За бога! Винаги, когато се замисляше за Исмаил, пред очите й се появяваше образът на Рюстем.

Той беше кротък като агне. След онзи първи път те се бяха виждали уж случайно още три пъти. Устата му не произнасяше думичката „не“.

– На вашите заповеди, принцесо!

– Както трябва, така да бъде, принцесо!

– Имате право, принцесо!

– Вие по-добре знаете, принцесо!

– Каквото каже валиде султан, принцесо!

Един ден не издържа и го сряза:

– Рюстем ага!

Знаеше, че той полудява, ако не се обърнат към него с „паша“, но въпреки това нито един път не го назова така, не можеше да го направи. „Ага“ му стигаше. Не изпълни дори и молбата на майка си, само вдигна рамене и я подмина.

Същия ден той преви врат.

– Заповядайте, принцесо!

– Аз не се казвам „принцесо“, Рюстем ага. А Михримах!

Надяваше се, че ако се обръщаше към нея по име, може би в стената, издигната между тях, щеше да се появи пролука. „Щом няма спасение от този брак и ще се живее с него цял живот, ще трябва да се направи нещо. Как щеше да й стане съпруг мъж, който непрекъснато я нарича „принцесо“ и й се прекланя доземи. Как щеше да легне с него?

– Понякога си мислим, че забравяте името ни!

При тези думи Рюстем пусна лисичата си усмивка:

– Как може да го забравим, принцесо?

Тя тупна с крак, остави го там, където си беше, и тръгна да се прибира в харема.

Наред с това, съветите на Хюрем, от една страна, и ужилванията на Михримах, от друга, го вкараха до известна степен в пътя.

Първата работа бе да решат въпроса с ботушите. Поръча цял куп, натяквайки си защо не се е сетил за това по-рано. Падишахът забеляза промяната преди всички.

– Днес видях нашия зет, Хюрем ханъм – съобщи той новината на съпругата си. – Везирството му се е отразило добре. Вече не куцука!

– Не знам дали заслугата е на везирството или на умната ни дъщеря, Ваше Величество, султане мой!

Като видя, че тя се разсмя, и още повече като научи, че Михримах му е казала: „Поръчайте си специални ботуши“, той заповтаря:

– Виж я ти умницата! Гледай каква умница!

В края на краищата Рюстем вече можеше да върви до Михримах, без да се клатушка наляво-надясно.

В действителност Михримах въобще не желаеше Нурбану да види Рюстем. Но не можа да устои на настойчивите й молби:

– Нур-ба-ну не ли сес-тра? – не спираше да мрънка. – Как може крие съп-руг от сестра?

Неправилният й говор и съвсем правилно зададените въпроси умилостивяваха Михримах. И когато работата стигна до неистови молби един ден й рече:

– Добре! Ще го видиш!

Същия ден, надвечер, беше нагласена пак уж случайна среща. Koгато Рюстем се зададе срещу тях, Михримах леко докосна с лакът Нурбану.

– Ето го.

– Кой? Къде?

Стори й се странно, че момичето гледаше към Рюстем, а питаше кой.

– Онзи там, скъпа! Онзи, дето идва насам!

Нурбану го загледа, но нищо не каза. И без това не й остана време да казва каквото и да е. Рюстем се поклони подмазвачески чак до земята.

– Желая ви добро разположение на духа за цялата вечер, принцесо!

Тя прие с дежурна усмивка тази приветствена тирада и в същото време улови лисичите му погледи. Колкото и да се прикриваше, Рюстем не откъсваше очи от красивата Нурбану. Този ден Михримах разбра, че не изпитва никаква ревност. Изобщо не я интересуваше кого ще гледа Рюстем, кого – не, какво ще прави и какво – не. Към човека, за когото щеше да се омъжва, тя не таеше в себе си нищо от това, което се нарича чувство.

– Само почакай! Ще видиш как ще се промениш! Как ще се привържеш! – говореше майка й, но нямаше какво да променя.

– Нурбану! – представи му тя момичето. – Можете да я считате за землячка. Албания е близо до Венеция, нали? Нурбану наскоро пристигна от Венеция. Истинското й име е Сесилия. Ще остане вече при мен, променихме й името на Нурбану.

Лъстивите погледи на Рюстем още пъплеха по момичето. Очите му направо можеха да изскочат от орбитите си.

– Чудесно, чудесно, много уместно, принцесо!

Михримах продължи нататък и мина покрай Рюстем. Очакваше от момичето някаква реакция, някакво мнение, но такова нямаше. Нурбану вървеше до нея мълчаливо.

