Изуми се, като видя, че момичето многозначително й се смее.

– Какво?

– Нищо!

– Кажи да видим защо се смееш?

– Аз смея?... Няма, аз не смея!

– Смееш се, смееш се, ето на! Казвай за какво се смееш?

Нурбану се подвоуми. После посочи към вратата и рече:

– Този човек.

– Майстор Синан ли?

– Да, да! Майс-тор Си-нан. О-би-ча Мих-ри-мах!

Накъде го изби това момиче! Щеше да прихне от смях, но не се получи!

– Хайде де! – избухна с непресторен яд. – Нурбану си измисля! От къде на къде!

-Не из-мис-ли! Нур-ба-ну че-те о-ко-то. Си-нан гле-да влю-бен. Тол-коз!

Михримах съпостави думите на Нурбану с тайната на Майстор Синан, която не можеше да бъде споделена, и всичко в главата й окончателно се обърка.

– Нур-ба-ну! Не го-во-ри глу-пос-ти! – изрече, подражавайки разпокъсаното говорене на момичето. – Ако дядо ни Селим хан беше жив, сигурно щеше да изглежда като него.

***

Михримах нямаше представа, че Мерзука отпреди месеци беше доловила искрата, която видя този ден Нурбану.

– Александра! – посочи с брадичка татарката там долу, под камерата с решетката, към Майстор Синан, който в това време обясняваше разпалено на Михримах своите скици.

– Сещаш се, нали?

– За какво?

– Че този човек е влюбен в нашичката.

Отначало Хюрем се накани да отрече: „Врели-некипели“, но после се отказа. Нямаше как да замаже очевидната истина.

– Знам, разбира се... – кимна безпомощно.

Мерзука полудя.

– Какво ще правим, какви ще ги вършим, как така, как? – подскачаше на място и продължаваше да бръщолеви несвързано: – Александра, как така? Щом знаеш, как позволяваш? Този е на годините на баща й!

– И това го знам!

– Еее, тогава?

Хюрем се обърна и погледна строго към Мерзука:

– Учудваш ме, приятелко! Като че ли не знаеш, че и без това я дадох на един мъж, също на годините на баща й!

– Еее, но това е друго. Ами ако момичето му отговори?

– Няма! И да му отговори, Синан е достоен, честен човек. Няма да приеме. Вместо да дава повод за подигравки, че се е влюбил в момиче на годините на дъщеря му, той ще отиде и ще се хвърли в морето.

– Рюстем защо не се хвърля. Недей така, сякаш не познаваш мъжете, камо едно им е в ума на всички до един. Да, възрастен е, но и Синан е мъж. Няма да се хвърли.

– Ще се хвърли, ще се хвърли! – загадъчно промълви Хюрем. Aко не се хвърли, ще му се напомни. Не се бой. И бездруго колко остави до сватбата?

Баща й изпращаше флотилията в Бяло море, когато й заяви, че денят на сватбата приближава.

Тогава, в този ден, тя усети едновременно вкуса на сълзите от радост, скръб и радост.

Падишахът я извика в Морския си дворец и я изведе на терасата.

– Чакай тук! – й каза. – Ей сега ще пристигнат.

Слънцето клонеше към залез. То изглеждаше като разжарена червена топка, която всеки момент щеше да падне в морето. Михримах попита „Кои ще дойдат?“. Ако беше за казване, Сюлейман щеше да го назове. Щом й беше наредил „Чакай тук!“ значи й беше приготвил някаква изненада.

Първото нещо, което й разваляше настроението и пречеше да се наслаждава пълноценно на панорамата, беше присъствието на застаналите в редица зад гърба й братя с по-големите от самите тях capъци на главите си. Единствено малкият Джихангир беше без него. „Горкият малък Джихангир!“ – въздъхна тя. Той беше любимият й брат. Непрекъснато боледуваше. Крехък беше като тъничка клонка от върба. Никога не можеше да застане изправен. Със свито сърце си го представяше: „Как ли ще се държи саръкът на тази глава?“ Колкото повече растеше Джихангир, толкова повече проличаваше и гърбицата му. Заради неправилната форма на гръбнака миличкият й брат стоеше все с превит кръст. Като че ли щеше да се покланя с почит пред някого. Като видя, че кака му е там, умисленото му тъжно личице просветна. Дойде при нея и я хвана за ръката. Михримах го погали по бузите, по косата.

– Качи ли се днес на твоето пони? – попита шепнешком.

Момченцето вдигна глава да я погледне в очите. Тъгата отстъпи място на проблеснал за миг животворен лъч светлинка. Потвърди с глава.

