През една безоблачна нощ групата кораби се промъкна в залива Гаета. Отпред блещукаха светлинките на малкото градче Фонди. Отдавна преваляше полунощ. Четирите кораба свиха платна още при навлизането в залива и завиха рязко към брега.

Наблизо се мяркаха единствено няколко пияни рибари, потопили от лодките си въдици в морето. И морето, и нощта бяха тихи, спокойни. От едната лодка долиташе звук на мандолина, и толкоз.

Хайредин паша прегърна и благослови четиримата капитани и излезе на палубата. Като видяха своя паша капитан с гола глава, без capъка, храбрите воини отново разбраха колко важно щеше да е това, което им предстоеше да свършат.

– Да ви видя, юнаци мои! – обърна се към тях пашата. – Да не посрамите нашия господар и бащицата си капитан. Стоварете плесницата на Османската империя върху лицето на неверника така, че следата от нея никога да не изчезва!

Върху палубата се разнесоха мъжки вричания:

– Твоята повеля е закон за нас!

Добре де, какво щяха да правят в този залив? Бяха се промъкнали в сърцето на Венеция, но все още не си знаеха задачите. Четиридесет юнаци нямаше как да завладеят цял град и да побият в него флага на Сюлейман шах.

– Зад маслиновата гора, която се простира до самия морски бряг е дворецът на принц Веспасио Колана, когото папата много цени и е съюзник на венецианския дож. Вашата задача е тайно да се промъкнете в двореца, да отвлечете самотната съпруга на принца – Джулия – и да се приберете.

Мракът прикри изненадата, изписана по лицата на моряците. Пашата капитан обаче знаеше какво им минава през ума: „Дойдохме тук да крадем жена ли?“.

– Да няма насилие и грабеж! Лично ще наказвам, така да знаете! Да не се вдига ятаган срещу деца, жени и онези, които искат милост. Да не се пролива кръв, ако не се налага! Четиридесет тръгвате, четиридесет да се върнете!

Четиридесетте моряци, облечени в черни дрехи, се насочиха към перилата, но в това време Хайредин паша подвикна тихо след тях:

– Я почакайте! Ако някой се обади и рече: „Дойдохме да крадем жена ли?“, нека да знае, че няма мозък в главата си дори колкото мишките в Трюма!

Моряците не знаеха, че принц Веспасио е един от най-опасните врагове на Османската империя, че той е в дъното на всеки организиран срещу империята заговор. И че пак той изигра най-важната роля чрез лъжата: „Не си истински турчин, а испанец!“, да създаде от Исмаил от Алаийе нещо като машина на смъртта и да го насъска срещу харема на султан Сюлейман. Само пашата капитан знаеше, че крепостта, където изтезаваха Исмаил, беше негов остров. Съпругата на Веспасио, Джулия, се славеше като най-красивата жена, която е виждал християнският свят. За тази красавица, едната от двете дъщери на принц Гонзага, се редяха стихове и куплети, художници се надпреварваха да пресъздават красотата й в портрети, музиканти съчиняваха неповторими песни. След като се омъжи, Джулия бе преименувана на Жана д’Арагон и ако сега бъдеше отвлечена и подарена за харема на султан Сюлейман, това щеше да бъде позорен, смъртоносен удар за целия християнски свят.

– Хайде, благославям ви за победа! – пусна моряците си той и не забрави да ги предупреди: – И косъм да не падне от главата й!

– Ами мъжете?

Пашата скри устата си с ръка, за да не го видят, че се разсмя.

– Ако неверник се намеси и по време на инцидента главата му се блъсне в някой ваш ятаган, какво мога да сторя? За всеки случай кажете поне едно: „Лека му пръст!“

После всичко протече съвсем безшумно. Черната наметка на нощта скри от погледите четиридесетте моряци, които се озоваха в морето по спуснатите от кораба такелажни въжета. После през маслиновата гора се промъкнаха до двореца на принц Веспасио по пътя, показан от същите шпиони, който доложиха на Хайредин паша, че красавицата Джулия е във Фонди. Метнаха въжета с куки, прехвърлиха се незабелязано през високия зид и се озоваха в градината на двореца. Всичко вървеше по план.

