и след секунда дори. Все едно нямаше мозък в главата си. Това усещане я доведе дотам, че стресът, който изживя, прерасна в страх и паника. Новината я завари права. Усети как краката й се подкосяват.

Принц Мустафа видя, че майка му пребледнява и се олюлява, и се спусна към нея:

– Валиде! Седнете тук!

Дори и устните на Гюлбахар побеляха като вар. Сетне започнаха да посиняват.

– Вода! – викна Мустафа към наложниците зад вратата. Но се сети, че никой не го чува. Беше отпъдил всички, за да може да поприказва с майка си на спокойствие.

Спусна се към масата и напълни чашата с водата от оставената върху нея кана.

Помогна й да я изпие.

За да успокои притисналата се до него Гюлбахар, принц Мустафа промълви:

– Какво да се прави? Така му било писано! Аллах да го прости!

Гюлбахар обърна глава към сина си и много учудена се загледа в него с огромна изненада. Мустафа не можа да разбере що за смайване изразява този й поглед, но нямаше намерение сега да спори с майка си. По добре беше да се преструва, че споделя нейните чувства.

– Как е възможно? – заговори той, сякаш на себе си. – Как може татко да направи подобно нещо? Та той обичаше великия везир като брат.

– И мен ме обичаше! – Гласът на Гюлбахар прозвуча рязко. – Но ме изхвърли през вратата! Виж ме сега! Къде съм?

Мустафа нямаше какво да й отговори. Полумракът на стаята натежа от напрегнатото мълчание и от това атмосферата стана още по-тягостна. Не след дълго Гюлбахар просъска:

– Стоножка! Това е работа на московчанката!

За Мустафа майка му имаше право да се озлобява. Онази жена в края на краищата беше съсипала живота и на двамата. Майка му беше заточена.

„Естествено, ти също! – заговори вътрешният му глас. – Къде си сега? Всъщност ти си заточеникът, глупако!“

Това бе самата истина. Той се намираше на такова място, че ако се наложеше, нямаше да се добере навреме до Истанбул. Големият син на Хюрем обаче, Мехмед, щеше да стигне от Сарухан до столицата само за два дни. Мустафа можеше да повярва, че баща му го изпрати на по-далечно място под влиянието на жена си, но в това... Ето това не можеше да стане. Султан Сюлейман не би погубил Ибрахим заради женски приказки. Това никога не можеше да стане.

Не си издаде обаче мислите. Докъде ли щеше да стигне враждата между тези две жени? От време на време това го хвърляше в тревога! Той също мразеше Хюрем. Не възприемаше и децата й като свои братя. Но само толкова. Замислеше ли се на тази тема, си казваше, в крайна сметка престолонаследникът съм аз. Татко ни обича. Войската ни обича. Когато утре по волята на Аллах баща ни си отиде и ние седнем на трона, и бездруго те всички ще отидат по дяволите!“

Нито веднъж дори не беше споделял с майка си тези мисли. Не можеше да ги сподели. Още в деня, когато тръгнаха на заточение, тя го беше притиснала до гърдите си в колата и беше изплакала: „Сине мой, принце, мой жертвен агнец, мой храбър хан, соколе мой! Ако отмъстиш на тази московчанка заради теб самия и заради мен, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Така да знаеш!“

Гюлбахар заповтаря „Това е работа на стоножката!“ И не спря да придружава с един и същ жест тези няколко думи. Тя всеки път люшкаше главата си все по-силно, сякаш така си втълпяваше още по-настойчиво, че вярва в това, което си мисли.

– Валиде! – Не изтърпя най-накрая Мустафа.

– Какво има? – извъртя към сина си неимоверно рязко главата си Гюлбахар. От очите й изскачаха искри. – Какво има?

Принцът се задоволи само да задържи поглед върху нея.

– Московчанката изяде главата на Ибрахим. Кой знае какви интриги е въртяла, какви подлости, какви лъжи! Кой знае с какви курвенски номера е взела ума на господаря! Московчанката знае как да си играе играта. Убийца, как няма да знае!

Мустафа никога не си бе въобразявал, че Хюрем може да е невинна. Но по никакъв начин не можеше да приеме, че баща му ще извърши такова престъпление единствено заради приказките на жена си. Откакто чу за смъртта на Ибрахим паша, все си казваше: „Ами справедливостта на султан Сюлейман? Това ли е справедливостта на баща ми? В такъв случай обезателно знае нещо!“.

– След като Ибрахим паша е заповядал смъртното наказание на главния ковчежник Искендер Челеби – тихо се обади той, – отношенията му с господаря малко се обтег...

Не успя да си довърши думата.

– Отвори си очите, сине! – прекъсна го майка му. – Нима не разбираш, че московчанката изтръгна от ръцете ни нашия щит. Тя разчисти най-голямата ни опора. Всички юзди са вече в ръцете на тази жена.

– Валиде, имаш право и... Баща ми...

– Какво му е на баща ти? Ти си тук, котилото на стоножката е там. До трона, който принадлежи на теб! Ако ние дремем, стоножката ще го превземе, не виждаш ли? Или не вярваш, че онази руска мръсница има пръст в цялата работа?

Е Мустафа трескаво кимна, че вярва. Кой знае, възможно е майка му да имаше право.

– Как се е случило?