– Браво на теб! – похвали го Михримах.

Това наужким беше тяхна тайна. Баща им смяташе, че още е рано синът му да язди понито. Но не беше точно така. Сюлейман страшни се притесняваше за недъга на това дете. Страхуваше се да не падне и да не си причини нова травма. И ето на, беше измислил този изход. Започнеше ли Джихангир да му се моли да възседне понито, той му отговаряше все така:

– Почакай! Само да пораснеш още малко. Само да усвоиш добре четенето и писането. Само да направим сватбата на кака ти!

Минаваха дни, минаваха месеци, а списъкът с нещата, който започваше със „само да...“, ставаше все по-дълъг и дълъг.

Това, което падишахът не знаеше – а може би знаеше, но не се издаваше, – беше, че Хюрем и Михримах, без да му казват, бяха разрешили на момчето да възсяда тайно своето пони. Двама коняри хващаха едновременно дребното животно за юлара, Джихангир правеше половинчасови обиколки из градината и от радост, щастие и гордост, че се справя с тази работа, лицето му си възвръщаше нормалния човешки цвят.

Принц Мехмед така и не поздрави сестра си, но скришом от баща си направи знак на Михримах: „Какво става тук?“. Направо полудяваше от това самовлюбено негово поведение. В отговор тя само извърна глава и вдигна рамене. Не обичаше и Селим, но той поне не беше такъв надут като Мехмед. Имаше си собствен свят, а според думите на Есма, беше започнал даже тайничко да си попийва вино. Лицето му постоянно беше зачервено. Сигурно от това. Баязид си падаше калпазанин. От дете беше сприхав и завиждаше на всичките си братя, ала най-много на най-близкия по години до него Селим. Даже го мразеше. Колко пъти му беше размахвал юмрук:

– Умри! Умри!

Когато дойде ред да има робини, този път Баязид викна подир отдалечаващия се батко:

-Ще видиш ти! Някой ден ще те убия! Ще ти разпръсна мършата по цялата земя!

След малко на терасата дойдоха Хюрем, Мерзука и двете придворни, така че семейният списък се попълни.

Известно време фамилията застина неподвижно под лъчите на слънцето, потопили морето в огньове – бяха наистина една внушителна картина на могъщество и великолепие.

Никой от тях не знаеше защо е там. С изключение на султан Сюлейман. И никой, естествено, не питаше.

Но в един момент очакването приключи. В полезрението им откъм Черно море се появи една огромна черна галера. И платната й бяха катраненочерни. От тумбестите й бордове се подаваха червени весла – като протегнати дълги ръце те едновременно се вдигаха нагоре, едновременно се спускаха в блесналото с позлатените си от слънцето води море и едновременно разпръскваха навред дъжд от капки.

После се появи друга галера. И още една. И още една.

– Ето я! Флотилията на Михримах! – обяви султан Сюлейман.

Михримах не можа да овладее щастието и гордостта си. Сълзите и бликнаха като порой. Макар че не разбираше защо единствената му кака плаче, Джихангир я прегърна с тънките си ръчички през талия и тихо й каза:

– Не плачи! Моля те, не плачи!

Шестдесетте големи бойни галери, заобиколени от цял куп галеони платноходи и товарни кораби, преминаха една след друга пред тях. От червената галера точно в центъра на шествието се развяваха червено зелените знамена на Великата Османска империя и отличителният флаг на адмирал Хайредин паша. В един момент друг трепет стисна сърцето на Михримах. Бавно погледна през рамо изправилата се зад гърба и Есма. И тя разбра – в този час нейната господарка беше изпълнена със спомена за деня, когато се качиха върху палубата на кораба на Хайредин паша и там се срещнаха с Исмаил от Алаийе.

Когато попаднаха точно в обсега на падишаха, веслата в един миг се изправиха към перилата и останаха да стърчат така, досами илюминаторите. И се случи още нещо, което прониза Михримах право в сърцето. Откъм адмиралтейския кораб прогърмя мъжки вик:

– Дестур!47

След него от стотиците галери дръзките, чистосърдечни, искрени, неподправени мъжки гласове подхванаха онази песен. Мелодията отекна първо в склоновете на Юскюдар, после се разля върху терасата на Морския дворец отсреща, откъдето ги наблюдаваше падишахът заедно с цялото си семейство.

Моретата са ни домът, вълните – нашите другари.

Надбягваме се с вятъра, опиваме се с урагани,

не знаем що е страх, връхлитаме върху врага.

Дано помолиш се за нас, сестрице Михримах!

Това бе песента на Михримах!

