Блъснаха го в мрачна бездна. Грамадната врата зад гърба му се затръшна. Падна някъде, сви се уплашен на топка. След малко надигна глава, озърна се. Навред – непрогледен мрак! И тази тишина... Тази гробовна тишина. „Какво е това място? – се запита. – Затвор! Това е моят затвор. Затворът, в който ме погребаха!“

След време свикна с тъмнината. Тишината обаче го побъркваше. Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше никакво прошумоляване. Опита да различи нещо с поглед, каквото и да е... Напразно. Краката му бяха приковани във вериги. Просна се на пода.

Колко ли време беше минало? Нямаше представа. Стана, простря ръце напред в мрака и запристъпва със ситни крачки, толкова ситни, колкото му позволяваха синджирите. Плаха, колеблива крачка, после пак, още една... Що за място беше това? Нямаше край. Бяха го хвърлили в някаква тъмна бездна без стени. Усещаше единствено студа, влагата и мрака. Вървеше все направо, но като разбра, че няма да стигне до някакъв край, се обърна надясно. Отново протегна ръце напред. Запристъпва пак бавно-бавно с надеждата да открие някаква стена. Една крачка, още една... После три, пет, десет... После обърка броенето. Най-сетне ръцете му опряха в нещо мокро, плесенясало, отвратително. Стена. Осени го мисълта: „Вероятно това е някакъв дълъг коридор“. Изненада се. „Но защо? Защо ме държаха най-напред в тясната килия, а сега ме хвърлиха в това място без начало и без край!?“ Още не знаеше, че от този ден нататък щеше да си задава може би милион пъти все същия въпрос и милион пъти щеше да остава без отговор.

Клекна. Онова стряскащо усещане, че се намира в някакъв безграничен мрак, изчезна. Зарадва се на стената. Все пак имаше какво да пипне като протегне ръка. Нещо, свързано със света.

Замисли се за другата, отсрещната стена. Колко ли далече беше? И дали въобще съществуваше? Не посмя да предприеме ново издирвано. Ами ако не стигнеше до отсреща? Беше загубил чувство за ориентация. Какво щеше да прави, ако не намереше отново стената, на която сега беше облегнат, ако се загубеше в тъмното?

Седеше и продължаваше да притиска гръб в мократа студена стена С часове. А може би са се изнизали дни, кой знае? Пред очите му се мярнаха и изчезнаха някакви дребни образи. „Сигурно е игра на въображението!“ – си помисли. Или му се присънваха? Каквото и да е, той ги приемаше. Миражите просветваха и гаснеха, в тях поне имаше светлина. Кораб, надул огромни платна. Изумруденосиньо море, ширнало се до безкрая. После... някой ходеше с боси, заключени в синджири крака по мокрите дъски. Кой беше? Не виждаше лицето му. Развика се:

– Хееей! Изкарайте ме оттук! Извадете ме!

Отговори му тишината.

Ако седеше все така, щеше да умре. Ясно му беше. Без да отделя гръб от стената, започна да се приплъзва в едната посока. Сантиметър по сантиметър измина някакво разстояние, което му се стори километрично. Строполи се изнемощял от напъни да види нещо или поне да чуе някакъв звук, да не изгуби стената, на която се облягаше, да не пропадне в някоя дупка пред него... Падна на колене. Уплашено се опита да напипа стената. Докосна я с върха на пръстите: „Слава богу!“.

Отново се изправи. Продължи мъчителния си вървеж. Напипа някакво сухо място върху мократа плесенясала стена и спря. Впрегна всичките си сетива. Какво беше това? Проучи го с ръце. Усети студенината на желязо.

– Врата! – викна с цяло гърло.

Сигурно беше вратата на затвора. Реши да не се отделя от нея. Все пак в края на краищата щеше да се отвори. Клекна почти до нея. С нетърпение зачака съня.

Внезапно дочу нещо. Не, усети нещо. Нещо в долния край на вратата. Опипа с ръка пода и го намери. Нещо твърдо като камък! Различи едва доловима миризма. Хляб! Думата прогърмя сред безмълвието от оръдеен залп. Гласът на мисълта му ли бе? Или прозвуча онова, за което си мислеше? Или викът, изпълнил студената и влажна тъмнина беше отчаяният писък на самотния му мозък сред тази гробовна тишина?

За пръв път усети глад и жажда. Така и не можа да си припомни от колко време не беше хапвал и пийвал нищичко. Напрегна се да стисне твърдото като камък нещо. Заби зъби в него и откъсна едно парче. Постара се да го разкисне в устата си със слюнка. Не обърна внимание на това, че като преглъщаше, залъкът му приседна в гърлото. Едва отхапа още един залък. Не биваше да го изяжда всичкия. Пусна на пода останалата част и моментално седна до него, да не го загуби.