В това време красивата съпруга на принца, загърнала полуоблеченото си тяло с тюлена наметка, съзерцаваше от терасата примигващите в беззвездна нощ като светулки фенери на излезлите в морето рибари. В този момент обаче се случи нещо съвсем неочаквано. Тихата нощ внезапно се раздвижи. Лекият дотогава повей изведнъж се завихри. Почувствала хлад, красивата Джулия се загърна плътно в тюлената си наметка. Краищата на един облак внезапно започнаха да се озаряват в някаква светлина зад него. Вятърът подхвана и понесе облака нанякъде. Половината луна, изскочила на свобода от затвора на облака, рязко освети всичко наоколо. Тогава един все още буден пазач от прислугата на принц Веспасио видя, че към терасата на господарката му се катери някакъв силует. В първия момент не разбра какво става, после се загледа по-внимателно и забеляза раздвижването сред дърветата и розите. Из градината на двореца шетаха въоръжени мъже.

– Нападат ни! – викна колкото му глас държи пазачът. – Бягайте! Нападат ни!

Първа чу вика му красивата съпруга на принца. Наведе се да погледне надолу и видя катерещия се право към нея мъж с кама между зъбите.

– Пресвета Богородице! – изпищя тя и побягна.

Настана страшна олелия. Целият дворец скочи на крак. Стана тя каквато стана. На нападението се отвърна с нападение. Задрънчаха саби. Смесиха се ругатни и писъци.

Моряците в градината видяха между дърветата да тича някой бели одежди. С развяващата се в мрака бяла наметка той им заприлича ни призрак.

Гордостта на християнския свят – Жана д’Арагон – нямаше време да метне някаква дреха върху себе си и сега, без да обръща внимание на неглижирания си вид, тичаше към своя кон, който я чакаше и конюшнята винаги в пълна готовност.

Доловили намерението й да избяга, моряците моментално се втурнаха натам. Но закъсняха. Красавицата Джулия, яхнала полуоблечена своя жребец, прелетя край тях като вихър. Те нямаха коне, не можаха да я последват. Оставаше им само едно – да гледат безпомощно подире й. След минута загубиха от поглед дори и развяващото се бяло женско наметало.

Нямаше какво повече да се прави. Тогава надянаха чували по главите на разбягалите се с писъци из градината на двореца жени, метнаха ги, през рамо и се върнаха на готовите да отплават с вече вдигнати платна кораби. Стовариха чувалите върху палубата с наведени глави. Извършиха нападението, но мишената им избяга.

Корабите вече плуваха от залива към открито море, когато неколцината рибари се досетиха по писъците и виковете откъм брега, че се е случило нещо, и се опитаха да им препречат пътя. Два-три пушечни изстрела отекнаха в нощта – и те се разбягаха.

Сетне всичко утихна. Чуваше се само някакво непривично думкане. От срам моряците не посмяха да вдигнат глави и да поогледат наоколо, така че и те не успяха да познаят какво думка така – платната или сърцата им. А и стоварените върху пода тела се мяткаха, крещяха. Най-вече една, която въпреки дебелото въже, увито около чувала на главата й и през тялото, упорито не преставаше да крещи.

След като изслуша разказа на капитаните какво се беше случило, Хайредин паша се качи на палубата.

– Честита ви победа! – прогласи без настроение. – Така е решил Пророкът. Значи Господ е закрилял Жана д’Арагон. Какво да се прави? Ядоса се, като видя, че и с нож не може да отвори устата на отчаялите се от неуспеха юнаци, и кипна:

– Какво чакате? Като не сте уловили голямата риба, и тези ли ще ги държите така? Развържете ги, бързо! Най-напред освободете главата на тази кресла, да я видим коя е!

Развързаха въжетата. Махнаха чувала. Първото нещо, което се показа от него, бяха две голи рамене. След тях се разлюляха талази от гъста коса, същински сноп копринени нишки, и се разляха чак до талията.

Най-накрая видяха едно омайно моминско лице.

Занемяха пред появата на тази красота. Някои от моряците си възвърнаха надеждата:

– Дали онази, която изпуснахме, не е била някоя друга жена, а ние, без да искаме, да сме отвлекли все пак красивата жена на принца?

Само че тази беше толкова млада!

– Коя си ти? – попита на италиански Хайредин паша.

Четирима моряци едва успяваха да я удържат, а тя, като видя пред очите си гъста червена брада, изпищя:

– Барбароса!

Задърпа се от моряците, искаше да се хвърли към него. Личеше, че ако я пуснеха, щеше да забие дългите си нокти в лицето му. Хайредин й се усмихна:

– Коя си, дъще? – попита я този път съвсем кротко.

– Бафо! – изпъшка тя. – Дъщерята на семейство Бафо от Венеция Аз съм Сесилия Вениер Бафо, племенница на дожа на Венеция – всемогъщия Себастиано Вениер!