Песента, припявана от моряците с любов и копнеж от деня, когато тя се качи на кораба на Хъзър Реис и когато шестдесетте галери бяха строени по доковете в корабостроителницата на Златния рог. Изслуша я безмълвно и със страхопочитание. Михримах не можеше да се огледа встрани и затова не знаеше има ли някой, който да не плаче „Мехмед и Селим със сигурност не ронят сълзи!“ – реши наум. Сетне се засрами от това свое заключение и си каза: „Ами като не плачат, да не плачат!“ Това си бяха нейните галери. Това си беше нейната флотилия. И без да помисли дали е по правилата или не, дали е възпитано или не, дали отговаря на порядъка или не, без да я интересува дали е позволено в присъствието на падишаха да направи това, което щеше да направи, тя вдигна ръка и започна да маха за поздрав към цялата флотилия. Поздравяваше моряците, които й бяха поднесли най-хубавия подарък! Терасата на Морския дворец вече започваше от златистожълто да се загръща в теменужени краски и да чезне в тях, но всички тези мъже видяха как там се развява като същински флаг един бял ешарп.

И в миг се разнесе ужасен трясък. По една и съща заповед, в един и същи миг, всички галери вдигнаха платна. За цялата флотилия на Михримах те бяха безчет и безброй и този трясък беше едновременният сблъсък на вятъра с тях.

Белият ешарп продължаваше да се развява от терасата на Морския дворец, докато флотилията се източи пред тях и с плавно плъзгане по морето изчезна напълно от погледите.

Вечерта вече потапяше в мрак водната шир, когато падишахът повика дъщеря си:

– Принцесо Михримах!

Михримах застана пред баща си прималяла от изживяното вълнение. С плувнали в сълзи очи тя понечи да му се поклони. Султан Сюлейман я спря. Наведе се напред и я придърпа. Разпери ръце, прегърна я и я притисна до гърдите си. Вдиша дълбоко аромата й. Това беше нещо невиждано и нечувано. Наложниците и прислужниците не разбираха какво става и започнаха да се споглеждат с учудване. За тях това представляваше готово поднесен повод за купища приказки.

Още не бяха стигнали до края. Падишахът целуна дъщеря си по челото.

– Принцесо Михримах, нека твоята флотилия да бъде благословена, да се радва на щастие, успехи и нови завоевания! – отправи думи той. - Пожелавам на твоите галери победоносно завръщане!

– Амин! – отговори хор от гласове.

Сюлейман изглеждаше безкрайно щастлив и горд. Наведе се да подръпне и жена си:

– Еее, Хюрем ханъм! – обърна се той към нея така, че да го чуят всички. – Да вземем след победата да вдигнем и тази сватба, а? Нека отпразнуваме успеха и с една хубава сватба!

Главата на Михримах клюмна.

***

След спора за тайната Майстор Синан не се появи доста време. Михримах също нямаше настроение да обсъжда скици и строежи. От една страна, умът й беше във флотилията. Колко ли от корабите щяха да се върнат обратно? Колко ли от нейните галери с тумбести бордове щяха да се завърнат като победители с юнаците си по тях?

– Аллах! – отправяше молитви всеки път. – Запази ги всичките да се върнат така, както и тръгнаха – живи и здрави!

Знаеше обаче, че войната е предопределена съдба, която надхвърли рамките на молитвите. Не си признаваше, но истината бе, че тайно се тревожеше за живота на Исмаил от Алаийе. Сигурно Исмаил беше на една от нейните галери. И сигурно искрящите му огнени очи бяха отправени в далечината да бдят за вражеските кораби.

Една нощ в леглото тя скри лице в длани и промълви: „Господи! Пази го!“

Вярно, беше се сринала. Шокът, който преживя при „Шадраван Чакмъз“, и истината за неговата болест й причиниха непоносима болки, не знаеше, че Исмаил я е скътал като жива някъде дълбоко в своето сърце.

Обидена му беше, но ето на – той беше Исмаил от Алаийе и тя искаше да е жив! Да е на нейна галера и очите му да претърсват морето. Може би като погледнеше в сините води, щеше да се сети за Михримах. Можеше нещо в гърдите му да трепне. Да чуе гласа на сирените, за които й говореше Хайредин паша, но образът на Михримах да го предпазва и той да не се хвърли в морето. А когато развъртеше ятагана пред врага, от очите му да хвърчаха искри. И да се върнеше жив и здрав. Михримах щеше да знае, че той се намира някъде наблизо, че диша същия въздух и че може би съзерцава същите звезди. Това й стигаше.