– Ах, разбира се... – съвзе се Рюстем. – Господарят също постави този въпрос. Той щял да ни подари за сватбата двореца, който вдигат сега до Стария дворец. Но при първа възможност ще си построим собствен дом. Даже му избрахме мястото, в Юскюдар.

Михримах не знаеше нищо за това. Достатъчен и предостатъчен и беше този толкова изкуствен разговор.

– Ех! – каза. – Смятам да си тръгвате вече!

Рюстем отново взе да се колебае: „Дали да й хвана ръката и да и целуна?“. Вместо това се поклони до земята.

– Ще броя времето ден след ден!

Този израз се стори доста познат на Михримах, сепна се:

– И защо?

– Ще броя времето ден след ден до мига, когато ще си принадлежим един на друг.

– Не ви съветвам! – изрече го на един дъх. – Като дете и мен ме залъгваха така, но да броиш дните е празна работа! Всяко нещо си идва с времето. Бъдете щастлив!

Рюстем наведе глава и се обърна. Ето че пак не разбра какво му каза.

И дъщерята на Сюлейман ли щеше да очаква с нетърпение деня на сватбата или му намекваше: „Няма значение!“ Пристъпи с десния крак напред. След него цял се изви, за да протегне и левия. Но въпреки всички усилия, не успя да удържи тялото си и то се наклони към по-късия крак „Проклет крак!“ – изправи се отново той. Мира не му даваше!

– Ага!

Едва чул гласа й, Рюстем се закова на място. „Ага ли? Какъв ти ага – възропта наум. – Паша! Паша! Рюстем паша! Ваше превъзходителство“.

Но като се обърна към нея, на лицето му вече грееше усмивка.

– Желаете ли нещо, моя красива принцесо?

– Ботушите ви! – обади се пак Михримах с леден глас.

– Моля!

– Ботушите ви, казах. Да бяхте си поръчали специални ботуши за левия крак.

Рюстем залитна като ударен с юмрук. Усети, че се люшка. Не намери какво да й отговори.

– Поръчайте си ботуши при някой добър майстор. И му кажете да повдигне левия отвътре. Така ще стъпвате равномерно.

След което Михримах си обърна гърба и взе да разглежда розите в градината. Рюстем остана като истукан, едва намери сили да измърмори.

– На вашите заповеди!

„След нощта настъпва утро, принцесо! Търпение. Не се знае какъв ден ще се роди!“ – често й казваше Есма.

И всеки път Михримах отговаряше по един и същ начин:

„Кога, Есма? Кога? Не се ражда никакъв ден за мен! За мен вече няма утро!“ '

„Почакайте! Очакват ви много хубави дни. Вчера момичетата гледаха на бакла. Накарах ги да гадаят и за вас. До три дни сте щели да получите хубави новини. А на прага ви стоял някакъв посетител“.

Новините пристигнаха даже преди трите дни. Падишахът ръководеше военния поход в Италия и изпратената от него вест за победа бързо разведри сърцата и настроенията в Османската империя, почернени преди това от смъртта на валиде Хафза султан, от убийството на Искендер Челеби и от неочакваното смъртно наказание на великия везир Ибрахим паша.

Хюрем първа чу новината. Капитанът на кораба, който току-що доплува в Мраморно море и веднага хвърли котва при Къз Кулеси, изтича право в двореца. Отиде при Хюрем, преди да се представи на извикания от Амасия престолонаследник – принц Мустафа, на когото султан Сюлейман повери трона си, докато отсъства заради военния поход. Така или иначе, Мустафа въобще не излизаше от Стария дворец, тъй като спазваше препоръките на майка си да не се среща очи в очи с Хюрем и децата й.

Хюрем изслуша с наострени уши разказа на капитана вестоносец, втренчил поглед в нея през решетката на паравана, след което му каза:

– Донесохте ни щастие! А пък ако ми съобщите и най-важното, че Негово Величество моят султан е поел обратния път към дома, ще бъдете възнаграден от щедро по-щедро и на този, и на онзи свят!

Откакто Мустафа дойде в Истанбул, за Хюрем нямаше миг покой. Вярно, не бяха с него под един покрив, но все пак сън не я хващаше. Често не мигваше от страх: и при най-малкия шум й се струваше, че ей сега от мрака, пред собствените й очи, ще изплуват изпратените да я удушат палачи. Прималяваше й на сърцето само като си представеше, как ще й съобщят нещо лошо за децата. Наостряше уши за всеки разговор, при всеки шепот. Промени дори режима на храненето. Сега мисълта й бе вкопчена изцяло в Михримах, Баязид и Джихангир, тъй като принцовете Мехмед и Селим бяха заминали на похода заедно с баща си султан Сюлейман. Не позволяваше да им поднасят храни и напитки, които не са били проверени от личния й дегустатор. Ако принц Баязид й кажеше: „Валиде, аз вече пораснах!“, а Михримах й се подиграеше, тя въобще не им обръщаше внимание.