Мустафа й разказа дословно пристигналата от Истанбул новина, Гюлбахар го слушаше и се удряше по коленете:

– Олеле, Ибрахим! Олеле, мой велик везирю!

Като чу, че след като е бил удушен, му била отрязана главата и че децата са я подритвали като топка, тя започна да се пляска и по бузите.

Мустафа едва успя да попречи на майка си сама да се удря така.

– Валиде, недейте! Елате на себе си!

– Каквото имаше да прави, московчанката си го направи! – опита се да се поуспокои Гюлбахар. – Най-напред ни махна нас от главата си, сега и Ибрахим. Глупавата Хафза отиде на оня свят. Ооох! Слава на Османската империя, мощта, властта вече са в нейните ръце.

Принцът реши, че е по-уместно да си замълчи. Опитваше се да изтърпи нервната криза на майка си само като й кима с глава.

– И сякаш стоножката не ни стига, та сега и дъщеря й ни се качи на главата.

– Дъщеря й ли? – попита учудено Мустафа. – Дъщеря й ли казахте?

– Дъщеря й, да! Онази руса стоножка, Михримах! Още като я видях в Стария дворец – нали ходихме за сюнета? – й взех мярката. Вещица.

– Вещица ли?

– Да. Вещица! И дъщерята е вещица като майка си! Видяло ли се от проклет човек да излезе нещо свястно, та и от стоножката да се роди гълъб?

– Нямам представа. Да не би и Михримах да е забъркала някаква каша?

Гюлбахар се отдръпна от сина си и стана.

– Ти и бездруго си нямаш представа от нищо! – тросна му се тя с яд. Имаш си обаче тренировки с оръжие, лов, разпивки с приятели край брега на реката! Не те интересува какво става в столицата. И не наричай непрекъснато тази вещица с името й Михримах.

Принц Мустафа се ядоса. Ако някой чуеше как разговаря майка му с него, и на падишаха щеше да се докладва, и на вси страни щеше да плъзне клюката: „Що за престолонаследник! Стои пред майка си, като виновна котка!“.

– Валиде! – скочи и той. От яд гласът му излезе на пресекулки – Осведомени сме за всяко нещо. Не се бойте!

– Осведомени, а? – изпъшка тя и гневно се нахвърли на сина си. – Осведомени, а? Тогава имаш ли си представа, че малката вещица също като майка си омагьосва всекиго и го върти на пръста си?

Мустафа донякъде се изненада, но се постара да не му проличи.

– Никой не може да върти на пръста си падишаха. При това тя е малко момиченце.

– Ти така си мислиш! – процеди през зъби тя. – Знаеш ли, че това момиченце само с една дума е накарало Сюлейман да започне изграждането на шестдесет галери?

– Галери?

– Галери, я! И то шестдесет броя! Хайредин отишъл при Ибрахим паша да го помоли, но не можал да го убеди. И този пират с червена брада – не знам дали нямат роднинска връзка с московчанката, на единия косата му е червена, на другия брадата – хванал, та го казал на момичето.

В главата на Мустафа всичко се обърка.

– Почакайте, валиде! – тихо настоя той. – От къде на къде Хайредин паша ще го казва на нея? Къде ще я е видял, та да й го каже?

Гюлбахар не успя да се сдържи. Избухна в истеричен смях.

– Ти наистина си нямаш представа какво става по света! Уж тази малка вещица била почитателка на корабоплаването. Чакай да ти кажа още нещо, та да останеш с отворена уста. Много често момичето излизало тайно от двореца, преоблечено в други дрехи, и отивало в корабостроителницата да се мотае сред моряците.

Мустафа наистина остана с отворена уста.

– Михримах... – Не продължи. Като видя заплашителното изражение по физиономията на майка си, допълни: – Онова момиче ли?

– Онова момиче, я! Онази вещица! Къде се е чуло и видяло момиче да се мотае сред мъже, и то свалени от бесилото и дръвника, невидели месеци, с години лице на жена? Особено на падишахската дъщеря? Дъщерята на султан Сюлейман? Е, и майка й била същата. Московчани!

Не чакай от тях възпитание, скромност, свян, шериатско поведение... - Синът на Гюлбахар се повишаваше на талази все повече и повече.

– Еее? – прекъсна я Мустафа.

– Какво „Еее“? И Червената брада не пропуснал да се възползва от случая. Разкрил пред русата малка вещица желанието си, което Ибрахим паша отхвърлил. Че за флотилията са нужни шестдесет галери. И преди да мине седмица, падишахът издал заповед да се изградят шестдесет галери. Сега всички корабостроителници в Османската империя работят с пълна пара да направят поисканите от онова момиче шестдесет галери. Говори се, че дори провъзгласяването на Хайредин за адмирал било дело на русата вещица. Ама моля ви се, човекът бил печелил победи след победи из моретата, това било, онова било. Ако имал толкова галери, толкова войска, какво щял да направи! С една-единствена думичка това момиче направило на бърза ръка Червената брада равен по ранг на Ибрахим паша. Разбира се, че московската стоножка подучва дъщеря си. А ти още си стой тука! Ходи си на лов! Чакай да ти дойде редът, като настъпи времето баща ти да се пресели в отвъдното! Успокоявай си мисълта, че никой не може да развърта падишаха на пръст!