***

Ударът на Османската империя не приключи само с това. Най напред посланикът на Венеция – Грити, който беше много близък с великия везир Ибрахим паша, бе убит посред бял ден в Истанбул от един албанец. Така окото на Венеция и Рим ослепя, ухото им оглуша.

След като падишахът се завърна в Истанбул, галерите на Хайредин паша отплуваха за Испания. Бреговете на Севиля бяха подложени на артилерийски обстрел. На връщане удариха крепостта, където Исмини от Алаийе, синът на Мурат Реис, злощастният Исмаил, бе изтезаван и измъчван, сринаха я до основи, не оставиха камък върху камък.

Офанзивата на османлиите хвърли в ужас отскоро седналия на престола в Рим папа Павел. Църковните камбани биеха по цели дни. На литургиите се отправяха молитви Кръстът да бъде опазен от поругаването на Полумесеца.

Папата си даваше сметка, че не могат да се спасят от това бедствие с молитви, палене на свещи, божествени песнопения и прекръстване. Скрит зад мраморните стени на двореца, непрекъснато мълвеше: „Глупако Клименте, ти ни стовари на главата това нещастие. Аз също допуснах грешката, че послушах твоя съвет и продължих безумния ти план. Османлията няма да остави тази работа току-така. От времето на Атила, този „Бич Божи“, Рим не е изпадал в такава голяма беда. Османлията Сюлейман няма да се спре дотук!“

Папа Павел излезе прав. Ръката на Сюлейман се протегна до Рим, до Мадрид, до Виена. Четирима известни като най-приближени до папата кардинали бяха открити умъртвени в Рим. Върху червените им мантии беше забодена бележка с полумесеца на османлиите най-отгоре и текста й „Исмаил от Алаийе беше тук!“ Известният съветник на Карл – епископ Хуан, беше намерен обесен на един полилей във великолепното си имение. Трима испански и един германски свещеник, консултанти на Карловия племенник Фердинанд, бяха убити в една и съща нощ.

Папата се затвори за цели три седмици да осмисли това, което ставаше.

Съвършено ясно бе, че Сюлейман се подиграва с християнския свят. След като се промъкна толкова близо до Венеция, можеше да се втурне и към Рим. Не го направи, но показа на целия свят на какво е способен. Папата трябваше ли да остане ням свидетел на всичко това? Християнството за пореден път беше изправено лице в лице пред заплахата от унищожение. После, голям срам и позор беше това, че красивата Жана д’Арагон, която Църквата почиташе като светица, е трябвало да тича разсъблечена сред цял куп мъже. Бяха налице още какви ли не други престъпления! Тези посегателства в никакъв случай не трябваше да остават безнаказани.

С очи, впити отсреща в гигантското разпятие на голямата катедрала, горещо се молеше:

– Господи! Дай ми някакъв знак! Кажи ми какво трябва да направя! Покажи ми пътя! Озари ме с твоята божествена светлина!

Златните лъчи на изгряващото слънце се прокраднаха през витражните стъкла към олтара. Папа Павел вдигна очи към прозорците. И в този миг я видя – изрисуваната върху синьо стъкло гемия! Гемията, на която се е качил Исус в езерото Ериха. „Знак! – нададе вик папата в себе си. – Знакът свише!“

Прекръсти се и стана. Подбра полите на лилавата си мантия, втурна се към тежката врата и се развика:

– Бързо! Бързайте! Намерете ми адмирал Андреа Дория! Бързо!

В двореца сякаш падна бомба, когато Хюрем каза на Михримах:

– Ако негово превъзходителство пашата закъснее, поне да му благодарим с писмо. Срамота е! Все едно го пренебрегваме.

– А какъв е подаръкът на пашата капитан?

– Право да ти кажа, въобще не знам. Вестоносецът онзи ден ми съобщи, че го оставил в харема. Толкова се зарадвах от новината, че съвсем забравих за него. Виж, поразпитай. После ще го видя и аз. Сигурно е нещо доста ценно.

Макар и с огромно нежелание, Михримах все пак изпълни заръката на майка си. Най-напред попита Мерзука. Нямаше начин тя да не види да не чуе всичко, което ставаше в покоите на майка й.

– За съжаление не знам! – вдигна рамене Мерзука, чиито коси бяха започваха да побеляват. – Ако искате, да попитаме Джафер?

Михримах се учуди, когато, за да им покаже подаръка, Джафер тръгна пред тях към каменната стая до старото помещение за наложници.

– Джафер ага! – обърна се тя към него, за да задоволи назряващото си любопитство. – Хубав ли е наистина подаръкът на пашата капитан?