– Напразно се престаравате! Вече са измислени такива отрови, които действат чак след цял месец! Аллах да ни пази! – обясни веднъж Михримах, но думите й не свършиха никаква друга работа, освен ди и наплашат още повече.

– Ти, дъще, ще трябва да вземаш нужните мерки! – засече я Хюрем – Не разчитай на никого!

Всеки час, всяка минута от престоя на заварения син в Истанбул се превръщаше в кошмар за Хюрем. Нощем, щом се затвореше в стаята, започваше да си шепне сама така, че и стените да не я чуят:

– Копеле Гюлбахарино! На всичко отгоре и жена си довел! Въобще не се надявай! Не си точи зъбите падишах да ми ставаш! Да не се казвам Александра Анастасия Лисовска, ако оставя трона на теб!

Настръхналото, напрегнато, отчаяно, намръщено и войнствено поведение на майка й подлудяваше Михримах.

– Добре де, валиде! – опита се веднъж да я вразуми. – Не бяхте ли вие тази, която предложи на господаря да остави Мустафа като негов наместник? Не казахте ли на татко: „Така е редно. Извикайте големия си син. И държавата да не остава без управление, а и ние да се разтъжим за него“. Защо е сега тази истерия?

– А какво трябваше да направя, дъще? Какво друго ми оставаше щом има установена традиция? И да не го бях казала, баща ви щеше да го направи. Тази красива твоя глава не схваща ли какви сметки прави вашата валиде, каква тактика прилага? Постъпваме така, сякаш искаме да докара сина на Гюлбахар тук и да ни досажда до втръсване, защото искаме вярата на нашия господар в нас да нараства все повече и повече, да укрепва неговото доверие в нас.

След толкова изтормозени от страха й дни и нощи втората новина на вестоносеца зарадва Хюрем много повече от новината за победите.

– Господарят е на път! След като флотата стовари войската си на Италианския ботуш, нашият падишах е напуснал Корфу и завъртял кормилото по пътя към дома. А Хайредин паша с останалите галери ще кръстосва още известно време из Бяло море, за да разчисти докрай сметките ни с неверниците. При това положение господарят най-късно до месец ще се завърне в столицата. Мен ме изпрати предварително да съобщя победата. А пашата изпрати и подарък за вас.

– Най-големият подарък за нас са здравето и благополучието на нашия господар! – отвърна Хюрем и дори не попита какъв е подаръкът от пашата.

Значи Мустафа щеше да стои тук още един месец, после щеше да се отърве от него. Завладя я само тази мисъл. „Ще го изтърпиш!“ – си каза. Дори не чу, че вестоносецът тихо допълни:

– Предадох подаръка ви.

Правеше си сметката, че след месец синът на Гюлбахар щеше да си събере партакешите и да си обере крушите така, както беше и дошъл. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се вкопчи здраво в живота и да бди над него, макар и изправена на нокти. „Внимавай за вероломство, Александра! Водата спи, убиецът – не!“

Едва капитанът си излезе и тя плесна с ръце. Една от изправените на вратата придворни се втурна разтревожена.

Хюрем знаеше кого ще зарадва най-много тази новина. Може би щеше да развесели все тъжната, нещастна в последно време Михримах.

– Къде е дъщеря ни принцесата?

– Както винаги, на мястото си, господарке! – поклони се придворната – Съзерцава морето.

– Добре, добре! И ние ще й съобщим нещо за морето.

Михримах се изненада от себе си, че не можа да се зарадва на новината за победата толкова, колкото майка си. Че се зарадва, зарадва се естествено, но не виждаше защо трябва да крещи от радост. Дори малко се разстрои. Защото баща й се завръщаше от войната, а това означаваше, че започваше обратното броене до нейната сватба. На какво да се зарадва!

За миг се смути, когато Хюрем й рече:

– Намерете хартия и перо!

– Хартия ли?

Хюрем погледна нетърпеливо към дъщеря си.

– За да напишем писмо!

Прислужничките се разтичаха, донесоха й хартия, перо и мастилница.

– Хайде, пиши! – подаде хартията на дъщеря си Хюрем.

Михримах взе доста изхабеното перо и потопи върха му в мастилницата.

До нашия син наместника принц Мустафа, Старият дворец…

Михримах замръзна. Какво ли щеше да продиктува майка й до сина на Гюлбахар. Не след дълго разбра.

След дългите витиевати изрази за извоюваната от баща му победи, все едно престолонаследникът си е нямал и понятие за това, тя изплю камъчето.

...Много ни е мъчно, че не успяхме да видим красивото лице на нашия син престолонаследника заради натовареността му с много работа, макар че престоят му в Истанбул продължи месеци наред. Ще ни дарите с огромно щастие, ако предвид наближаващото ви завръщане в Амасия, макар и за кратко отделите от скъпоценното си време и ни гостувате заедно с красивата си, както разбрахме, съпруга.