Започна да опипва пода. Не откри нищо друго. Езикът му беше надебелял, едва се обръщаше в устата. Облиза напуканите си от жажда устни. Продължи да проучва стената в противоположна посока. Пръстите му напипаха нещото, за което се молеше да намери. Беше някаква счупена стомна. Трескаво я надигна до устата си.

– Вода! – изкрещя неудържимо. – Вода, вода, вода!

Жадно преглътна вонящата течност. Внимателно остави до хляба и стомната. Остана неподвижен.

С ужас забеляза, че започва да губи сили. Зави му се свят. Опита се да стане, ала не успя. Коленете му се подгънаха. Внезапна мисъл проряза съзнанието му: „Отрова!“ Дали водата не беше отровена? Свлече се на пода. „Защо? – питаше се. – И без това съм им в ръцете, защо да ме тровят? Ако щяха да ме убиват, един удар ми стигаше, защо ще ме хвърлят тук и ще слагат отрова във водата?“

В същия миг прозря. Не можеше да е отрова! Беше нещо друго, но какво? Нещо, което направо го откъсваше от земята и го караше да лети във висините. И което пробуждаше в него желанието да се зарее още по-нависоко.

Усети наблизо някакво помръдване. Някакво движение. Сякаш опашка се влачеше по пода. Мишка. Ето на, беше я усетил. Не, беше я чул. Беше я чул да влачи опашката си по каменния под и едва доловимото топуркане от краката й.

„Ей, мишок, само не посягай към хляба ми!“ – заприказва си наум.

Господи! Пак се случи същото. Мисълта му прониза гробовната тишина като писък. Грабна хляба, да не го докопа мишката, и го мушна в пазвата.

Повече не можеше да си удържа клепачите. Полетя към някаква пустош. ,Чувам гласа на мисълта си – установи той. Потърси сред мрака собствения си глас. – Да, мисълта ми тече на глас“. И както си повтаря „Чувам го, чувам го“, затвори очи.

***

– Стани!

Отначало реши, че гласът прозвучава измежду облаците, сред които лети. Сигурно сънуваше. Навред струеше светлина. Сякаш летеше към слънцето. Видя край себе си и други летящи сенки. Сенки, които понякога се доближаваха до него, понякога се отдалечаваха. Жена! Жена! Жена! Това бяха летящи жени. Жени с чисти, бели като слонова кост тела, чиято голота прозираше под обгърналите ги тюлени одежди.

Може би е умрял. Може и да не е... Сигурно е умрял и сега ангелите го посрещаха пред вратите на рая.

Потръпна. Веднага си помисли: „Не може да съм умрял!“ Ако беше умрял, нямаше да чувства, че потръпва. Или не беше усещане? Кой знае дали е реално? Може би и мъртвите имат усещания?

„Не, не, сън е, без съмнение! Сънувам. Много красив сън! Светлина, шеметен сън, непробуден сън!“

Не се сдържа и протегна ръка към летящите жени. Тъкмо щеше да хване една от тях, чиито коси се полюшваха от лек, сладостен полъх, когато оня гръмотевичен глас отново прогърмя:

– Стани!

Светлината изчезна бързо, потъна в мрака. Летящите жени се изпариха мигновено, точно така, както се бяха и появили. Намери се проснат в цял ръст върху студения камък. Гръмотевицата отново се разнесе: Стани!

Що за смразяващ глас бе това? Откъде идваше? Помъчи се да открие и къде извира. Отдясно ли прогърмя? Отсреща ли? Отляво или зад гърба му? Но зад гърба му е сте... Не, не е възможно! Посегна назад и не напипа никаква стена! Нямаше я! Стената я нямаше! Как е възможно това? Протегна ръце напред да я потърси сред безкрайния мрак. Не намери никаква стена. Пак беше в безкрайното нищо. Как беше попаднал тук? Обзе го паника. Какво ставаше? И вратата беше загубил, разбира се! И хляба, и водата... И пак над главата му прогърмя оня ужасен, непоносим глас: „Стани!“

Надигна се на колене. И неистово започна да се върти, за да разбере откъде идва гласът. Забеляза някъде отпред, най-вероятно от тавана на този безкраен коридор, да се процежда тъничък синкав лъч светлинка. Помъчи се да пристъпи една-две крачки натам.

– Стани, избранико Божи!

Този път гласът долетя отзад. Сигурен бе. Бързо се извърна натам, За миг онзи синкав лъч като че ли проблесна зад гърба му.

– Кой си ти? – изкрещя с все сила. – Къде си?

– Където трябва да бъда, Алехандро!

Сега прозвуча отляво.

„Сигурно полудявам!“ – му мина през ума.

В същото време гласът този път долетя отдалече:

– Аз винаги ще стоя отдясно на Господ Бог, Алехандро! Сигурно не си забравил!

– Какво!?

– Алехандро ли? Какво означава това? – простена оттам, където се строполи.

Синкавият светлинен лъч слезе съвсем наблизо. Гръмотевицата сякаш изтрещя досами главата му.