– Еее! Няма ли да кажеш нещо? Как го намираш?

– Традиция това у вас? – попита момичето.

– За какво питаш?

– Възрастни мъже само... малки... момичета обичат?

Изглеждаше дълбоко умислена, сякаш се опитваше сама да отговори на въпроса си:

– Синан възрастен? Рюстем възрастен? Сестрата малка.

Михримах се ядоса. Тръгна по-бързо, отдалечи се. Ето така чужденката й зашлеви истината – право в лицето. Възрастен беше Рюстем, много възрастен!

За Синан изобщо не се замисляше. Нурбану й беше казала: „Този човек обича Михримах“, но тя лично не допускаше ни най-малка вероятност това да е истина. А и да я обичаше, какво от това? От Есма бе чула, че има дъщеря на нейните години. Естествено, той обичаше и Михримах като собствената си дъщеря. Какво лошо имаше в това?

А плюс това нали беше и обидена на Майстор Синан.

– Хайде, върви! – полу на шега, полусериозно скастри строго изостаналата по-назад Нурбану. – Възрастни-невъзрастни, ето на, дават ни на тях!

***

– Пристигна главният архитект! – обявиха и това я учуди.

Изобщо не очакваше Синан да ги посети в такъв момент. Онзи спор за тайната направо се изпречи като черна котка между тях. От Есма научи, че главният архитект идваше при майка й, за да я информира как върви строежът на приюта, но си тръгваше, без да се отбие при нея.

„Няма очи!“ – си мислеше Михримах. Явно беше обиден. „Какво означаваше това? – питаше се тя, щом се сетеше за тайната. – Нямало да ми я каже дори и да му заповядам!“ Ако искаше, щеше да я каже. И Синан ага сигурно не се чувстваше добре от нейния упрек. „Заслужава си го обаче! – косеше се отвътре Михримах. – Когато му дойдело времето, тогава щял да я сподели. Виж го ти! Може пък ние тогава да нямаме време да го чуем! Така де!“

Покани го вътре гувернантката й, Михримах предпочете да остане безответна, все едно не знаеше, че е дошъл, ами просто си седи на прозореца и гледа навън. Сама не беше наясно защо го прави, но така й дойде отвътре. Той беше наказаният!

– Принцесо! – продума тихо зад гърба й Есма. – Главният архитект Синан ага!

Едва тогава се обърна в профил:

– Така ли? Добре дошъл!

Дори това полуобръщане, хладното й отношение, обиденият апатичен поглед беше достатъчно за Синан. „Ето на, сега слънцето изгря за теб, Аърнаслъ! Слънцето, което те дарява с живот!“

Наведе глава и поздрави Михримах.

Под мишницата си пак носеше куп рула.

– Желаете ли нещо, Синан ага?

Гласът й беше толкова леден, колкото да издаде дълбоката й обида. Синан усети да го полазват тръпки. „Ей, старче Синан! -въздъхна ти – видя ли какви си ги надробил? Още ти е сърдита. Ами ако не я видя повече. Ако каже не идвай повече тук! Какво ще правиш тогава?“

Нищо не можеше да направи. Не беше ли погребал своята любов дълбоко в сърцето? Не беше ли заключил устата на това свое сърце! Вливаше отровата в него – и го правеше всяка нощ. Слагаше глава върху възглавницата до жена си, обръщаше й гръб и вперваше очи през мрака в стената. Рисуваше върху тази стена картините, плановете, кубетата на своята фантазия. А погледнеше ли към дъщеря си, потъваше вдън земя от срам.

– Завърших изчисленията! – измънка смутено той.

– Така ли?

Въпреки апатията в гласа й, допълни:

– Вече знам къде ще построя сградата, с какво изложение ще бъде и къде ще издигна минаретата.

– Добре.

Внезапно Михримах установи, че й харесва да наказва този мъж. „Какво става? – запита се сама. – Липсва ти само камшик в ръцете. Пред теб стои един разтреперан възрастен човек. Не те ли е грях?“ Вътрешният й глас се опъна: „Не! Да не беше подхвърлял такива приказки за разните му там тайни. Да си беше казал открито каквито тайни има“. Михримах обаче реши да не се вслушва в него.

– На тази база разработих всички планове на строежа. Помислил съм, че принцесата ще пожелае да ги види.

В тона на Синан също звучеше обида. Стоеше така, като че ли ей сега ще й хвърли шумолящите под мишницата му планове и ще побегне. Михримах за пръв път не можа да забележи познатата светлина в неговите очи.

– Добре сте си помислили! – обади се тя, опитвайки се да стопли и гласа си, и погледа си. – А ние бяхме решили, че главният архитект ни е сърдит.