След последния израз Михримах се разсмя, сложи точката и погледна към майка си.

– Валиде, ами че вие официално по най-груб начин изпъдихте Мустафа.

– Не е така! – разсмя се и майка й. – Престъпление ли е, че искаме да се видим с нашия син и неговата съпруга? Да си обърне гърба и да си тръгне, без да ни е показал дори и лицето си? Е, ако го направи, нас какво ни засяга? Той си знае! Ние и писмо даже сме му написали!

„Хайде да видим на какви още тактики ще се поучим от нашата валиде!“ – помисли си Михримах, докато удряше печата върху писмото на майка си.

***

Прославата на победата прокънтя по всички краища и във всяко кътче на Османската империя, не само в Истанбул. Наместникът на трона – престолонаследникът принц Мустафа – издаде заповед из цялата страна да се разпратят глашатаи. Викачи оповестиха победата пред хората по изникналите отскоро кафенета, по пушалните с наргилета, по кръчмите, под чинарите, из джамиите, в дворовете на месчитите46.

– Хей, народе! Слушайте, знайте! Който не е чул, да чуе, който не е узнал, нека знае. Спечелена е убедителна победа за Всевишния Аллах и за нашия господар, нашия повелител, владетеля на седем страни върху три континента, сина на Явуз Селим хан – Сюлейман шах. Храбрите юнаци на адмирал Хайредин паша дадоха урок на неверника, който в опита да заложи капан на Османската империя и да извърши убийства в харема на нашия господар...

Никой не се сещаше за какъв капан и какво убийство става дума, но изпадаше в екстаз от крясъците на глашатаите.

– Имперската флотилия от Йонийско море премина през Отрантския проток. По заповед на господаря войската ни се стовари в Италия... Отранто беше победен. Крепостта Фонди – превзета! И още – леговището на неверника – остров Корфу – бе обсадено и разбито...

Примесваха се възгласи: „Браво! Да пребъде!“. Площадите преливаха от хора, които се прегръщаха. Не се намери някой да попита: „Добре де, как стана така, че тридесет и пет годишният мир с Венеция беше нарушен?“ Откъде можеше да се знае, че венецианските дожове са помогнали на заговора между Ватикана и Карл V да заложи вероломния капан. Никой не знаеше и за това, че на един венециански остров храбрият мъж Исмаил от Алаийе е бил манипулиран с отровни лекарства дотогава, докато му притъпят мозъка и го внедрят в Истанбул, за да извърши покушение върху харема на Сюлейман шах. Падишахът заедно със синовете на Хюрем – принцовете Мехмед и Селим, неочаквано беше тръгнал на поход от Одрин към Албания, а шест месеца преди него Хайредин паша беше напуснал Истанбул с цялата флотилия.

Само това беше известно.

– Господарят им казал: „Капан не се залага така, ей сега - сега ще ви покажа как!“ – и изготвил толкова дързък план, така налетял върху венецианския неверник, че светът няма да види друг път такова нещо! – украсяваха думите си глашатаите.

Планът наистина беше дързък, обаче аналите за събитията по италианските брегове през онова лято бяха малко по-различни, малко по-противоречиви.

– Отранто де Бриндизи беше превзет. Остров Корфу – обсаден. Но това беше само тактика, измислена да прикрива истинското нашествие. Тези две територии и особено отчаяно отбраняващият се Корфу не бяха реалната цел. Сюлейман шах бе заповядал:

– Хайредин паша, изтръгнете и ми донесете сърцето на Венеция! Донесете ми го, да изпита неверникът мощта на Османската империя. Да запомни как се залага капан, как се оказва натиск, как се прави покушение!

А сърцето на Венеция беше другаде.

През една непрогледна нощ четири тесни дълги кораба без отличителни знаци отплуваха тайно под командата на Хайредин паша от един страничен залив на остров Корфу към Тиренско море. Денем пашата не излизаше на палубата, а обсъждаше с четиримата капитани похода си до най-малките детайли. Капитаните на срещнатите по пътя венециански, генуезки и испански галери обстойно разглеждаха през дълги бинокли тези хилави, беззащитни плавателни съдове, които още на пръв поглед изглеждаха невъоръжени. По палубите им не се мяркаше никой, освен неколцина моряци, нарамили вехти разкривени сандъци със стока, които подготвяха за разтоварване на първото срещнато пристанище. Явно бяха търговци на дребно. А стоката в сандъците вероятно беше само от порядъка на амбулантната търговия. И корабите, и пренасяната стока с нищо не издаваха признаци за вражеско нападение. По какво биха познали, че в едно от тези вехти разнебитени корита се намира Барбароса – морският вълк, наричан така заради червената си брада. Откъде биха разбрали, че в трюма на всяко едно от тях са скрити ятаганите на себеотрицателните бойци, тръгнали да осъществят най-дръзката невиждана дотогава атака. Те също махаха с ръка на моряците от корабите, с които се разминаваха.