– Алехандро си ти самият! Това е твоето благословено име!

– Какво!?

– Аз съм Исмаил! – промълви.

Мислеше, че е изкрещял, но гласът му излезе като шепот.

– Не съм Алехандро. Сигурно е грешка. Аз съм Исмаил. Синът на Мурад Реис. Исмаил от Алаийе, един от моряците на Тургут Реис.

– Лъжеш се, Алехандро, ти си героят на Севиля!

Синкавият лъч и гласът отново отплуваха надалече. Как ставаше това? Как можеше същият този глас досами главата му за секунда да прозвучи толкова отдалече?

– Господ Бог избра теб, Алехандро! – произнесе гласът.

Завъртя се назад.

– За какво ме е избрал? – изкрещя с гняв. – Извадете ме оттук. Има някаква грешка. Аз не съм Алехандро. Аз съм морякът Исмаил от Алаийе. От екипажа на Тургут Реис.

Докато премигне, синкавата светлинка проблесна едновременно на няколко места и изчезна.

– Синко! – проговори гласът точно над главата му. Този път беше безкрайно мек, дори гальовен. – Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

Синкавите проблясъци отново, за едно мигновение, се появяваха и изчезваха ту тук, ту там. С всяко едно тяхно просветване прозвучаваше все същият глас:

– Стани и благодари на Господ Бог, че е избрал теб!

– Стани и му благодари!

– Стани!

– Благодари му!

Отново всичко му се завъртя пред очите, притъмня му.

– Кой си ти? – промълви. – Кой си? Излез, покажи се... по... ка... жи... се... Какво избиране? За какво избра Гос... под... Бог... точ... но... мен...

Започна да губи съзнание. Синкавите проблясъци изчезнаха. В мрачната пустош се възцари отново проклетата тишина. Дишаше, а сред нея всяко вдишване и издишване громолеше като буря.

– Кой си ти? – промълви и се свлече там, където седеше. Отговори си сам: – Аз съм Исмаил, от екипажа на Тургут Реис, Исмаил от Алаийе. Синът на Мурад Реис, син на Иляз Реис.

Гласът му погасна. Очите му се затвориха.

***

Когато дойде на себе си, главата му се пръскаше от болка. Изуми се. Стената беше зад гърба му. Протегна ръка надясно, напипа я. Ето, и твърдият като камък хляб, и счупената стомна си бяха при него. „Сигурно полудявам!“ – му мина през ум. Преди малко беше сред мрачната пустош. И някакъв глас непрекъснато му викаше „Алехандро“. Навред го беше заобиколила само черна като катран пустош. Сега седеше пред плесенясалата стена. Кога беше дошъл тук? Как беше намерил стената насред нищото?

„Преди малко ли?“ Въпросът се заби като свредел в мозъка му: „Наистина ли беше преди малко?“. Всъщност колко ли време беше минало? Или трябваше да се попита: „Колко време бях в безсъзнание?“. Изстена: „Не знам, нищо не знам!“

Протегна назад дясната си ръка и напипа вратата. Пак си е на същото място. Там, където бе решил да остане и той, за да не я изгуби. Но как се случваше всичко това? Сън ли беше? Точно така, летящите голи жени обезателно бяха сън, но онзи глас? Гърмящият глас, който го наричаше „Алехандро“ и непрекъснато му крещеше: „Стани!“ Ами онези просветващи и изчезващи навред проблясъци? И те ли бяха сън?

„Ще полудея!“ – помисли си той. Отново чу гласа на мисълта си: „Не може да бъде! Аз говорих с онзи глас. Питах го. Отговори ми. Видях онези светлинки“.

Захапа хляба. Този път беше като че ли малко по-мек. Или така му се струваше? Дъвка го дълго-дълго. Останалото парче скри в пазвата си. Протегна трепереща ръка към стомната и отпи две големи глътки. От двата края на устата му потекоха струйки, той ги пресуши с език, облиза се.

Седеше замислен. Колко ли време беше изтекло, откакто го докараха тук? Опита да си събере ума в главата. Попадна в плен на испанците преди две години. Това го знаеше. Но не можеше да прецени колко време мина, откакто го хвърлиха в този бездънен мрак.

В един момент в съзнанието му сякаш просветна прозорец. Спомни си, че му надянаха на главата черен чувал. Отново усети как вятърът удряше като с камшик пламналото му от болки тяло. Зарадва се, че се сеща за такива смътни неща. Изкачиха го по някакви каменни стъпала, които отначало му изглеждаха безкрайни. После, дрънчейки с веригите на краката, пак по такива стъпала го свалиха седем етажа под земята. Спомни си как го обгърна мокрота и отвратителна смрад. Груба ръка развърза въжетата, които му стягаха ръцете, и така издърпа черния чувал, покрил цялото му лице, сякаш щеше да му откъсне главата. За миг, само за миг, зърна бледата, трепкаща светлинка на факела от плесенясалата мокра стена.