Синан улови промяната. В душата му напъпи надежда. Устните му между бялата му брада и мустаците промълвиха: „Господи Боже мой. Ти отново ми възвръщаш светлината“.

Направи лек поклон и пристъпи към масата. Разстла върху нея едно огромно руло. Хвана го с две ръце, за да не се навие обратно и да се затвори. Като видя това, Есма се втурна навън и донесе две газени лампи. Остави едната в единия край, втората – в другия.

Синан се отмести леко встрани да стори място на Михримах.

– Хайде да видим сега какви чудеса е изрисувал нашият Майстор Синан!

Тя се приближи до масата. Пред очите й се появи макетната скица на една внушителна сграда, която сякаш ей сега щеше да изскочи от хартията и да се извиси пред нея в цялото си великолепие.

Неволно се задъха от възхищение. Сградата напомняше силует на жена с развети поли.

Опитвайки се да не прояви неуважение към господарката си, Есма също надзърташе през рамото на Михримах и гледаше чертежа като омагьосана.

В един момент Михримах усети, че дъхът й секва. Сложи ръка на сърцето си и възкликна:

– Боже мой! Боже мой! Майстор Синан! Това е нещо изумително!

Не само на Михримах й секна дъхът! Пролетното ухание от плътта на Михримах, застанала съвсем близко до него, за да види чертежите, направо зашемети главния архитект. По съвсем други причини той възкликваше с все по-надигащия се в него плам:

– Боже мой! Боже мой!

Когато се посъвзе, Синан каза:

– Надявам се да е достоен за славата и красотата на моята принцеса! – Гласът му бе трепетен и свенлив. – Сътворих този профил на развята пола, за да пресъздам изяществото на вашата фигура. Ако не ви харесва...?

– Какво говорите? – пресече го Михримах. – Само не ми казвайте, че не си давате сметка какво красиво нещо изкарвате на бял свят. Кой знае като творението се появи...

Не успя да продължи. Дъх не й остана. Успя само отново да промълви:

– Господи!

Не можеше да откъсне очи от хартията.

– Както бяхме говорили по-преди – започна да обяснява Синан, -ще построим джамията на самия бряг. С гръб на изток, с лице на запад, вижте, от източната, северната и южната страна има по три полукубета, на фасадата към запад не сложих кубе. Погледнете ли от тази страна, вие ще можете да виждате в цял вид кубето, което вашият роб Синан ще окачи на небето специално за вас!

– Чудесно! Ще го виждам ли и от стаята си?

Лицето на Синан вече беше озарено, очите му блестяха.

– Ако ви помоля... Принцесата ще дойде ли насам?

Отвори жалузите на прозореца върху облицованата с фаянсови плочки лява стена.

– Елате, погледнете.

Михримах пристъпи към прозореца. Синан лекичко се отдръпна и посочи с ръка.

– Ето там ще се извиси! – възторжено заяви той. – Видяхте ли През този прозорец ще можете спокойно да се любувате на цялата сграда, на минаретата, на всичко!

За да вижда по-добре, Михримах се доближи още повече, ешарпът на главата й се плъзна по рамото му, ароматът на разпуснатите й до талията коси омая Синан, отнесе го в други светове.

– Простете! – отдръпна се той веднага.

Михримах погледа още малко през прозореца, представяйки си сградата, която щеше да се издигне на отсрещния бряг, където и зеленината на склоновете се потапяше в морето. После отиде при Майстор Синан, който вече се беше върнал до масата.

– Кога ще е завършена? – Гласът й прозвуча така, сякаш му казваше да я завърши още утре.

Главният архитект се засмя.

– Ако остане на вашия роб, веднага щеше да я завърши, щеше ми се да я поднесе като сватбен подарък на своята принцеса.

От вълнение Михримах не долови пък оттенъка на разочарование в неговия глас.

– Само че строителството е трудна работа. Не можеш да го претупаш набързо. Градежът на камък върху камък отнема години.

– Колко години, Майстор Синан?

Синан се обърна, зачезна в сините очи, на които не можеше да се насити, но и от които направо се боеше. И запелтечи:

– Ами такова... Четири години, може и пет... А може и по дълго време.

Михримах нацупи недоволно устни.

– Направо си признайте, че ще я видим чак като остареем!

Синан се олюля, сякаш го пронизаха с нож в гърдите.

Така съжаляваше, че наговори на Михримах такива врели-некипели. Щом тя щеше да остарява, на него какво му оставаше? Може би един живот нямаше да му стигне, за да завърши своето творение?